Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (111)

CXIII. БЯГСТВОТО НА БАКУНИН

Когато се случи страшното приключение на улица „Инженерна“ и Александър II бе потънал в кръв, нихилистите бяха постигнали своята цел. Главният двигател на това дело, Михаил Бакунин, вършеше по-важна работа. Той искаше след убиването на Александър II да вдигне революция в столицата. За да постигне тази цел, той бе в съгласие с някои от командирите на петербургските полкове, които му се бяха заклели, че ще действуват солидарно за постигането на многожеланата свобода на народа.

Като спечели на своя страна гвардейския полк, той мислеше, че щеше да бъде лесно да разбунтува народа против династията.

Младите офицери удържаха на думата си.

Когато другарите му отидоха по местата си, Бакунин, преоблечен в дрехите на лавкаджия, с окачена на врата кошница с разни неща, под които се намираха няколко бомби и револвери, се вмъкна в казармата.

Един от нихилистите щеше да съобщи за убийството на императора в казармата и после Бакунин щеше да вдигне тревога.

Войниците го бяха наобиколили и си купуваха по нещо за ядене.

Той им разказваше как един от Романовците убил войник, който искал да види болната си майка. След кратко разискване на тези проблеми Бакунин разбра, че войниците не са много привързани към царизма. В същото време дойде един човек, запъхтян от тичане, и съобщи, че императорът е убит. Бакунин тържествуваше, защото нихилистите бяха постигнали своята цел.

— Време е вече — каза Бакунин на стоящия до него офицер.

Командирът строи войниците си и почна да ги убеждава, че след смъртта на императора те ще бъдат заместени от други полкове. Войниците не вярваха отначало, след малко един старши подофицер излезе от редовете на войниците и стреля с пушката си срещу командира, който падна, облян в кръв.

— Ти не си офицер, а предател — извика развълнуван войникът.

Като видя, че човекът, у когото имаше голяма надежда, падна убит, Бакунин помисли, че най-разумно е да си отиде. Стори това веднага.

Ло го очакваше у дома му.

— Убит ли е наистина? — запита тя.

— Да.

Тя не можа да се въздържи и заплака.

— Горкият ми баща! Оставам сега самичка!

— Ло, ти не си сама. Аз съм с тебе. Питам те още веднъж: за баща ли ще ме имаш или за твой мъж?

— Ти си ми всичко на света, баща и Бог — отвърна Ло, като прегърна Бакунин.

— Духът на твоя баща ни благославя — каза Бакунин. — Но какво правя аз? Да бягаме скоро, защото нямаме много време, може неприятелите да са по следите ни.

— Мислиш ли, че ще те преследват?

— Уверен съм в това! Моята глава е оценена.

— И аз ще дойда с тебе!

— Не, Ло. Не можем да заминем заедно, защото ще се изложим на опасност. Ти ще отпътуваш за Англия сама, аз ще дойда след тебе!

— Защо не в Америка, а в Англия?

— Защото аз имам добри приятели в Англия. Ти си съгласна, нали? След два часа ще заминеш. Аз ще ти дам едно писмо до моите приятели, те ще те посрещнат с удоволствие.

Бакунин прегърна още веднъж Ло и излезе.

След два часа Ло бе на гарата.

Михаил Бакунин се бе приготвил да бяга от Петербург и никога вече да не се върне. Като изпрати Ло, отиде в зимника при Петровна. Петровна бе много обезпокоена: Тя много се зарадва, като го видя.

— Петровна, както виждаш, аз съм здрав още, обаче необходимо е да избягам оттук. Дойдох да ми помогнеш в бягството.

— Казвай, приятелю! На всичко, каквото имам, можеш да разчиташ, тъй като аз го дължа на тебе.

— Аз ще трябва да се облека в дамски дрехи, за да мога да избягам, но ще трябва и ти да ме придружиш. Ще приличаме на две приятелки, които отиват на курорт в някои бани в Германия.

— Кога ще отпътуваме?

— Още сега, не трябва да губим ни минутка.

След два часа Бакунин и Петровна бяха на гарата.

Бакунин след няколкодневно пътуване се озова с параход в Бяло море. През целия път го занимаваше една личност. Не след дълго Бакунин се качи на парахода за Англия.

Какво ли е станало с Ло?

Когато Ло остана сама на гарата, тя чу голям шум.

Една тълпа носеше на носилка ранения Хуго Пал в Петропавловската крепост. Елисавета с наведена глава следваше носилката.

Като видя леля си, Ло извика и отиде при нея.

— Тихо, Ло! Не се издавай!

Като видя носилката и окървавения си баща, Ло не можа да се въздържи и заплака.

— Тихо, мое дете! Само ако мълчиш, ще можеш да поприказваш е него.

Директорът на затвора по молба на Елисавета позволи на нея и на Ло още веднъж да разговарят с него.

— Мили татко — продума плачешком Ло, като прегърна баща си.

— Обична ми дъще — извика Пал, без да може да стане от стола. — Защо плачете? — попита той, като видя, че и двете се заливат в сълзи. — Аз умирам на драго сърце! Бакунин спаси ли се?

— Да, спасен е — отвърна Ло.

— Добре е тогава всичко. С него ти ще бъдеш напълно щастлива. Сега, мили мои, нека се простим защото палачът скоро ще дойде.

След два часа главата на Пал отхвръкна на една страна. Последните му думи бяха: „Отмъщение на Романовците.“

Ло падна в безсъзнание в прегръдките на леля си и дойде на себе си едва като излязоха на улицата.

„В жилите на това момиче тече също буйна кръв — помисли си Елисавета. — Но дано Бог помогне на това същество и му подари по-добър живот от този на баща й.“