Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (61)

LXIII. ЕДИН ТРУП

След дълъг и мъчителен път генерал Кнудзон пристигна на предназначеното място. Мъчно могат да се опишат мъките и трудностите, които старият генерал изтърпя по време на пътуването. Но те не се отличават от тези на останалите работници в рудниците. Генералът трябваше да извърви пеш целия път от Петербург до Красноярск. Мнозина от спътниците бяха умрели по пътя от глад, мъки и лишения. Най-после те стигнаха до Красноярск. Тук можаха да си отпочинат. Паднаха на колене да се помолят на Бога. Те му благодариха, че им бе дал сила и живот. Не предчувствуваха какви страшни изтезания ги очакват.

Закараха ги в съда и ги освободиха от веригите. Едва сега се откриха премръзналите меса около местата, където бяха оковите. Те бяха просто безчувствени.

Кнудзон бе останал съвсем здрав, само че малко изтощен. Едва тук научи присъдата си: тежка работа в рудниците. Рудниците се намираха на половин час от Красноярск. Там ковяха живак и платина. На следващия ден Кнудзон бе в рудника. Преди да тръгне от Красноярск, му дадоха нови дрехи и като го нахраниха добре, закараха го в рудника.

Когато го спуснаха в глъбините на рудника, заобиколиха го четирима татари. Те го караха да върви бързо, въпреки че краката му бяха обковани. Самият инспектор го въведе в рудника. Този човек с малка брада записа името, положението и възрастта на заточеника в един тефтер и след това му даде № 903.

Името Кнудзон се намираше в списъка на живите.

Това не бе единственият акт за разжалването му. Какво щеше да види още той?!

Инспекторът даде знак на татарите да го заведат в съседната стая. Татарите вързаха здраво ръцете на Кнудзон. Тук имаше един човек с особена външност. Той стоеше до огъня и нагорещяваше парче желязо. Извади желязото и се приближи до Кнудзон. Човекът с желязото го жегна и генералът почувствува ужасна болка в главата и лицето си, от която изгуби свяст. Но го свестиха бързо, като го напръскаха с вода, и го върнаха пак в рудника.

С това нагорещено желязо те отбелязаха номера му върху лицето.

Като видя една черна фигура, той се ужаси: някакъв измършавял скелет.

— Оковете го с този тук! — даде разпорежданията си инспекторът.

Подир малко до генерала се приближи един престарял човек: ковачът Волков. На Волков беше заповядано да обкове Кнудзон за същата верига, на която беше обкована онази черна фигура. Заповедта беше изпълнена. После ги отведоха и двамата в забоя, където Кнудзон забеляза при малката светлина на една лампичка скъпоценния метал, които вадеха от земята — платината.

Мършавата фигура посочи копача в ъгъла. — Колега — каза Кнудзон, — ние трябва да се запознаем. Откога си в тази рудница?

Клетникът жалко клатеше глава. Отвори устата си и на Кнудзон му стана ясно защо този клетник не отговори с думи. Езикът му беше наполовина пресечен. Той беше слушал, че властта отсичала езиците на ония, които с говоренето си могат да бъдат опасни, и това пресичане запазва тайната.

„Ужасно! — каза си Кнудзон. — Значи останалата част от живота си ще прекарам с един ням човек!“

— Къде ли ще легнем, за да си отпочинем! — каза той.

Другарят му улови Кнудзон за ръка и го повлече подире си.

След няколко минути те бяха пред пещерата, изградена от камъни.

На земята имаше малко слама и две покривала.

— Значи тук ще лежим и ще отпочиваме — каза генералът. — Това е просто невъзможно.

Немият вдигна ръцете си, с което искаше да каже, че тука е прекарал цели 10 години.

Дали се бе развълнувал, или от друго нещо, но от устата и носа му, след като се закашля, бликна кръв.

„Той е охтичав“ — помисли си Кнудзон.

Немият човек се надигна с мъка и даде знак на Кнудзон да тръгнат на работа, ако не желае да го бият с камшик. На Кнудзон не му оставаше друго нещо, освен да вземе и да копае камъните. Така те работиха два часа непрестанно. После се върнаха в пещерата и немият легна да си поотпочине. След няколко минути заспа. Кнудзон го погледна със съжаление. Той не можеше да се начуди как тоя нещастник можа да заспи на толкова малко сламица. Дълго стоя замислен. Стори му се, че чува стъпки. Издигна глава и забеляза човека, който преди малко го окова. Това бе ковачът Волков. Той направи няколко крачки и застана пред генерала. Подаде му ръка.

— Искам да си спокоен, генерал Кнудзон — каза Волков с разтревожен глас. — Спокойствие, което може да съществува. Тук аз дойдох да те утеша, защото зная, че първата вечер ще ти бъде най-тежка в тоя ад. Не се отчайвай, генерале, макар спасението ти да изглежда невъзможно. Ще дойде ден, когато това ще стане.

— Разправи ми, човече, как и по какъв начин си дошъл тук и кой ти позволи да посещаваш заточениците в рудниците?

— Позволих си го сам, защото друг трудно би ми го дал. А защо дойдох тук ще ти обясня с няколко думи. От държавната тъмница в Красноярск до рудниците има подземен таен проход. Често пъти съм имал случай да минавам по този проход. Много клетници съм утешавал. Те са ми поверявали тайни, които съм пазил. Тъй като аз имам свободен достъп в държавната тъмница, то днес употребих този достъп, за да те посетя. Ще ти кажа името си. Аз съм Волков, също сибирски изгнаник, който е съумял да добие доверието на своя палач. Аз живея тук като свободен човек и от нищо не съм лишен. Когато се научих, че ти си генерал Кнудзон, помислих си да ти помогна и улесня мъките, на които подлежиш тук; слушал съм за храброто ти име, генерале, затова и дойдох при тебе.

Волков подаде ръка на генерала, която той сърдечно стисна.

— А сега я ми разправи — продължи Волков — защо си тук и с какво си предизвикал царското недоверие?

— Аз сам не зная — каза Кнудзон. — Зная, че някой ме е наклеветил пред царя, че съм нихилист.

Те така тихо разговаряха, че и немият човек не можеше да ги чуе. Той стана и като видя Волков, учтиво го поздрави.

— Този, който ми е другар в нещастието, как се казва, кой е?

— Не трябва да се срамувате от него — отговори Волков. — Той също така е заемал някога висока длъжност и без причина чернее тук, в тъмницата, както и ти.

— Така ли? Значи ти познаваш неговия живот?

— Аз знам всичко и ще ти кажа кой е и в какво се състои вината му. Нали позволяваш? — обърна се той към немия.

Немият му даде знак, че е съгласен.

— Ти знаеш, генерале, колко страда руският народ от страшния Николай, бащата на Александър II. Когато той дойде на престола, много се очакваше от него и вярваше се, че той ще помогне на потъпкания народ. Изглеждаше, че ще бъде най-добрият руски цар, ала той неочаквано се промени. Недоверието от ден на ден растеше. Отне свободата на всички и стана монарх на Русия. Тогава Николай не беше женен. Пазеше се от жените, мразеше ги. Една жена го бе завладяла. Тя не беше рускиня, но се беше вмъкнала в двореца. Императрицата-майка я видяла в замъка на един княз и толкова й се понравила, че я доведе със себе си в двореца в Петербург. Баронеса Шенков стана дворцова дама при императрицата-майка. Младата немкиня със сините си очи и руса коса беше очаровала царя и при нея той ставаше по-кротък и по-любезен. Всички наоколо откриха тези промени и за да получат по-висок чин, бяха му посредници за нейната любов.

А Елиза Шенков обичаше да прави добро, на мнозина беше облекчила наказанието. Царят пълзеше в краката й. Както всичко постигаше с твърда воля, така бе решил по какъвто и да е начин да спечели любовта на младата баронеса. Това му се удаде. Елиза го обикваше все повече и повече. Един ден тя каза на царицата-майка, че не може да остане повече в двореца. Тя се пресели в едно имение в полето и там роди син на царя.

Една вечер добре забулен човек дошъл в това имение. Този човек бил императорът. Той се бе зарадвал от новината, че има син. Издигна детето и го целуна продължително. Баронесата щастливо гледаше тази сцена. Тя очакваше, че това дете ще бъде щастливо.

— Николай — каза тя от леглото, — ще те моля за едно нещо.

— Искай каквото желаеш — ще изпълня молбата ти.

— Чула съм, че незаконородените деца на Романовската фамилия се премахват от света. Питам те, Николай, това вярно ли е или измислица?

Николай отговори с хриплив глас:

— Истина е.

— Николай — каза младата жена, като се мъчеше да стане от леглото си. — Николай, нима можеш да гледаш как убиват детето ти?

— Не — каза той, — детето не трябва да се убие. Ще го дам на някоя жена да го отгледа, тъй че никой не ще знае кои са бащата и майката. Или в краен случай мога да го изпратя в Америка или Италия, където не е опасно за двора на Романовците.

— Николай, аз ще се грижа за съдбата на това дете. Обещай ми, че нищо лошо не ще го сполети в случай че остана в Петербург. Трябва да ми дадеш писмено обещание, че не ще отнемеш никога детето от ръцете ми.

Николай се съгласи и не след дълго тя имаше в ръцете си писменото обещание, подписано от неговата ръка.

Той удържа думата си. Дори и тогава, когато се ожени за една пруска принцеса, не закачаше любовницата и детето си. Те живееха спокойно в полското имение. Василиев, така се казваше детето, порасна в ръцете на майка си. Когато стана голям, у него се появи желание да изучава художество. Той схващаше много добре всичко от природата.

Издръжката на двамата бе от двореца. Но малко по малко издръжката изчезна. Василиев, който бе поотраснал, можеше с работа да издържа майка си. Веднъж майка му разказа историята на неговото рождение. Тя не забрави да му съобщи също за обещанието на царя, че не ще му стори никакво зло, и му показа и писменото задължение.

Василиев като артист си представи картината на раждането си и без да знае майка му, я нарисува в голям формат. Тази картина приличаше на мадона с Исус на леглото; до нея бе един човек с мантия, на чиито гърди блестеше звезда. Този човек, за голяма изненада, приличаше на руските владетели. В люлката имаше дете, над което същият човек държеше в ръцете си писмено задължение.

Като видя картината, майката много се изненада. Тя молеше сина си да не я показва. Той обеща, но не изпълни обещанието си. В очакване на слава той я занесе в Петербург, където имаше изложба. Всички разпознаха в лицето на оня човек образа на царя.

Царят се закле, че ще отмъсти на този художник. Като разпитваше тайно, той искаше да узнае името му. Скоро узна, че картината е занесена в полското имение и че художникът е Василиев.

Гневът на царя бе голям, когато разбра, че художникът е неговият син.

„Значи майка му е дала материал за картината — помисли си той. — Тя е искала да ме унижи пред моя народ, пред жена ми, но скъпо ще плати.“

След четиринадесет дни майката и синът бяха изпратени в Сибир в едно малко градче. Това бе за тях голям удар, но като бяха заедно, взаимно се утешаваха. Царската заповед им се стори милостива. Те бяха заточени в Сибир, но като заточеници от III клас. В този клас заточеници принадлежат хора от средната класа, които имат право да вземат всичките си пари със себе си, за да облекчат мъките си в Сибир. Свободата им се ограничаваше от полицейския надзор и не смееха да се отдалечат без позволение.

Василиев бе дошъл с майка си в град Балояск. Те се настаниха тука. Василиев бе доволен, че може да изкарва прехраната за майка си и за себе си с обикновено боядисване на стаи.

Усмихна му се и друго щастие в Балояск. Той се запозна тук с едно момиче, в което се влюби до полуда. Тя беше дъщеря на тамошния управител — едно много красиво и сърдечно момиче. Можеше да се каже, че друго такова нямаше в целия Сибир.

Баронеса Елисавета Шенков много се замисли, когато чу, че синът й има намерение да се ожени за дъщерята на управителя, тъй като се сети, че бе дала честната си дума, когато императорът й даде писмения документ, че Василиев няма никога да се ожени. Родственото потомство на Романовците трябваше да изчезне. Но Елисавета нямаше смелост да съобщи това на сина си. С една дума тя не желаеше да унищожи единственото щастие на сина си и затова го благослови и го изпрати на олтара.

Венчавката се извърши тихо в малката църква в Балояск. На сватбата присъствуваха само майката на младоженеца и бащата на момичето. След една година Василиев стана баща. Жена му роди син, когото кръстиха Александър.

Волков спря да разказва, за да си отпочине, но Кнудзон побърза да го запита:

— Да не би това да е онзи Александър, потомък на незаконното потекло на Романовците?

— Той е — каза Волков. — Цялото престъпление е в това, че е син на Василиев, внук на Елисавета — също и на царя Николай.

Генералът огледа внимателно немия, дано види прилика в чертите му с тези на царя, ала напразно — той бе в много жалко състояние.

— Трудиш се напразно — каза Волков, като видя, че генералът наблюдава изпитателно Александър. — Едно време, когато бе в силите си, много приличаше на днешния Александър II, толкова, че и собствената им майка не можеше да ги различи, а сега, сега той е истински скелет. Малкият Александър растеше бързо. Той порасна и стана едър и красив юноша, затова беше любимецът на родителите си, а най-вече на баба си. Баронесата обичаше много внука си, тя му даде всичките си научни познания, които смяташе необходими за живота. Щом той навърши 18 години, тя му довери тайната на неговия произход.

Младежка и буйна кръв течеше в жилите на Александър. Ето защо, щом баба му свърши разказа си, той стана и каза:

— Значи аз съм един от претендентите за трона, щом баща ми е първороден син на император Николай — и аз негов внук! Ах, бабо, достатъчно сили чувствувам в себе си, за да извоювам изгубените ни права!

В тоя момент той бе горд като цар!

Баба му се развълнува, виждайки го в това състояние. Тя му даде писменото задължение, което някога беше получила от император Николай. Александър прочете набързо писмото, сгъна го и каза:

— Достатъчно! Желанието ми сега ще бъде удовлетворено. Бабо, това писмо ще ни запази от отмъщението на царя и тогава дори, когато той би поискал да си отмъсти. Императорът не би се отказал от обещанието си дори тогава, когато това би било основателно. Как ще ме посъветваш, бабо? Дали би било добре, ако се явя пред императора и поискам да ме признае за престолонаследник и получа всички права на негов внук?

Елисавета го отклоняваше от намеренията му. Тя му описа, че императорът е зъл човек и стая си постъпка би го предизвикал. Суетността у младежа обаче надви и той не изпълни съвета на баба си.

— Добрите Романовци не разрешават да им се отнема това, което им принадлежи — повтаряше безброй пъти той. — Ще дойде ден, когато ще докажа, че сме достойни наследници на царя!

И вярно, дойде този ден, но не така, както го очакваше, а по-иначе…

За да ти стане ясно всичко, генерале, необходимо ще е да те запозная с цялата руска история. Въпреки че ти е известна, необходимо е да ти припомня нещо от нея.

Императорът — Николай! — беше на смъртно легло. Само няколко дни още го деляха от смъртта по думите на лекарите.

— Само няколко дни още! — мислеше си царят. — И то така, само в леглото, без да мога поне ръката си да помръдна! Чуй, докторе, ела при мен! Ще може ли някакво лекарство да възвърне силите ми поне за няколко минути?

— Да, Ваше Величество — отговори лекарят, — но трябва да ви предупредя, че след това ще ви остава само още няколко часа да живеете.

— Толкова по-добре, всичко ще се свърши по-скоро. Идете и ми пригответе лекарството. Желая да властвам още няколко часа над Русия, но това кратко време желая да използувам добре.

Лекарят се отдалечи, за да се яви след малко отново. Носеше исканото лекарство.

Ръката на царя не трепна, когато взимаше лекарството. То скоро показа своя ефект. Изморените и безжизнени органи на тялото му се съживиха и императорът се почувствува така добре, че стана от леглото си. Заповяда да се явят синовете му. Само след няколко минути те бяха около смъртното бащино ложе.

Николай — най-старият — приличаше на баща си, докато Александър бе нежен, благ и с бледо лице.

Зад синовете се яви маршалът, който носеше писмо. По заповед на царя той го постави на царското легло.

— Деца мои — каза той, — предчувствувам наближаването на своя смъртен час, който идва преждевременно, понеже много още дела в Русия не съм довършил. Живеем в лоши времена, по-лоши от всякога. В Русия има много недоволни и се страхувам, че ще се умножат с хиляди. В този документ, който ще предам на моя наследник Александър, съм изложил мнението си. В него ще намериш съвети как да управляваш великата Русия. Нека девизът ти бъде: „Строгост и силна воля!“ Никога не бъди благ, тъй като неблагодарни ще има навсякъде, които най-после могат да ви изтровят. Бичът в ръка — това да ти е уставът, той да ти е най-сигурният скиптър, разбра ли?

Преди да умра, имам едно нещо да кажа:

Николай, синко мой, на тебе принадлежи наследството, но ти доброволно се отрече от престола, тъй като младото ти сърце е изпълнено с любов към едно момиче, което не може да стане царица. Аз те увещавах, съветвах те, но ти не искаше да ме послушаш. Затова падни на колене пред бъдещия владетел на Русия, пред този, на когото в тази минута поверявам управлението на Русия, пред твоя брат Александър, император Александър II.

Николай мълчеше през всичкото време, докато баща му говореше. На лицето му не се забеляза никаква промяна. Погледът му почиваше на тавана. В лявата ръка стискаше силно дръжката на сабята си.

Когато бащата каза да падне на колене пред брат си, той се направи, че не е чул. Императорът Николай го погледна строго.

— Не чу ли моята заповед? Да не мислиш, че не си длъжен да изпълниш заповедите на умиращия цар? На колене пред брат си! Поклони се пред господаря на цяла Русия!

— И ти наистина, татко, искаш да унищожиш правото на рождението ми?

— Не го ли унищожи ти сам?

— Това е така, но аз мислех, че ти ще разбереш, че любовта е причина. Следователно ще ми разрешиш да се оженя. Нима любовта ми към една жена, тате, може да извика омраза към сина ти?

— Послушай умиращия си баща и коленичи пред император Александър Втори.

Николай стоеше гордо.

— Аз не мога да коленича пред този, който ми отнема царството.

— Какво? — извика умиращият император. — Не е късно да изпиташ моята власт. Господин министър Билов!

Министърът се доближи до царя и му се поклони. Чакаше неговата заповед.

— Повикайте дворцовата стража. Надявам се, че пушките им са пълни?

— На ваше разположение съм, Ваше Величество.

— Нека дойдат скоро тук.

След малко дворецът се изпълни от караула. Императорът се изправи от постелката си, като гледаше злобно най-големия си син.

— Велики княже Николай, питам те пред всички тези войници: Ще се поклониш ли пред брат си и ще го признаеш ли за император? На колене пред него и му се закълни във вярност!

Николай не мръдна. Той бе истински Романов. Упоритостта му нямаше граници.

— Пушките в прицел! — извика умиращият цар, който чувствуваше, че силите го напускат.

Пушките изтракаха и всеки имаше за прицел великия княз Николай.

— Когато преброя до три, стреляйте по предателя — каза императорът, като сочеше с ръка Николай.

Николай пребледня, но не се мръдна от мястото си.

Александър II искаше да коленичи пред баща си и да го помоли да не продължава тази опасна игра, но погледът на баща му го спря на мястото му.

— Питам те още веднъж: Ще се поклониш ли пред брат си или не?

Царят не получи отговор.

— Барабанчици, дайте смъртния знак!

Барабаните забиха и гласът глухо се разнесе из онемелия дворец.

Император Николай броеше с треперлив глас:

— Едно, две…

— Спри! — извика в тази минута великият княз Николай. — Не искам славният живот на император Николай да се опетни в последния си час с убийство на собствения му син.

След това той коленичи пред брат си Александър и вдигна ръка.

Медицината изгуби силата си. Смъртта беше се надвесила над главата на императора! Той се бореше с живота си до последната минута. По негов знак Александър се приближи.

— Обещай ми още едно нещо, руски императоре!

— Всичко, каквото пожелаеш, татко, заклевам се, че ще изпълня.

— Обещай ми, че всеки, който се осмели Да оспорва правото ти на господаруване, ще накажеш със смъртно наказание или ще го заточиш в Сибир.

— Заклевам се, че ще изпълня волята ти, татко! — каза Александър.

— Тогава ще бъдеш сигурен в престола си — каза императорът и издъхна.

Русия имаше вече нов цар.

Без да каже нито дума, най-големият син напусна двореца.

Измина дълго време и нищо не се чуваше за него. Той се пресели в полското си имение. Не присъствува на възцаряването на брат си. Няколко дена след това събитие се случи нещо особено във Варшава. Там бе провъзгласен за император друг някой Александър, който бе от фамилията на Романовците. Той имаше много привърженици. Те твърдяха, че този е истинският син на цар Николай, а онзи в Петербург е лъжлив.

И до днес не се знае как така Александър, синът на Василиев, имаше толкова привърженици. Само се знае, че той е имал много пари.

Въстанието стана във Варшава. Привържениците на лъжливия Александър го провъзгласиха за император. Синът на Василиев прие тази тежка роля. И наистина той не направи това като лъжец! Той мислеше, че на него принадлежи царската корона и че той е царският наследник. Тази суета го ръководеше, но един ден след ожесточена война Александър отстъпи. Уловиха го и го хвърлиха в Петропавловската крепост. Той бе затворен тук цяла година. Настоявал е да го изправят пред съда, за да докаже правото си на престола, но на това са му отговаряли с камшици.

Най-после, след като бе лежал цяла година в затвора, една нощ вратата на килията му се отваря и един човек с дълго наметало, с още четирима други, които носят в ръцете си лампи, влизат вътре.

— Светнете по-добре — извиква този човек на другите.

Единият от четиримата се приближава до Александър, тъй че този с наметалото и Александър можели да се видят добре. Като видял този образ, Александър се уплашил. Лицето, което стояло пред него, било същински негов портрет, сякаш че се оглеждало в огледало. Било същото космато, лице, извит нос и малко извити устни. На неговото лице се виждала същата упоритост, както на неговото.

Същите чувства обзели и човека с наметалото.

— Не е лъжа — казал непознатият. — Това лице може да бъде опасно. Сега знаем всичко.

Това е всичко, което казал непознатият, след това си отишли. Вратата на тъмницата се затворила и Александър останал отново сам. Той не се задържал дълго в затвора. Една вечер го връзват, турят на главата му някаква торба и го качват на една тройка. Когато идва на себе си, той се намира в Красноярск. Тука го вкараха в рудника, където се намира и сега. Но преди това с нагорещени клещи отрязаха езика му. Има оттогава 10 години — каза Волков. — Много пъти е искал да тури край на живота си, но винаги са му попречвали. Той няма да живее дълго. Болестта в гърдите му, която е по-силна от императора — охтиката, скоро ще го освободи от мъките.

— Същото мисля и аз — каза Кнудзон. — Видях как той преди малко изплю доста кръв.

Като чу това, немият радостно погледна наоколо си. Той разбра, че скоро ще дойде краят на мъките му.

— Както той, така и другите жертви на сибирските рудници очакват смъртта с радост — каза Волков. — Те се надяват на Бога да им изпрати смъртта, за да се освободят от земните мъки. В гроба е спокойствието, в гроба е мирът, а в рудниците — отчаянието.

— Дали родителите на Александър знаят какво нещастие е постигнало техния син?

— Те знаят само, че е вдигнал въстание — отговори Волков. — И тъй като мнозина от тях паднаха във въстанието, мислят, че е един от тях. Те го оплаквали като умрял и денонощно се молели за успокоение на душата му. Не минава дълго време и тази мисъл пропада със съобщението, че синът им се намира в сибирските рудници. Сега злощастните родители знаят всичко, те знаят, че техният син е в Сибир като най-окаян човек на света. Те положиха много грижи, за да спасят детето си. Баронеса Елисавета беше при царя и му занесе писменото задължение на родителите му. Но това нищо не помогна. И този писмен документ изчезна по странен начин.

— А какво стана с тях? — попита Кнудзон.

Волков се усмихна приятно.

— Разбира се, най-върли неприятели на царя.

— Нихилисти, убийци, злочинци…

— Баронеса Елисавета и Василиев станаха най-опасни нихилисти. Дълго време след това Василиев не можа да живее, но старата баронеса, въпреки нещастията, които е преживяла, и до днес, казват, била жива.

Разправят, че тя насърчавала нихилистите към отмъщение на императора, като посещавала събранията им. Не са успели никога да я заловят. И никой не знае къде се намира тя. Тя е навсякъде и никъде, но в същото време е винаги готова да подпали огъня, който един ден ще изгори Романовската династия.

— Сега, генерал Кнудзон, известна ти е цялата история на този ням човек — привършваше Волков разказа си. — Известно ти е сега кой е другарят ти, с когото делиш оковите в тъмницата. Надявам се, че отсега нататък ще бъдеш по-любезен с този човек. Няма съмнение, че дълго време още той не ще ти бъде другар, тъй като неговият час на избавление скоро ще удари.

Човекът с отсечения език издигна ръцете си нагоре, призовавайки с това Бога по-скоро да тури край на мъките му.

Кнудзон се приближи до него, улови го за ръцете и го прегърна. Закле му се да му бъде верен в нещастията.

Волков се сбогува с генерала.

— За да не се излагам повече на опасност, ще трябва да си отивам.

— А кога ще се видим?

— След един месец — каза Волков.

— Чак след един месец! Но това е ужасно. През останалото време аз ще трябва сам да си говоря.

— Не се вайкай, генерале, защото в рудниците тук има още по-окаяни! Такива мъки има, генерале, едва ли би могъл да си въобразиш.

— Какви други мъки още? Има ли по-жестоко и сурово от това да отрежеш езика на един човек?

Волков улови генерала за ръката и му прошепна:

— Ами ако ти съобщя, че тук, в Красноярск, в държавната тъмница лежи една нещастна жена, на която лицето е обковано в желязна маска?

— С желязна маска ли? Как да разбирам това?

— Лицето на тази жена е обковано с желязна маска, от която само въздух може да поема.

— Но как се храни? — попита генералът.

— За тая цел на маската има отвор, който се заключва и отваря само веднъж през деня, когато тази нещастница може да поеме малко храна и така да поддържа клетото си съществуване.

Кнудзон потрепера.

— За тия зверщини цивилизованият свят нищо не знае — каза той. — Ако някой би се осмелил да разкаже, че днес съществуват такива мъчения, едва ли биха му повярвали.

— Ако ли пък цивилизованият свят проникнеше в дупките на сибирските заточеници, тогава друго би било, но… но всички са егоисти, всеки мисли за себе си, никой дори не подозира, че там, на север, страдат мъченици, които също имат право на живот, както тия на запад. Така си върви от векове. Хората по природа са родени егоисти и не могат да се променят… А сега сбогом — и вярвам, че след четири седмици ще ви видя жив и здрав.

Той се ръкува с генерала и с немия и след това се отдалечи.

Кнудзон си легна, а след това и немият. След няколко минути и двамата заспаха.

Внезапно Кнудзон се пробуди и скочи. Стори му се, че чува глухи стенания. Видя как немият се бори със смъртта. От устата му рукна струя кръв. Той вдигна ръка и извика:

— Отмъщение! Отмъщение! Отмъщение!

— Не трябва да умира! — викна Кнудзон. — Ако и той ме напусне в тая подземна дупка, аз оставам съвсем сам.

Генералът се наведе над немия, хвана го за ръка и го прегърна.

Немият ускори дишането си, а след малко и сърцето му престана да бие. Издъхна един от потомците на Романовската династия.

Кнудзон затвори очите му и коленичи пред него. Помоли се за успокоение на душата му.

Вън звънецът подканяше заточениците на работа.

Кнудзон направи няколко крачки и спря. Той влачеше трупа, за който бе обкован с веригата. Влачеше заедно със себе си нещастния мъртвец. Целия ден той работи в рудника при трупа. Трябваше по някакъв начин да се отдели от тоя труп, но как? По какъв начин? Изведнъж му хрумна някаква мисъл. Той взе едно парче изкопана земя, на която написа следното: „Немият умря, извадете го и ме освободете от трупа му.“

Щом на обяд му дадоха храна, той постави в съда парчето пръст и даде знак да го вдигнат горе. На другия ден той пак получи храна, но отговор нямаше. Значи оставиха го да живее и влачи заедно със себе си тоя труп!

Така той прекара няколко дена с трупа, който започна да се разлага и мирише. По цели нощи Кнудзон като луд ходеше из пещерата, като викаше колкото му глас държеше — дано някой от пазачите да го чуе. Миризмата започна да го задавя. Още веднъж повтори опита, като написа на парче глина, че ако не бъде освободен от трупа, ще трябва да умре.

И този път остана без отговор.

Кнудзон разбра, че те целят да го принудят да посегне на живота си, затова взе решение по какъвто и да е начин и с всички средства да се отърве от трупа, който непоносимо миришеше. С мъка го повлече настрана в рудника, постави едната му ръка върху камък и я отсече с копача.

— Прости ми, господи, че така постъпвам, но принуден съм, друго средство няма, иначе не мога!

Кнудзон най-после се освободи. През нощта спа спокойно, защото не беше вече с мъртвеца в една верига.

На другия ден, щом спуснаха носилката с храната, той постави тялото на мъртвеца и даде знак да вдигат.

— Сбогом, неми приятелю, лека ти пръст! Доста се измъчи през живота си ти, сега си свободен от земни мъки. Сбогом, нещастнико, сбогом и довиждане горе на небето.

Това бе странно погребение: вместо да го закопаят в земята, те го показаха на бял свят!

На другия ден, когато таблата се спусна, дойдоха инспекторът и един казак. Инспекторът скочи от таблата и се приближи до Кнудзон.

— По дяволите! — извика той. — Тук мирише на гробища!

— И с такъв въздух, господин инспектор, трябва да живеем по цели 10 години!

— Ти, куче! Кой ти разреши да ни изпращаш горе подобни тебе?

Кнудзон сви раменете си, тъй като не намери за нужно да отговори.

Инспекторът даде знак на казака да се приближи.

— Удари на този твърдоглавец двадесет и пет по гърба!

Казакът замахна с камшика.

Бившият генерал излезе от търпение. Той не можеше да понесе този срам и извика:

— Наистина ли искате да ме бият? Опитайте се, но си пазете главата! — каза той, а очите му блеснаха.

Генералът грабна копача, сякаш беше в младите си години.

Инспекторът се засмя наивно.

— Псе такова! Мисли да се брани…

— Удряй, казак, докато го убиеш.

Казакът се поколеба в началото да изпълни заповедта на началника, но тъй като се повтори, той изпсува генерала и се приближи до него.

Нито казакът, нито началникът мислеха, че Кнудзон ще се защитава. Бяха свикнали да изтезават жертвите си, без те да се противят.

Но бяха измамени в сметките си.

Казакът още не бе се приближил до Кнудзон, когато последният го удари с копача и разцепи главата му.

— Какво направи ти, куче? — каза инспекторът, като се отдръпна на няколко крачки назад. В ръцете му светна револвер.

Кнудзон знаеше добре, че инспекторите носят със себе си оръжие и не се стесняват да стрелят. Беше загубен, ако не избягаше и не се скриеше някъде. Той грабна веднага лампата, която бе окачена на стената, и я хвърли на земята.

В рудника стана тъмно като в рог, револверът изгърмя, но не улучи Кнудзон.

Генералът извика радостно, след това стисна по-силно копача и се приближи до инспектора.

Сега бе решаващата минута. Ако не се освободеше от този човек, той бе загубен, тъй като вторият куршум щеше да го убие.

Инспекторът бе много изплашен. Беше сам в рудника със затворника, който така жестоко уби казака. Той забрави съвсем, че в револвера има още един патрон. Искаше само да избяга оттук.

Кнудзон не виждаше в тъмнината, затова опипваше земята с копача, дано набута инспектора.

Инспекторът знаеше, че го очаква опасност в рудника, ако по някой начин не се спасеше. Той се помъчи да напипа таблата, като пълзеше по земята. Изведнъж усети нещо твърдо под ръката си — това бе таблата. Един скок — и той бе в нея.

Кнудзон скочи и улови куката от долната страна на таблата.

Инспекторът даде знак да издигат таблата и колелото я издигна нависоко.

Изведнъж Кнудзон почувствува силна болка в ръката си. Инспекторът се беше навел на края на таблата и се мъчеше да отсече с ножа си пръстите на Кнудзон, с които той бе уловил желязната кука.

Болките бяха големи, но Кнудзон ги понасяше храбро. За щастие инспекторът не можа да се наведе толкова, че да отсече пръстите му, но ги бе наранил само с върха на ножа си.

Изведнъж пред очите на Кнудзон притъмня. Много кръв изтече от раната му и той падна в безсъзнание. Почувствува, че силите му го напускат, но ако изпуснеше куката, той щеше да загине. Още една минута и той щеше да бъде вън от рудника. И тъкмо когато бе много отпаднал, светлина от хиляди звезди блесна в очите му. Лявата му ръка бе изнемощяла и той се улови с дясната за спасителната греда, на която бе колелото.

С много тих глас, едва чут, Кнудзон благодари на Бога, загдето му даде сили да не изтърве куката.

Кнудзон се спаси.