Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (28)

XXVIII. ОТКРАДВАНЕТО НА МОМИЧЕТО

Вечер — на другия ден след срещата на Марголински с комедианта.

Никога в Петербург не бе валяло толкова много сняг, както тази вечер. От силния вятър фенерите се клатеха непрестанно.

Улиците бяха затрупани с купчини сняг, които изглеждаха като бели рътлини.

Теглените от конете шейни едва-едва напредваха, а хората не можеха да се задържат на краката си.

Най-неприятно беше за ония, които бяха принудени да излязат по това време на улицата — толкова по приятно беше задругите, които се топлеха около горящите в салоните камини. В най-приятно настроение бяха Клариса Ягодкина и седящият до нея господин Конрад Фелзингер.

От три дни Конрад Фелзингер живееше у милионера.

Той не можа да откаже, тъй като мястото, което му предложи богатият Ягодкин, бе много хубаво.

Срещата с Клариса бе топла и естествена. Те си подадоха ръка като добри приятели, които се срещат след дълга раздяла.

А сега бяха седнали до камината и си говореха.

Конрад разказваше за своята родина, а Клариса го слушаше с пламнал поглед.

Конрад разказваше с болка, но Клариса го разбра Тя го улови за ръката, когато той свърши, и с развълнуван глас му каза:

— Кажете, че вие страдате и аз ще споделя мъката ви на драго сърце.

Конрад поклати отрицателно глава. Той мислеше за Елена.

Клариса го молеше непрестанно да си каже болката.

Това трогна Фелзингер, той взе ръката й, притисна я и рече:

— Аз ще ви доверя сърдечната си тайна, госпожице.

— Не ми казвайте госпожице, а само Клариса.

— Какво ще каже баща ви? Не смея!

— Ще му бъде приятно, както и на мене. Назовавайте ме Клариса. Искам много да чуя името си от вашите уста.

— Добре, Клариса — продължи младият учител, — аз обичах едно момиче, което за мен бе всичко на света. Аз толкова й вярвах, че всичко бих жертвувал за нея. Тя ми изневери, измами ме!

— Как е могла да измами, да изневери! — възкликна Клариса. — Нима не е било щастие за нея да има любовта на един такъв човек като вас? Не мога да разбера как е възможно това?

— Вие сте наивно дете, Клариса — каза Фелзингер. — Вие не можете да разберете колко лоши хора има и колко малко са ония, на които можем да вярваме; и най-добрите сърца се покваряват.

— Нима не може да се помогне на един такъв човек? — попита Клариса.

— Да, има едно средство: болното сърце трябва да намери искрена и гореща любов.

Клариса го погледна с големите си черни очи, като че искаше да протегне ръце и да го прегърне, но когато челото й се допря до рамото му, тя се отдръпна и като подплашена сърна избяга в ъгъла, гдето се намираше пианото.

С треперещи ръце го отвори и зазвучаха мелодични звуци, пълни с чувство, и се смесиха с благозвучния глас на Клариса.

Тя пееше една немска песен, която Конрад най-много обичаше да пее и да слуша. Руският акцент не нарушаваше чистотата й, напротив, придаваше й голяма приятност.

Песента беше мелодична, акомпаниментът на Клариса я разкрасяваше.

Километри разделят цветята и звездите, но те пак се сливат с погледи скрити.

Ала някога все пак ще спре светлината, звездите ще гаснат, ще вехнат цветята.

Когато Клариса стигна до този стих, Фелзингер с тихия си бас се присъедини към нея и заедно изпяха останалите куплети. И както звездата в копнеж за света затрептява, така и сърце за сърце и любов за любов копнеят.

Последният звук затихна на устните на младото момиче, то склони глава на пианото и заплака. Учуден, Фелзингер гледаше ученичката си.

— Защо плачете, Клариса? — попита той. — Какво ви е?

— Нищо, нищо — отвърна тя. — Оставете ме, моля, оставете ме самичка.

Тя стана от пианото и бързо се запъти към вратата, но преди да хване дръжката, Фелзингер я спря.

— Не така, Клариса — каза той и полекичка я дръпна, — не бива така да се разделяте с мене. Вие ме накарахте да изкажа болката си, за да ми олекне, мой ред е сега да споделя вашата. Кажете ми какво ви измъчва?

— Аз съм нещастна — каза тя, — защото няма да доживея да видя осъществено най-съкровеното си желание.

— Как, възможно ли е? — извика Фелзингер. — Вие да сте нещастна, да не можете да изпълните желанието си? Това е необяснимо. Клариса, какво невъзможно може да има на този свят за едничката дъщеря на милионер?

Разплаканото младо момиче клатеше отрицателно глава.

— Има неща, Конрад, които не могат да се купят с пари — каза тя. — И провидението може би е отредило тъкмо богатите да не могат да купят с пари онова, което им е най-скъпо.

— На вас, Клариса — каза учителят, — на вас дори небето не може нищо да откаже. Каква ще бъде наградата за ангелите, които проявяват на земята само доброта и благородство?

Клариса поиска да отговори на това, но в тази минута вратата неочаквано се отвори и Ягодкин, жена му и прислугата влязоха. Последните държаха в ръце куфари и пътнически принадлежности.

Госпожа Ягодкина се приготвяше за път. Тя отиваше в Париж, където щеше да лекува нервната си болест.

Тя се сбогува съвсем тихо с Клариса, целуна я по челото и рече:

— Сбогом, мило дете. Бог нека те пази и закриля, не забравяй да пишеш на майка си.

И това беше всичко, което тя каза на дъщеря си преди тръгване. Ягодкин стисна ръката й и рече:

— Ние ще се забавляваме, макар майка ти да не е тук, нали, Клариса?

— Ще ме изпратиш ли до гарата? — попита жена му.

— Разбира се, дете мое — побърза да каже Ягодкин; — аз ще дойда с тебе.

Като каза това, Ягодкин се ръкува с дъщеря си и всички излязоха.

Клариса и Фелзингер отново останаха насаме.

Конрад поиска да поднови разговора, но Клариса се оплака, че я боли глава и поиска да отиде да си легне.

— Лека нощ тогава! — каза Фелзингер. — Нека Бог премахне всички тъмни мисли от сърцето ви! Спете тихо и спокойно, Клариса!

Клариса отиде в спалнята си.

Тя накара дошлата да я съблече слугиня да си отиде, защото желаеше да остане сама.

— Той люби друга — шепнеше си тя, — а когато истински и вярно любиш, тогава в сърцето ти няма място за друга. Хора като Фелзингер обичат само един път в живота. Аз зная, че не мога да бъда щастлива без него.

Сълзите потекоха от очите й.

— Зная какво още ми остава да правя — каза си тя. — Щастието и надеждата се губят от очите ми, но доколкото мога да видя моето бъдеще, разбирам, че ми предстои да ида в един-единствен дом. Този дом е манастирът. Вратите му се отварят и една милосърдна сестра влиза в него. Тя е бледна, а дрехите й са черни. Това е цветът на смъртта. Ти си умряла за света, за радостта, надеждата и любовта! Камбаните глухо звънят. Калугерките ме обграждат, кръгът става все по-тесен и по-тесен. Те простират ръце и от устата им излиза глас:

— Прости се с живота, прости се с любовта! Тя падна без свяст на пода.

Ала изведнъж стана и започна да маха с ръце.

— Оставете ме — викаше, — оставете ме, защо ми махате дрехите — аз нищо не съм ви направила! Махнете тези ножици, аз не позволявам да ми режете косата! Оставете ме, вие искате да ме завлечете в зимника! Нямате ли жалост към мене? Аз съм изгубена, значи жива съм заровена!

Тя изпищя и падна на пода.

Трябва да бяха изминали няколко часа, докато се събуди, защото свещта беше почти изгоряла. Тя погледна часовника и видя, че бе минало полунощ. Вятърът навън духаше силно и навяваше сняг в прозорците. Хлад прониза тялото на Клариса. Тя легна и затвори очи. Мъчеше се да заспи, но не можа — измина дълго време, докато най-после сънят я надви.

Изведнъж тя се стресна. Стори й се, че някой шепне на прозореца.

Мислеше, че сънува.

Това обаче не беше сън, не беше фантазия, а наистина имаше някой, който през прозореца искаше да се доближи до леглото й.

Тя се почувствува като пияна.

Стаята се изпълни с непоносимо сладка миризма.

Дишайки тихо, Клариса клюмна на леглото си. Часовникът на църквата удари три.

Утро! С това име назоваваме първата светлина, която всеки ден ни напомня за дневната работа. Това зимно утро беше много мрачно и само снегът, който застилаше улиците, осветяваше мрака. Петербургските улици бяха опустели: никъде не се виждаше нито човек, нито кола. Но кой ли ще има смелостта да излезе в тази тъмнина и студ?

На улицата, на която се намираше къщата на Ягодкин, въпреки това се виждаха няколко души. Това бяха четирима мъже и една жена. Жената беше загърната с дълга мантия, а качулката бе сложена на главата й. Като стигнаха до къщата на Ягодкин, тези хора свърнаха в съседна уличка, която водеше към една градинка. Те се изправиха пред желязната врата. Тогава един от тях, а това беше самият Бакунин, заговори:

— Намираме се пред къщата и трябва да влезем през прозореца, който е до балкона. Аз трябва да си отида, тъй като не бива да присъствувам на това, което вие ще правите. Утре, след като проверя дали работата е добре свършена, ще получите възнаграждението си. Само една дума още комедианте. На четири очи.

Комедиантът се приближи до Бакунин.

— Обещай, че няма да изнасилиш момичето. То трябва да остане непокътнато, защото иначе цялата работа пропада.

— Косъм от главата й няма да падне, не се страхувайте.

— Вярвам ви — каза Бакунин, — макар да зная, че ненавиждате брат си повече от всичко на света.

— Така е, но ми е достатъчно да му отнема дъщерята.

— Ако свършиш тази работа, ще те възнаградя добре.

— Вие ще ми благодарите — каза комедиантът, — това момиче ще замести другото и никой нищо няма да разбере.

— Това е и моето желание — каза Бакунин. — Аз не идвам в дома на Ягодкин като крадец, а като отмъстител.

— Сега на работа, палячо! — рече Бакунин. — Ще те чакам във файтона — третата пресечка оттук.

Той тръгна, но се сети за нещо, обърна се и извика Франциска с истинското й име. Младото момиче вдигна качулката и Бакунин видя лицето й.

— Бъди честна, Франциска, и използувай случая да осъществиш мечтите си. Бъди предпазлива в желанията си, за да не се издадеш пред Ягодкин. Ако не се издадеш, скоро ще станеш милионерка.

Нещо необикновено блесна в очите на Франциска.

— Бъдете спокоен, Михаил Бакунин — каза тя. — Никой не ще познае, че не съм истинска дъщеря на Ягодкин. Аз ще изиграя добре ролята си.

— Ще те моля да оставиш старите си навици. Не е толкова мъчно.

— Време е — рече комедиантът. — Трябва да използуваме тази тъмна нощ, сега е най-удобното време.

— Прощавайте, тогава — каза Бакунин, — нека Бог във всичко ви помогне.

След малко той се изгуби.

Палячото повика другите двама мъже и им заповяда да си поставят маските.

— Докато ви дам знак, Франциска ще чака тук. Комедиантът се приближи до оградата и като я прескочи, каза, че са стигнали на мястото.

— Светнете да видим дали не ни застрашава опасност. Този, който носеше затъмнения фенер, вдигна капака му; другият донесе една стълба.

Комедиантът нагласи стълбата така, че единият й край достигаше до прозореца на Кларисината спалня.

След това се обърна към този, който го придружаваше, и каза:

— Пригответе револверите си и ако се наложи да се спасяваме, стреляйте.

Хората наведоха глави в знак на съгласие. Палячото като котарак се покатери по стълбата и стигна до прозореца.

Той извади от джоба си диамант и почна да реже стъклото. Парчетата нападаха с шум в стаята.

Комедиантът се ослуша да не би някой да се е събудил от този шум.

Всичко бе тихо и спокойно.

— Това е младежки сън — каза си той през зъби.

Той мушна ръката си през направения отвор и завъртя отвътре резетата тъй, че при едно натискане крилата лесно да се отворят.

Пътят за стаята на Клариса бе осигурен. Комедиантът се мушна през отворения прозорец и влезе вътре.

Клариса се поразмърда в леглото.

Трябваше да бързат, докато не се е разсънила.

Андрей Ягодкин извади от джоба си една кърпа, напоена с хлороформ.

Той се приближи до леглото с извърната глава.

До ушите му достигнаха думите:

— За Бога, чичо, какво е това? Поне ти не ми причинявай зло.

Той доближи кърпата си до устата й. Като въздъхна, Клариса падна на възглавницата си. Той се усмихна на делото си. Все по-спокойно дишаше Клариса, протегна се още един път и се успокои.

— По дяволите, не вярвам аптекарят да е сложил повече опиум, отколкото е нужно.

Той взе момичето на ръце, запъти се към прозореца и се обърна още веднъж, преди да излезе.

— Ти спиш още, братко Николай, но аз взех най-скъпото нещо и когато се пробудиш утре, ти ще си загубен човек. Аз взех от дома ти един ангел, а вместо него ти донесох дявол, който ще те съсипе. Защо ме гледаш така ти, мъртва картина на майка ми? Да не ме укоряваш за това, което правя? Макар че е престъпление, но аз го правя за отмъщение.

Казвайки това, той понесе Клариса и излезе с нея през прозореца. Двамата мъже протегнаха ръце, за да я поемат. Единият от тях я наметна със своето наметало.

Комедиантът слезе по стълбата.

— Едната излиза, а другата трябва да влезе — каза той и подсвирна с уста.

След малко Франциска застана пред него.

— Ела тук — каза й той. — Тук ще намериш едно топло гнездо, в което можеш да се търкаляш до насита.

Франциска се изкачи бързо по стълбата, но преди да влезе в стаята, видя, че прозорецът е счупен.

— Какво е това? Прозорецът е счупен и утре ще забележат, че тук е станало нещо.

— По дяволите! Ти все ще измислиш какво да кажеш.

— Аз все ще намеря какво да кажа. А сега бързо си вървете.

— На добър час! — рече Андрей Ягодкин. — Като се събудиш утре, поздрави баща си от мен.

Като затвори добре прозорците, той слезе. Накара другите да заличат всяка следа, след това излязоха с Клариса на улицата, където беше Михаил Бакунин.

— Благополучно ли свършихте всичко? Жива ли е тя? — попита Бакунин комедианта.

— Тя е жива, но трябва да бързаме, за да не дойде на себе си на улицата.

Сложиха Клариса във файтона. Бакунин и комедиантът също се настаниха.

Единият взе юздите, а другият седна отзад на мястото на слугата.

Файтонът потегли и спря пред дома на Марголински.

Двамата внесоха упоената Клариса вътре. От зимника се зачу вик:

— Бързо, бързо, защото иначе ще е късно. Що ли се бе случило в дома на Абрахам?