Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (95)

XCVII. ИЗПЪЛНЕНО ПРОРОЧЕСТВО

Когато Владимир дойде в клуба, между другарите му офицери се вдигна шум.

Владимир разбра какво значи това.

Той бе сигурен: Мершински бе говорил на другарите му, че той не е в състояние да плати дълга си.

Четвърт час по-рано Мершински разправяше за невъзможността на Владимир да удържи думата си и че го е молил на колене да му опрости дълга.

Някои от офицерите съжаляваха Владимир, защото той трябваше да бъде уволнен или пък с куршум да пробие главата си. Повечето бяха на страната на Мершински.

— Днес съм особено разположен — каза Мершински. — Затова ще дам обяд. Този Владимир е нечестен човек! Обаче има успех сред жените.

— Така е — отвърна един от по-старите офицери. — Той отне пред носа ви красивата Виолета, въпреки че вие й купихте подаръци за около 50 000 рубли.

— Такъв е бил моят шанс — каза Мершински, като наля чашата и я изпи.

— Наистина ли желаете да провалите Владимир? Ако не отсрочите плащането на дълга, не му остава друго, освен да се самоубие.

— Много съжалявам, обаче и аз имам нужда от пари.

— Това не е истина, графе, вие днес получихте много пари от управителя на вашия имот.

В същата минута влезе Владимир. Никой от другарите му не излезе да го посрещне, както обикновено.

Това го обиди. Той схвана, че Мершински бе говорил против него.

Ръката, в която държеше сабята, се разтрепера.

Никой не отговори на поздрава му, само поручикът, който бе защитил преди малко Владимир, стана и го покани да седне до него.

Лицето на Владимир светна малко. Има значи още един, който му направи чест да бъде с него.

— Как сте, Рошински? Не се отчайвайте. Човек трябва да живее и тогава даже, когато ножът е до врата му. Той трябва да го отблъсне. Ако имате нужда от пари, аз ще ви услужа. Неотдавна почина леля ми, която ми остави пет хиляди рубли наследство, готов съм да ви ги дам. Желаете ли?

— Как знаете, че имам нужда от пари?

— Помислих, че сте паднали в ръцете на вагабонтин, който ви насилва да му платите парите в точно определеното време.

Владимир скочи като ужилен и щеше безмалко да се нахвърли, обаче другарите му попречиха, защото не желаеха да се вдигне скандал в клуба.

— Благодаря ви за готовността — каза Владимир. — Нямам нужда от пари.

Другарите му го изгледаха учудено.

Владимир стана и се приближи до Мершински.

— Граф Мершински!

— Какво обичате?

— Не желая да ме наричате ваш другар.

Всички станаха. Стана и Мершински.

— Вие ли говорите това, вие, който преди малко просехте милост от мене?

— Да, вярно е — каза високо Владимир, за да чуят и останалите. — В отчаянието си дойдох при вас да ви моля да отсрочите плащането на дължимата от мене сума. Аз не премълчах, а ви казах, че съм син на бедна вдовица и че с голяма мъка покривам разходите си, обаче вие ме отблъснахте като някой безчестен лихвар.

Думата, способна да предизвика дуел, бе изговорена.

Мершински стисна дланите си в юмрук и ако Владимир не бе се отдръпнал настрана, щеше да го удари.

— Обявявам ви дуел — каза Мершински.

— На ваше разположение съм — каза Елисаветиният син. — Преди това ще имате добрината да приемете сумата, която ви дължа. Тук са 5 хиляди рубли заедно с лихвата, която съм добре изчислил.

След това Владимир захвърли парите в краката на графа.

— Нямам нужда от вашите пари! Кръв, кръв искам! — викаше като луд графът.

— Вземете ги — каза Владимир и обърна гръб.

Поручикът, като най-стар измежду тях, се приближи до графа.

— Определете мястото, времето и секундантите си. Аз идвам от страна на Рошински. Един от двамата ще трябва да падне мъртъв. Изберете оръжие: със сабя или с пушка.

— Нищо няма да излезе от този двубой — отговори Мершински. — Аз предлагам американски дуел.

— Той е забранен — извикаха другите.

— Револверът е за войника.

— Аз не искам друго.

— Ако не бива иначе, тогава изберете или зар, или карти.

— За мене е безразлично — отговори Мершински.

— А за вас, господин Рошински?

Владимир равнодушно сви рамене.

— Ако трябва да се изиграе животът, аз избирам зара.

По даден знак от поручика донесоха на една сребърна табличка заровете.

Двамата противници се приближиха до масата.

— За последен път ви питам, ще се помирите ли? — попита поручикът.

— Не, аз не желая — каза Мершински.

— Нито аз — каза Владимир. — Да почваме.

Мершински взе заровете и след като ги разбърка, хвърли ги на масата.

Поручикът почна да брои заровете, а останалите офицери се приближиха до масата.

— Прекрасно. Голям шанс е да се получи 18 — каза Мершински, като погледна доволно Владимир.

— Невъзможно е да се получи по-голям брой — извикаха неколцина.

Владимир пребледня. Беше загубил, но все пак той взе наново заровете с хладнокръвие и ги хвърли в тавичката.

— Желая ти щастие, Владимире! — извика му поручикът. — И ти имаш право да получиш същия брой.

След като хвърли заровете, Владимир се обърна, защото смяташе, че е загубил.

Но случи се нещо неочаквано: той получи 19 точки.

В секундата, когато Владимир хвърли заровете, един от тях се пръсна така, че броят на точките вкупом от четирите зара възлизаше на 19.

Мершински се смееше.

— Това не се брои — извика той, — трябва наново да се хвърли.

— Господа — каза поручикът, — трябва ли наново да се хвърля?

Офицерите се оттеглиха, за да се съветват. Мершински нервно крачеше из стаята.

— Господа — каза поручикът, като се приближи до Мершински и Владимир. — Болшинството уважава броя на заровете, хвърлени и от двамата. Граф Мершински губи. Обстоятелството, че заровете от 2 станаха 4, доказва, че правдата побеждава.

— Не, това не бива да се уважи — каза Мершински.

— Не преминавайте границата на приличието, защото иначе от името на всички ни тук ще ви обявя дуел с револвери.

Мершински млъкна, наведе глава и диво поглеждаше наоколо си.

Владимир, като чу решението на другарите си, цял почервеня.

— Драги господа — извика той, — това, което сте решили, не е справедливо и аз не искам да се възползувам от него. Господин Мершински — обърна се той към противника си, — аз ви подарявам живота.

— Не — отвърна Мершински, — аз не желая вашата милост, знам какво трябва да сторя. Колко време ми давате да живея още?

— Мисля, че бяхме се уговорили: този, който изгуби, трябва да умре след три месеца.

— Това е много дълго за този, който трябва да мисли за това, а пък и малко, за да се приготви за онзи свят.

— Ако желаете, аз ще ви продължа срока. Аз даже не искам да се лишавате от живота си.

— Не, животът за мене ще бъде без значение, като знам, че ми е подарен от вас. След три месеца ще чуете за мене — каза Мершински, като се поклони пред Владимир и напусна салона.

— Господа — започна поручикът, — нито дума никому за станалото!

След като поговориха за това, всички излязоха. Същото стори и Владимир, но вече не отчаян и решен да умре, а с весело лице и с пълна кесия пари.

„Мершински е загубен човек — помисли си Владимир. — Ако не се самоубие, ще бъде нечестен.“

Владимир премина Екатерининския мост и стигна до мястото, което се казваше „Царски пръстен“. Беше се мръкнало. Владимир се спря за миг и наблюдаваше царския паметник. В същото време на моста се яви една мъжка фигура с патерици и облечена е много вехти дрехи.

— Кой си ти? — извика Владимир, като извади сабята си.

— Не се плашете, Владимир Рошински — каза непознатият. — Вие преживяхте днес голяма радост, затова не е лошо да подарите нещо и на един просяк.

— По това време и на това място не идват просяци — каза Владимир — Без да говорим повече, кажете кой сте и какво желаете.

— Аз не съм нищо повече от просяк, който ви моли да му подарите нещо.

На Владимир почна да става досадно да разговаря по-дълго с просяка, затова извади кесията и му даде пет рубли.

— Благодаря ви, Рошински, вие сте добър и тази добрина ще бъде възнаградена от мене. Но за да не бъде това напразно, дайте си ръката, за да ви разкажа бъдещето.

Владимир му подаде ръката си, просякът се изправи и каза:

— Владимир Рошински, утре следобед в 2 часа ще отидете във Французкия квартал, който се намира на половин час от града. Ще отидете край брега, дето ще мине един екипаж, чиито коне ще се подплашат и вие ще ги укротите. В екипажа ще бъдат две лица, които ще ви възнаградят богато. Запомнете добре това.

— Кой си ти, страннико, който ми разправяш такива чудни работи?

— Кой съм аз ли? — отвърна човекът с патериците, като се засмя печално. — И аз бях едно време всевластен и цяла Русия трепереше от мене. Сега запомни добре думите ми и да не забравиш да отидеш на казаното място.

Непознатият искаше да си отиде, но Владимир го задържа.

— Стой, кажи си името, защото в противен случай ще повикам полицията.

— Няма вече полиция, глупако, тя е унищожена от нихилистите. Докато бях аз на власт, бях по-силен от господата на зелените маси. Но щом настояваш за името ми, аз ще ти го кажа. Аз съм Иван Кардов, бивш директор на полицията в Петербург. Сбогом сега, Владимире, и не забравяй предсказанието.

Докато Владимир се опомни, Кардов изчезна.

Владимир избърза и си отиде в стаята. Той се заричаше много пъти да не отива в утрешния ден на предсказаното място, обаче щом наближи 2 часът, облече се и отиде във Французкия квартал. Любопитството надделя.

Като се разхождаше край брега на Нева, той се бе замислил, шумът на един екипаж го стресна.

На разстояние от няколко крачки конете се подплашиха и почнаха да бягат настрана. Кочияшът изпусна юздите, скочи от седалището и остави всичко на случая.

В екипажа имаше един господин и една дама.

Владимир не чака дълго, той се спусна и улови с едната ръка юздите на десния кон, а с другата ноздрите му. Конят се изправи и почна да пръхти, но Владимир го укроти.

После той се приближи до седящите в купето и като застана по военному, запита дали имат нужда от него.

Господинът в купето не чу думите, защото се трудеше да успокои уплашената дама.

— Не се страхувай, мила Хела! Опасност няма вече. Този храбър офицер ни спаси.

— Къде сте, Константине? — пошепна тя.

— На добро място сме, обаче близо до пропастта.

После Константин подаде ръката си на младия офицер и му изказа своята благодарност.

— Не благодарете, понеже аз изпълних само своя дълг. При това нося императорската униформа, както и вие.

— Значи вие не знаете кого спасихте? — попита човекът в купето, като се усмихна.

— Аз видях само, че животът ви бе в опасност.

— Толкова повече заслужавате похвала. За да знаете кого сте спасили, аз ще ви кажа, че съм великият княз Константин, а това е моята жена — великата княгиня Хела.

Владимир се отдръпна зачуден.

— Извинете ме, Ваше Височество, че не ви отдадох нужната чест. Ваше Царско Височество, аз не желая никакво възнаграждение, нито похвали, достатъчно ми е, че ми се удаде случай да спася живота ви.

— Не, млади човече, вие не ще се отървете така лесно. Къде служите?

— В гвардейския полк на Негово царско величество.

— Как се казвате?

— Владимир Рошински.

— Рошински? Не си спомням да съм чувал такова име — каза великият княз, като се мъчеше да събере мислите си. — Да не би ти да си чула, Хела, такова име? За Бога, какво ти стана?

Великата княгиня го загледа втренчено.

— Нищо ми няма… Чудна прилика…

— Да не би да си виждала някога този офицер?

— Досега никога, обаче отсега ще го виждаме.

— Господин Рошински, явете се довечера при мене в моя дворец. Ще заповядам да ви пуснат. Засега моите големи благодарности, господин Рошински, и довиждане.

Великият княз се сбогува с Владимир, същото направи и Хела.

— Аз ви благодаря — каза тя, — както и дъщеря ми у дома.

Владимир отдаде нужната чест по военному.

Екипажът потегли, като остави Владимир, потънал в мисли.

„Навярно великият княз ще ме възнагради с пари“ — си помисли Владимир, като се разтревожи, понеже трябваше да откаже.

— Не стана ли така, както ти казах? — зачу се един хрипкав глас.

Владимир трепна и като се обърна, видя оня тайнствен човек, който го гледаше весело.

— Вие сте тука?

— Както виждате. Знаете ли, че аз предизвиках всичко?

— Как? Ако това е вярно, вие смеете да признаете, че подплашихте конете?

— Освен нас двамата, още едно лице само знае това, но той ще мълчи.

— Защо сторихте това? — попита Владимир.

— Защо ли? — Човекът с патериците се изправи. — Защото ти трябва да станеш големец.

— И всичко това сторихте заради мене? Ако разчитате на моята признателност, вие се лъжете в сметките си — отвърна Владимир. — Аз съм беден и не мога да ви възнаградя.

— Няма нужда от възнаграждение. Този, с когото съм в съюз, ще се разплати.

— Този ще е тогава баща ми, защото само той може да се интересува за мене.

— Нямам честта да познавам баща ви — каза Кардов, като сви рамене. — Кажете ми какво ви каза великият княз?

— Да отида довечера у дома му.

— Знам защо ви е повикал. Той ще ви възнагради. Зная и с какво.

— Това не можете да знаете.

— Той ще иска да му станете адютант.

— Адютант ли? Откъде знаете това?

— Чух с ушите си, когато каза на жена си.

Преди да продума Владимир, човекът с патериците изчезна.

Владимир се върна вкъщи, за да се приготви за аудиенцията при великия княз.