Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (53)

LV. СКИТНИКЪТ

Внесе в нея Владимир, направи му легло от мъх и го положи.

Детето се развесели и почна да разхвърля мъха ту на една, ту на друга страна.

Хела се наслаждаваше на тази сцена.

— Той е жив, Владимир е жив — казваше си Хела, — не е изгорял. Ще мога да докажа невинността си.

Отдавна се бе стъмнило. Не след дълго детето заспа в прегръдките на Хела. Чувствуваше се така добре в нейните прегръдки, както никога дотогава. Като гледаше детето, тя заспа. Не знаеше колко бе спала, но когато отвори очите си, дочу глас от тръба и биене на барабани. От този шум тя дойде на себе си.

Уплаши се, тъй като знаеше, че това е приближаваща се войска.

Веднага помисли, че я гонят, за да й отнемат детето. Притисна го по-силно до гърдите си и се притаи в един ъгъл на пещерата.

Много се зачуди, когато войската мина край нея и се отправи към манастира „Св. Дева Мария“…

Сега тя можеше да излезе от пещерата с Владимир и да си иде в Москва, където само една дума ако кажеше, щяха да я заведат с детето в Петербург. Тя тръгна по пътя за Москва.

Не измина много и чу гърмежи. Това показваше, че боят между войниците и разбойниците бе почнал. Боят бе ужасен.

Кал Ахмед бе един от първите борци. Той се бореше като лъв с враговете си, докато неговите другари се предадоха на по-силния неприятел. Удари с брадвата си първия, който му се изпречи, на втория забоде ножа в гърдите и след това успя да навлезе в гората.

— Роза Терез — извика той, когато дойде в гората. Пред него се яви една женска фигура с бледо лице, облечена в бяло.

Ахмед помисли, че това е духът на Роза, затова падна на колене и почна да се кръсти. Тази млада жена, която се яви пред него, бе княгиня Хела. Тя бе оставила Владимир на безопасно място и бе излязла от гората, за да види какво става наоколо. Застана пред разбойника и го загледа.

Зарадван от нейното явяване, Кал Ахмед каза:

— Ти ли си духът на моята Роза, дошъл да ме пази от куршумите на враговете? Но късно е вече, ето ги, те наближават и техните куршуми ще ни улучат.

Щом Ахмед каза това, от десетина неприятелски пушки светнаха пламъци. Той скочи веднага от мястото, където бе коленичил. Не бе ранен. Но жената пред него бе ударена.

Кръв потече близо до сърцето й.

Тя извика:

— Владимире!

Ахмед се огледа още веднъж наоколо и като сърна избяга в гората.

Княгиня Хела, обляна в кръв, лежеше проснат. След няколко минути дойде на себе си и си спомни, че бе оставила детето в гората.

— Къде е Владимир? Какво ли е станало с него? — Тя стана и въпреки силните болки, се отправи към храсталака. Забрави болките си, като видя отдалеч, че Владимир й се усмихваше. Когато наближи храсталака, силите й я напуснаха, тъй като бе изгубила много кръв, и тя падна на земята.

— Защо спиш, майко? — извика Владимир. — Отвори очите си!

Детето целуваше челото и устата й.

Беше изминал около половин час, откакто лежаха неподвижно на земята. Изведнъж се зачу шушнене в храсталака и не след дълго се показа един старец с бяла коса й брада. Лицето на стареца бе особено. И поглеждалите малките си очи ту детето, ту жената. В ръцете си държеше една доста дебела пръчка, която сам бе издялал. Той приближи полека до лежащата и извика:

— Варвари! Изглежда, че са я убили.

Той се наведе над нея и искаше да прегледа раната, но малкият Владимир я беше така прегърнал през врата, че бе трудно за стареца да го отдели.

— Ти искаш да биеш моята майка — каза детето. — Махни се оттука, човече, аз не те обичам.

То скочи на земята и застана в отбранителна поза.

Старецът гледаше детето. В това положение то му се струваше прекрасно.

— Какви очи! Дали това не е плод на въображението ми? Щях да помисля, че е дете от Романовската фамилия.

„Както вражески ме погледна сега това дете — помисли си старецът, — така ме гледаше и той, когато се приближих до него. Стига толкова, защо ли си спомням това, когато той отдавна е умрял? — Той разтри челото си, като че искаше така да премахне възпоминанието. — Време е да помогна на нещастницата, тъй като е изгубила много кръв.“

— Нищо лошо няма да направя на майка ти — каза старецът, като се доближи до детето и го помилва по русата косичка. — Тя е болна, аз искам да й помогна.

Той клекна до княгинята и почна да разглежда раната. След това сложи ухо на гърдите й, за да чуе биенето на сърцето й. Зарадва се, като чу, че то биеше.

Куршумът не бе я ударил напрано в сърцето. Вероятно можеше да й помогне.

Той помисли отначало да я пренесе на ръце, но прецени, че ще му бъде трудно, затова реши да иде за кола.

— Ти стой тука, дете, аз скоро ще се върна и ще пренесем майка ти на по-добро място.

Той се изгуби и се върна скоро с едно голямо куче, впрегнато в кола. Вдиша лежащата и я постави на колата, сложи и Владимир до нея.

— Тръгвай, Фазане! — извика той и кучето гордо почна да тегли количката.

„Никога не съм очаквал, че ще бъде нарушено усамотението ми — мислеше си старецът. — Има вече цели 50 години, откакто съм в тази колиба и никога женски крак не е прекрачил прага й. Аз се зарекох жена да не влиза при мене и за да наруша клетвата си днес, причината е желанието ми да помогна на тази болна жена.

Това дете има чертите на Романовците. Това е само прилика, защото как може тук, в тази пустиня, да се намери член от тази фамилия! Изминаха шестдесет години от онази страшна случка. Оттогава изкупвам греха си, както никой друг, и все не мога да забравя кървавата картина — навярно още не ми е простено…“

Старецът се наведе на стола и заплака.

Кучето се надигна от постелката, приближи се до господаря си, леша до него, като метна крак на коленете му, и покорно го гледаше.

Този поглед подействува добре на стареца; той помилва кучето и каза:

— Вярвай ми, Фазане, ти, единствен мой другар на самотата ми, ти ме разбираш, ти, вярно мое псе! Ти знаеш защо толкова се мъча!

Кучето издаде глас, като да искаше да каже: Да, господарю, разбирам те. После почна да се гали и да си играе със стареца, като тури главата си в скута на своя господар.

Пустинникът бе живял тук толкова дълго, че дори най-старите хора си спомняха за него. Никой обаче не знаеше колко години бе прекарал тук, 50 или 60, тъй като той странеше от хората, които живееха по тези пусти места — само на свещеника Неандрович беше позволил да го посещава един път в месеца, за да му донася храна.

Той не приемаше тази храна даром, а я плащаше двойно и тройно. Каквото останеше, по негова молба попът го раздаваше на бедните. В скоро време той се прочу като добротворец в цялата околност, тъй като за всеки, който имаше нужда, отваряше златната си кесия.

Живееше само със свещеника, тази бе третата обич през живота му — другите две бяха вече мъртви. Третият — свещеникът, който се казваше Неандрович, оставаше учуден от големите познания на пустинника. Където отидеше, той разказваше само за него. На всекиго го представяше като човек, опитен във всяка наука, който няма равен на себе си в света. Той имаше един голям недостатък: невероятно ненавиждаше жените. Когато отиваше да прегледа някой болен, поставяше условието, докато е там, да няма никакви жени в къщата.

Старецът повдигна глава и на разстояние сто крачки от себе си съзря свещеник Неандрович, който се приближаваше към него.

— Ах, това си ти? — рече той. — Да бъде благословено идването ти в дома ми! Струва ми се, че си подранил днес!

— Знаеш, че имам да изпълнявам много задължения — отговори свещеникът, който бе на средна възраст. — И за да изпълня всичките, като не забравя и тебе трябва да стана рано. Виждам обаче, че и ти си подранил, което не е хубаво за старите ти години.

— Цяла нощ бях буден — отговори старецът.

— Цяла нощ? Какво има, че не си спал цяла нощ? — попита свещеникът.

— Имам гости в колибата си.

— Трябва да са високопоставени личности, щом като си ги приел в колибата си?

— Едно дете — каза пустинникът и се пообърка малко — и една жена, която е тежко болна.

— Жена! — извика учуден свещеникът. — Тая новина наистина е необикновена. Не мога да си обясня как е могло да стане това, да ги прибереш в колибата си. Чух снощи гърмежи в гората, сигурно те ще са оттам, тъй като видях Кал Ахмед да бяга.

— Влез вътре и виж болната — каза старецът, като дърпаше свещеника в колибата.

След няколко минути съблякоха болната до кръста. Свещеникът се доближи до нея и като погледна раната, извади от расото си едни клещи, които винаги носеше със себе си.

— Болната е чудно красива, изглежда, че е от някое благородно семейство. Коя ли ще е тя, Боже мой?

— Не зная това — отговори старецът. — Знам само, че ако не бързате с операцията, тя ще умре.

След дълъг преглед свещеникът извика:

— Тук е, намерих куршума; той е в самия бял дроб, на няколко сантиметра от сърцето.

Той постави клещите в раната и след малко извади куршума.

— Куршумът е доста голям, прилича на войнишки. Мисля, че не е бил предназначен за нея, а за някой друг, сигурно за Кал Ахмед.

От раната потече черна кръв. Свещеникът изми с вода раната, превърза я, като й тури някакви треви.

Пустинникът се доближи до Хела, повдигна я, за да я тури на по-добра възглавница, ала в същата минута извика и подскочи настрана.

— Какво има? — попита учудено свещеникът. — За Бога, приятелю, кажи какво ти е?

— Знак, знак на Романовците — викаше пустинникът. — Гледай, гледай, тя го носи там — това с знак на Романовците!

Свещеникът се наведе над болната и видя жигосаната брадвичка и под нея корона.

— Чуден знак наистина — каза свещеникът.

— Този е техният знак — каза пустинникът. — Всички Романовци носят този знак, а също и ония, които принадлежат към тази фамилия.

— Успокой се — рече свещеникът, — нека най-добре да я настаним удобно.

— Но не аз! — рече пустинникът. — Заклел съм се да не докосна нито един от Романовците. Аз не! О, Боже, и аз прибрах тази жена в колибата си!

Колкото и да го молеше и каквото да му говореше свещеникът, нищо не помогна — пустинникът дори не се помръдна от мястото си. И затова той — свещеникът — я зави добре с мечешка кожа.

Много развълнуван, пустинникът в това време се разхождаше нагоре-надолу из стаята.

Свещеникът се приближи до него и с тих глас рече:

— От няколко години сме приятели, но аз никога не съм те попитал нищо за твоя минал живот. Сега обаче те моля да ми кажеш нещо. Знаеш, че не искам да задоволя любопитството си.

— Добре тогава — рече пустинникът, — на тебе ще разкажа всичко, тъй като виждам, че си добър и честен човек.

— Родил съм се в богатство — започна да разправя пустинникът историята си, — в един замък съм роден, а семейството ми е едно от най-благородните в Петербург. При управлението на императрица Екатерина дядо ми е бил пръв неин министър. Той сполучил да спечели нейното разположение — накратко, харесал й като добър във всяко отношение човек и тя нищо не предприемала без неговото одобрение. Не след дълго и той властвуваше над Русия.

— Мога тогава да назова името ти — каза свещеникът.

— Аз съм от фамилията на граф Орлов — рече пустинникът. — Трябва да знаеш, че като неин любимец дядо ми можеше да играе своята роля и когато се оттегли, остана му наследство само имот. Този имот баща ми не го намали, напротив — увеличи го. Така бъдещето ми се усмихваше. Аз имах пари, а казват, че тези, които имат пари, могат да се нарекат напълно щастливи. Полека-лека израснах, станах юноша и учех всичко, каквото можеше да се учи. Деветнадесетгодишен, аз бях вече капитан от гвардията. През тези години толкова много се наслаждавах, че 60 години пустиннически живот не ще бъде достатъчен, за да изкупя миналия си живот…

Спрямо подчинените си бях строг, почти тиранин. Самият император много ме уважаваше, поради което въпреки малолетието ми, гърдите ми се украсяваха от разни ордени и други почетни знаци.

Престолът бе зает от Павел. Той беше носител на либерални идеи: подпомагаше селското съсловие и с това си спечели врагове между дворяните. Те почнаха да го ненавиждат, понеже бил много променлив: когото днес награди и отличи, утре го изругава и унищожава.

Той разчиташе на обичта на народа, ето защо се отнасяше добре с него, като се надяваше, че ще има нужда от неговата помощ. Народа той виждаше само в селяните, а се отнасяше с недоверие към по-събудените.

Не позволяваше на младите да продължават образованието и затвори университетите. Постави стража по границата и по този начин неприятелите му се увеличаваха и бяха намислили да го убият.

Понеже не се занимавах с политика, аз стоях далеч от тези работи. За мене беше все едно Павел или Александър ще управлява. Приемите и пиршествата в двореца ме привличаха, ето защо и царят ме обичаше.

Получих заповед един ден да се явя при царя на аудиенция. Отидох, като се облякох в най-хубавата си униформа.

Той не беше разположен. Нещо го бе развълнувало. Приближи се към мен, вгледа се и ми каза:

— Необходимо ми е едно доверено лице, Орлов.

Той продължи, понеже аз нищо не му отговорих.

— Дядо ви е бил много близо някога до царското семейство. Той пазеше царицата си, като й беше предан и верен. Мога ли да разчитам на същото от вас, както Екатерина от вашия дядо?

Поставяйки ръка на сърцето си, аз го увещавах, че главата ми ще бъде готова да падне винаги за него.

— Обграден съм с неприятели — промълви той, като набърчи челото си. — Имам нужда около себе си от доверени хора, на които да мога да се осланям и разчитам. Орлов, вие трябва да бъдете един от тия капитани, които винаги ще ме бранят.

Коленичейки пред него, аз положих клетва, че ще оправдая надеждите му. Напуснах царския кабинет повече от щастлив. Изпълнявах ревностно и доволно новата си служба, затова получавах като награда голямото царско доверие. Длъжността ми се заключаваше в това — всеки четвърти ден да пазя царя денонощно.

До царската стая, почти до вратата, беше креватът. Службата не ми харесваше не затова, че бях лишен от удобно спане, а по-скоро, че бях любимец на жените. Не ми трябваха много усилия, за Да спечеля сърцата им. Самите те ми ги предлагаха и аз лекомислено ги приемах, без да се замислям.

В императорския дворец живееше младата и красива графиня Волска. Тя беше една от най-красивите вдовици и макар че беше от години загубила съпруга си, още носеше траура. След смъртта на съпруга си тя получи в наследство милионите му. Той бе се оженил за нейната красота. Беше я завел в едно полско имение, но тя побърза да дойде в Петербург след неговата смърт, където и ние се запознахме на един от царските балове и приеми.

За да не бъдем обезпокоявани, тя нае една вила на брега на Нева, далеч половин час от Петербург, където аз отивах. Пристигах с лодка при нея, а зиме се плъзгах и след половин час бивах при най-красивата светска дама.

Тия нощи не ще забравя никога. Разбирам наистина сега, че съм грешил, но каквото и да бих дал, не мога да върна миналото. Въпреки че бяхме уверени, че нашите срещи остават тайни за света, убедих се в противното, когато за това научих от самия цар. Бях при царя на служба и той ме повика точно когато се готвех да си легна. Влязох при него и той ме покани на една партия вист.

След неколкочасова игра, хвърляйки картите, той ми каза, че предпочита да си поговори с мене, отколкото да поиграе карти.

— Нали вие ходите при графиня Волска? — запита той, без дотогава да сме говорили за нея.

— Вярно е, Ваше Величество.

Царят облегна глава на ръката си и се загледа встрани.

— Красива жена е Болска и с чудна талия, но и любовта й е вятърничава. За нейната любов трябват млади хора, които се захласват в нея.

Толкова бях изненадан, не можах нищо да отговоря на царя. Той така говореше за нея, като тя да беше негова любовница.

От разговора му не се разбираше по-рано той да е бил в интимни отношения с нея.

Реших по всякакъв начин да узная тази тайна. Още при първата възможност, която ми се представи, писах на графинята, че ще я очаквам във вилата. Тя дойде и с пристигането си се помъчи да се хвърли в обятията ми, но аз се държах студено. Тя настояваше да узнае причината на моята студенина. Хванах я за ръцете, приближих я и я загледах право в очите.

— Вярвах, че обичам една честна жена, с чисто сърце, а не любовница на императора.

Думите ми я жегнаха.

— Орлов, значи ти всичко знаеш, кой ти е казал за всичко?

Отговорих, че заключенията ми почиват на съмнения.

Тя ми разказа след това цялата история с императора.

„Достатъчна беше една царска заповед, за да се намеря в царския дом, тъй като царят ме беше харесал. Щом на царя омръзна моята любов, той ме омъжи за един болярин, чиято съпруга бях до смъртта му.“

Щом ми откри това, притегляйки ме до себе си, тя ми каза тихо, че човекът, който я опропасти, ще получи отмъщението й.

— Как — извиках аз, — вие говорите за отмъщение против царя?

— Да — отговори тя, — против него и някои още други. Но мислиш ли, че само аз желая да отмъщавам на царя? Много има такива, на които той е спечелил омразата, в Русия навярно ги има с хиляди.

Чудно наистина, думите й ме поразиха и не можех повече да ги забравя.

От тоя момент вече графинята не ме напусна и съумя да ме настрои против царя. Аз вече го мразех, понеже беше излъгал моята мила. Графиня Волска ме въведе в едно общество, което действуваше против цар Павел. За голяма моя изненада, тук намерих хора от висшето общество. Решиха един ден, че ако желаем да избавим Русия от пропаст, цар Павел трябва да умре. Сякаш че беше днес — тъй ясно си спомням тази нощ. Около осемдесет души бяха събралите се, които решаваха смъртта на царя. Ние с графинята пристигнахме на събранието последни. Поздравиха ни радостно, а специално графинята — и затова, че е могла да ме убеди да дойда, понеже за никого от тях не беше тайна, че аз бях адютант на царя и че животът му е в ръцете ми. След продължителни прения настъпи момент на гласуване кой ще извърши убийството.

Избран бях аз! Пребледнях, изтръпнах… Помня, че всички се изредиха да ми честитят, а също и графиня Волска. Щом се опомних, салонът беше вече опразнен. Посърнал, с наведена глава и мрачни мисли, аз се върнах в стаята си. Бях в трескаво състояние през целия ден, вечерта извърших нещо, което никога не бях вършил в живота си.

Помолих се на Бога в черква. Чувствувах се по-леко след молитвата. В 9 часа вечерта трябваше да постъпя в двореца на служба. След няколко минути сам царят беше пред вратата.

— Кой е на пост днес от офицерите? — запита той.

— Аз, Ваше Величество — отвърнах.

— И кой друг?

— Капитан Лабедкин, който съобщил, че по болест тая вечер ще отсъствува.

Случи се така, че само аз от адютантите щях да бъда на пост тая вечер.

— Орлов, елате вътре да поговорим, понеже си привърших работата.

Аз влязох. Струва ми се, че никога царят не е бивал тъй любезен с мен, както тая вечер. Говори ми за намеренията си, по това какво мисли да предприема за добруването на своя народ. Аз наблюдавах стенния часовник, докато трая разговорът. Още три четвърти от часа оставаха, докато дойдат да отнемат жива та му. Повярвайте ми, желанието ми беше да коленича пред царя в тая минута и всичко да му разкажа, но като по чудо езикът ми се беше вдървил и аз нямах възможност и дума да проговоря.

— Известно ми е, че съм обграден с неприятели — добави той, — тъй като от писмата, що получавам, научавам, че и най-близкостоящи до мен са мои кръвни неприятели. Не ме фиксирайте така, Орлов, понеже зная, че и вие сте един от тях, това ми е известно. Но поуспокойте се, това не е възможно и аз не мога да го повярвам.

След това се приближи до една етажерка, взе едно писмо и ми го подаде.

Прочетох го. Съдържанието му беше:

„Ваше Величество, не се доверявайте на капитан Орлов. Той е съучастник в съзаклятие, което на едно от последните си заседания е взело решение да ви убият. Вардете се от него, тъй като той е оръдие на графиня Болска, която иска да отмъсти за нещастието си.“

— Писмото е измислица, нали, Орлов?

— Да, Ваше Височество — с мъка отговорих аз.

— Убеден съм, че вие не сте способен да лишите от живот вашия цар. Положете клетва за това, Орлов!

Издигнах ръката си и произнесох:

— Заклевам се, Ваше Величество, и ако не устоя на клетвата си, нека провидението ми изпрати най-голямото наказание.

— Доволен съм, Орлов, отивайте си — каза царят, — понеже чувствувам нужда от почивка.

— Ще си починеш навеки… — мърморех си аз, излизайки от стаята.

Хващаше ме лудост, докато настъпи полунощ. В 12 часа точно, заедно с четири тъмни фигури, допуснати от подкупените слуги — начело с мене, влязохме в спалнята на царя.

Още при първия шум царят извика, пробуждайки се:

— Орлов, Орлов, пазиш ли поста си?

— При вас съм, Ваше Величество — и се приближих към леглото му.

Всичко изведнъж му стана ясно.

Скочи от леглото си и сграбчи пълния си револвер, но в това време аз се хвърлих отгоре му и го хванах за врата. След няколко минути царят беше мъртъв. И досега чувствувам как неподвижно ме гледат сивите му очи!

Пустинникът закри очите си с ръце, като да се пазеше да не бъде виждан от хората.

— Ами след като това мръсно дело бе извършено, как напуснахте двореца? — попита попът.

— Избягах — каза пустинникът, — скитах из цял свят, само да се освободя от царския образ, но напротив, той навсякъде ме преследва. След продължително скитане завърнах се от тъга по родината. Оттогава до днес пребивавам тук. И сега, отче, върви си, тъй като черните спомени ме спохождат в тоя момент и не мога да понасям никого пред себе си.

Свещеникът тихо се отдалечи, след като стисна ръката на пустинника. Но излизайки из колибата, той дочу как стенеше убиецът-пустинник.