Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (75)

LXXVII. ПОЖАРЪТ В СТЕПИТЕ

Осем дни бяха изминали, откакто Елисавета пътуваше със своя избавител. Само киргизките коне са в състояние да издържат всичките мъчнотии и лишения, които се изпречват на този път.

Водителят на киргизите оказваше услуги и почести към Елисавета като един внимателен европейски кавалер. Когато се спираха да преспят, постилаше всичко, с което разполагаше, за да бъде удобно на Елисавета, а той лягаше на няколко разкрача от нея.

Те навлизаха все повече и повече в степите. Тревата бе такава, че конят трудно вървеше. Добре разбираше от ударите на господаря си, че трябва да бърза и ускоряваше хода си.

Отначало Елисавета се страхуваше от киргиза, но като го разбра какъв е, все повече му се доверяваше. Една вечер, преди да си легнат, киргизът съобщи на Елисавета, че пътуването им ще свърши на следния ден.

— Още един ден и ние ще бъдем при твоите съотечественици?

— Да — отговори киргизът, — тогава ще бъдем в моята палатка. И този ден ще бъде един от най-трудните, защото ще навлезем в най-високата трева. Възможно е някаква опасност да ни застраши.

— Аз се научих да се противопоставям на мъчнотиите, откакто съм с тебе, Мортиго!

Мортиго се усмихна. Хареса му комплиментът от тази хубава жена.

На следния ден, щом се съмна, Мортиго събуди Елисавета.

— Трябва да продължим пътя си. И ако искаме да стигнем рано в моя дом, трябва по-рано да тръгнем.

Елисавета стана и Мортиго се качи на коня.

— Виждаш ли онези планини, които се синеят?

— Да — каза Елисавета.

— Те са Алтайските планини; в подножието им се намира моето отечество.

— Твоето отечество — с въздишка каза Елисавета, като си спомни за своето, където бе баща й, когото тя почерни на старини.

Времето през целия им път бе много хубаво, обаче днес се промени. Конят ставаше неспокоен. Облаците, които се показаха на хоризонта, се изгубиха и изведнъж стана много тъмно.

— Това с най-лошото, което можеше да ни се случи — каза Мортиго.

— Да се спрем тогава за малко, може би тъмнината ще се разпръсне.

— Не трябва нито за миг да спираме, трябва да бързаме, та преди да се стъмни, да пристигнем. Ние сега се намираме в степите и ако останем тука, свирепите зверове ще ни разкъсат на парчета.

Преди киргизът да се доизкаже, нещо почна да фучи във въздуха.

— Какво ли е това? — извика Елисавета.

— Нищо, нищо. Трябва да бързаме.

Елисавета видя за пръв път Мортиго да бие коня си. След миг стана ясно защо бе сторил това, понеже се зачу наблизо рев.

— Подушил ни е — каза Мортиго — степният тигър, но не се страхувай, не за пръв път се боря с тях.

Конят се спря.

— Трябва да е наблизо около нас, по аз не мога да го видя.

— Ето го! Сега ще се хвърли отгоре ни! — извика Елисавета.

— Време е да слезем. Дръж се добре на коня и ако видиш, че аз падна убит, ти бягай с него.

Елисавета се разтрепера. Тигърът бе сред тревата и гледаше неподвижно ту коня, ту човека.

Мортиго и тигърът се спогледаха за няколко мига, после тигърът се хвърли срещу Мортиго, но той се отдръпна хитро настрана.

След това стана нещо, което Елисавета смяташе за невероятно: изведнъж киргизът легна на гърба си и забоде острия си нож в гърдите на животното, което с див рев се сгромоляса на земята, а Мортиго скочи хитро настрана.

— Ти не си ми непознат — каза той, — моите хора са те преследвали, но ти си им избягал! Жалко, че не мога да се спра и да му одера кожата, но утре навярно ще дойда с моите хора, за да сторя това. Сега сме в безопасност — каза той на Елисавета, — понеже той бе единственият в околността ни.

После се качи на коня и цял час вървяха, без да проговори.

— Ние трябваше вече да сме у дома, изглежда, че сме объркали пътя.

— Не ми се вярва, виждам пушек — каза Елисавета. — Навярно е от вашето село?

Киргизът погледна към тази страна и какво да види — пожар бе обгърнал цялата околност!

— Това не е огън в село, а пожар в степите — извика уплашено киргизът.

— Да бягаме тогава — каза Елисавета.

— Намираме се сега в по-голяма опасност, отколкото по-рано — каза Мортиго. — Сега можем да загинем.

Огънят се разпространяваше много бързо.

Цялата околност гореше. Мортиго й Елисавета дишаха много тежко. В същото време пред тях тичаха: елени, сърни, птици. Те бягаха от пожара.

— Помоли се на Бога, госпожо, и аз ще се помоля на моите богове.

Той гръмна два пъти с пушката и гърмът се разнесе из гъстата мъгла и дима. И двамата коленичиха и издигнаха ръцете си към небето.

Димът ставаше все по-гъст, а пламъкът се приближаваше до тях.

— Ако можеш да се спасиш, не се излагай заради мене на опасност. Качи се на коня и бягай — каза Елисавета.

— Аз да бягам? Бъди уверена, че по-скоро ще умра, отколкото да те изоставя. Заклех се, че жива ще те заведа у дома. Мортиго трябва да удържи думата си. Слушай! Гърмеж в отговор на нашия. Ние се намираме близо до тях, дръж се здраво за мене, трябва да бягаме.

Той гръмна още веднъж и изтича напред, като преди това покри лицето на Елисавета с кърпа.

След няколко минути извика радостно:

— Ние сме спасени!

Мортиго махна кърпата от лицето на Елисавета и на едно малко разстояние от тях забеляза киргизки конници.

— Напред! — извика Мортиго, като удари силно коня си, който се втурна бързо, подкрепен от пресния въздух.

Преди да настигнат конниците, конят падна от умора — Мортиго и Елисавета се свлякоха на земята. Съотечествениците му го вдигнаха и поздравиха радостно Мортиго, после им предложиха камилско мляко. Те изгледаха Елисавета враждебно. Не им бе приятно, че Мортиго бе довел тази бяла жена между тях. Дадоха на Елисавета отделен кон, подмениха коня на Мортиго и се отправиха към шатрата на водача, която беше много далеч.

Стана ясно, че пожарът бе предизвикан нарочно, за да се избавят от тигъра, който им правеше големи пакости.

Шатрата на Мортиго бе наредена с изтънчен вкус. Подът бе постлан с кожи, а леглото му бе украсено с персийски килими.

— Тук можеш да се разполагаш добре, хубава жено. Искам да останеш доволна при нас; за да не скучаеш сама, ще ти пратя една прислужница. Ей, Шаури, ела тук!

На вратата се появи жена на средна възраст. Тя бе облечена по-просто от другите жени.

Тази жена не се хареса от пръв поглед на Елисавета. На лицето й като да се четеше лукавство.

— Тази е стара Шаури — каза Мортиго на Елисавета, — тя ще ви прислужва, докато сте при нас. Аз избрах нея, тъй като тя е единствената тука, която знае руски. Ще допълня, че тя е много умна и се ползува с уважението на моите хора като пророчица.

Шаури седна настрана.

— Изглежда, че не й е много присърце, че я правите слугиня — каза Елисавета.

— Дали е така или не — не ме интересува. Тя знае добре, че не търпя никакви прищявки.

Изминаха три дни, откакто Елисавета се намирате при киргизите. Чистият планински въздух и добрата храна, която се състоеше от мляко, я поправиха за късо време.

Въпреки че Мортиго бе много предпазлив в обноските си към нея и често ходеха двама на лов, тя не се чувствуваше щастлива. Нямаше друг приятел освен Мортиго. Останалите я гледаха вражески. Шаури й прислужваше, без да й заговори, и я гледаше намусено.

Една нощ, когато Мортиго отсъствуваше, Елисавета, щом си легна да спи, чу някаква глъчка пред шатрата си. Шаури бе застанала всред тълпа от киргизи и предсказваше съдбата им.

— Очаква ни нещастие, братя — казваше тя, — голямо нещастие!

— Не може ли да се предотврати това нещастие?

— Само ако се премахне жената, която донесе със себе си нещастие на нашата земя.

— Коя е тя, която донесе това нещастие у нас? — извикаха няколко души в един глас.

— Онази чужденка, която Мортиго доведе със себе си. Трябва да я принесем жертва на нашите богове, за да видим дали не ще умилостивим боговете над нас.

— Щом това е неизбежно, нека я принесем! — извикаха почти всички.

— Знам, че сте готови на това, обаче какво ще каже главатарят ни Мортиго? — запита Шаури.

— Ще я убием, преди той да си дойде от лов — каза един.

Елисавета чу всичко. Смъртната й присъда бе произнесена. Единственият й спасител Мортиго не беше тука да я избави.

Завесата на шатрата се вдигна и вътре влезе Шаури.

— Ето я тука, не е нужно да я търсите — каза тя.

За миг вързаха Елисавета и я изведоха от шатрата. Те я вързаха за едно дърво и разкъсаха дрехите й.

Елисавета гледате равнодушно какво се вършеше.

Запалиха огън пред нея, в който хвърлиха една паница най-напред, тя беше предназначена за бога на тъмнината. После хвърлиха в огъня една дива коза, след това започнаха да пият едно киргизко питие, направено от камилско мляко — кумис, и най-после почнаха да играят. Като свършиха всички встъпителни церемонии, дойде и нейният ред.

Един от киргизите се приближи до нея и я повлече към огъня. Шаури разкъса дрехата й от врата надолу. Киргизите започнаха пак да пеят някаква песен, а Шаури взе един нож и се приближи до Елисавета.

Песента свърши, ножът блесна и безмалко главата на Елисавета щеше да отскочи настрана, ако не се бе вдигнала глъчка, причинена от пристигането на Мортиго.

От един поглед Мортиго разбра цялата работа.

С дясната ръка той улови главата на Шаури, която пребледня и падна на няколко разкрача. После той се обърна към останалите и каза:

— Нещастници, как дръзнахте да сторите това? Как посмяхте да нарушите гостоприемството, което е като светиня за всеки киргиз? Вие посегнахте да убиете, и то кого? Този, който ви се довери и ви дойде като гост в дома ви и се остави под вашата закрила?

— Не сме се заклели в това.

— Какво ви е направила тази жена?

— Тя донесе нещастие в страната ни.

— Нещастие? Нима е възможно тази жена да ви донесе нещастие, глупци? — Мортиго повдигна Елисавета и я притисна до гърдите си. — Кой ви каза да сторите това? — запита Мортиго.

— Шаури — извикаха всички. — Тя самата ни каза, че ако не убием тази жена, ще ни сполети нещастие.

— Чуйте, киргизи! — извика силно Мортиго. — Който посмее да вдигне ръка срещу тази жена или дръзне да я обиди с нещо, той ще се разправя после с Мортиго, който ще му разцепи главата с тази брадва!

— Ние нищо не сме й сторили — извикаха няколко души в един глас.

— Ако бях дошъл само една минута по-късно, тя щеше да е мъртва. Благодарете, че не стана това, защото Бог знае какво щеше да се случи! Това, за което вашият главатар се е заклел, трябва да е свято и за вас. Аз се заклех за вечно приятелство и вярност. Шаури ли ви научи да сторите това? Ела тука! — заповяда й Мортиго.

— Какво обичаш? — покорно се отзова Шаури.

— Защо накара тези хора да извършат убийство?

— Защото те ненавиждам — отговори Шаури.

— Сигурно защото съм от фамилията, която свали вашето господство? Съветвам те да се отречеш от него, иначе ще пропаднеш.

— Аз не се страхувам от смъртта — отговори тази зла жена. — Заявявам ти, че животът й не е сигурен, докато съм аз жива. Ето, казвам ти открито, че съм твой враг.

— Щом е така, мои хора, вържете я. Защо се колебаете? Не ме ли признавате за ваш предводител?

— Признаваме те — каза един старик, — но Шаури е наша пророчица и ако й сторим зло, боговете ще ни накажат.

— Вържете я! Ако не сторите това, ще ви избия с тази брадва.

За миг вързаха Шаури и я закараха в неговата шатра, където я оставиха под надзор.

— А вас, киргизи, съветвам да изпълнявате моите заповеди, понеже добре знаете какво мога да ви сторя! Повтарям, че тази жена е под моето покровителство и който посмее да я обиди, ще се разправя с мене. Горката — обърна се той към Елисавета, — какво е трябвало да изтърпиш в мое отсъствие!

После той заведе Елисавета в своята палатка.

— Мила моя, да знаеш колко много те обичам! — каза Мортиго, като падна на колене пред нея.

— Стани! — каза му Елисавета. — Само пред Бога се коленичи. На тебе дължа живота си.

Мортиго продължаваше да стои на колене.

— Виждам, че твоите хора не ме обичат и с мене се излагаш на опасност, затова аз мисля да продължа пътя си.

— Не, ти не трябва да си отиваш. При нас твоят живот е най-запазен. Ако си отидеш, ще страдаш, затова остани.

— Аз трябва да се върна в отечеството си. Там ме чакат баща, брат и моето дете, което не съм виждала толкова отдавна. И още: желая много да видя родината си.

Човекът, който бе силен като гигант и храбър борец, се разплака.

— Ако това не може да стане, то нека бъде, както ти искаш. Аз сам ще те придружа до Петербург. Не ще можем утре да тръгнем, а ще почакаме новолуние. Прости, че се осмелих да ти заговоря за любов.

Елисавета му даде ръцете си, които той дълго държа в своите, след това си отиде в своята шатра.

Елисавета остана дълго пред шатрата и жадно наблюдавате Алтайските планини.

Зад тях се намираше друг свят, пълен с мъки и изкушения. Там беше най-скъпото й същество — малкият Владимир, нейният син.

— Владимир, аз ще те потърся — шепнеше тя в тихата красива нощ, — ще го потърся, плода на моята любов, и когато го намеря, ще се отстраня от лъжливия свят, в който прекарах толкова мъки!…