Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (57)

LIX. ГЕНЕРАЛ — СИБИРСКИ ЗАТОЧЕНИК

Два дни, откакто Кнудзон стои у дома си, без нищо особено да е настъпило.

Къщата му се пази от стража. Никому не се разрешава нито да влезе, нито да излезе.

Той беше като арестуван.

Генералът търпеливо понасяше всичко.

Нито дума от оплакване не се чуваше — достойно понасяше несправедливостта.

Известно му беше също, че царят не ще спре дотук. Щом Александър изгубеше доверие в някого, той го преследваше до проваляне.

Ето защо Кнудзон не очакваше нищо добро.

Наистина не можеше да се отрече, че той беше обичан от руския народ и затова го наричаха избавител на Русия, но тъкмо в тая страна нямаше нищо постоянно или свято.

Предмет на мисълта му беше Бояновски. Размишлявайки, той се страхуваше за него.

Не беше сигурен дали няма да бъде открит от шпионите в царската кухня и дали въобще досега не са го открили и затворили.

Генералът спа спокойно миналата нощ.

На закуската слугата му извести, че с него желае да говори великият княз.

Няколко минути след това влезе великият княз, но не весел, както биваше винаги, а с клюмнала глава.

— Генерал Кнудзон, идвам по царска заповед при вас и се надявам да бъда изслушан тихо.

— Велики княже, всичко, каквото Негово величество има да ми каже, е свято за мене!

— Съжалявам, че вестта ми не е радостна. Идвам при вас, както ви съобщих, по царска заповед и в случая съм само един механически изпълнител на чужда воля, която съм принуден да предам.

— Смъртен предавател… — каза генерал Кнудзон.

— Не се е стигнало дотам и това, което ви нося, не е смъртна присъда. Негово величество ви смята за нихилист и съзаклятник, затова ви наказва.

— Какво е наказанието ми? — попита генералът.

— Той ви разжалва, генерале! Отнема ви чин, звание и всяка войнишка почест — каза великият княз.

— По-нататък, по-нататък! — настояваше генералът.

— И ви заточва в Сибир — добави тъжно великият княз.

Настъпи дълга пауза и двамата мълчаха.

Най-сетне генералът прекъсна мълчанието.

— Това е значи възнаграждението ми от Романовската династия. Така ми се отплащат и награждават заслугите ми към Русия, за които съм излагал живота си на безброй опасности? Заповедта е значи заточение в Сибир, до второ разпореждане? За голяма царска милост трябва да смятам честта, че присъдата не е за вечно заточение!

Великият княз не можа да се сдържи повече, приближи се и му каза:

— Ах, каква ли беда има още да сполети милото ни отечество, Кнудзон, какво ли още има да става с него, щом заслужилите и верни негови синове се пращат в Сибир?!

— По-добре кажете какво има да става с нас, щом Негово величество е дал доверието си на лъжци и нищожници, а верните си служители изпъжда далеч от него?!

— Вие имате право, Кнудзон, но не на мен се пада да съдя постъпките на Негово величество.

— Вярно е, Ваше Височество, добрият поданик не трябва да осъжда действията на своя господар.

— Не ме титулувайте Височество, а ваш боен другар, комуто няколко пъти сте спасявали живота в опасност. Елате да ви прегърна, Кнудзон, защото тук е мястото ви.

Дълго не можаха да се разделят един от друг, докато Кнудзон се откъсна от прегръдката и запита кога ще бъде разжалван.

— Още днес — отговори князът.

— Пред войската или тайно?

— Да, пред войската, която вие командувахте. Заповядано ми е да ви откарам в Петропавловската крепост. Там ще изпълнят по-нататък заповедта.

— Дали веднага след това ще ме заточат в Сибир?

— Заповядано ми е така, Кнудзон! Но ако вие имате някакви поръчки, аз ще ви разреша и…

— Не, нямам нужда, никаква работа нямам за уреждане. Желая само да направя завещанието си и надявам се, че ще ми разрешите това, а също и да го отнесете на заверка при нотариуса.

— Ще изпълня всичко и ще се помъча свободно да се разпоредите с имуществото си.

— В такъв случай — моля за минута.

Генералът се приближи до бюрото си, взе хартия и я прегъна.

„За наследник на всички мои движими и недвижими имоти оставям Николай Бояновски — бивш държавен съветник. Както той, тъй и неговите наследници имат право върху наследството ми.

Генерал Кнудзон“

След това прегъна внимателно хартията и запечатана я подаде на великия княз.

— Ваше Височество, вярвам, че ще имате добрината след моята смърт да отворите завещанието ми.

— Обещавам ви това, генерале. Но да вървим вече, защото ни чакат.

След половин час те бяха в Петропавловската крепост.

Там беше строена войската, нявга командувана от генерала. На войниците беше известно какво ще става, затова бяха обронили глави.

Всички се просълзиха, когато генералът беше изправен пред тях между двама офицери. Забиха барабаните.

Вратата на една малка стая се отвори и оттам се яви някаква важна личност.

Това беше човекът, който завиждаше много на славата на генерала. Обстоятелството, че царят бе се спрял на тоя човек именно да командува разжалването му, крайно го оскърби.

Генерал-лейтенантът се приближи.

С иронична усмивка изкомандува:

— Войници! Със скръб на душата си Негово величество императорът се реши да ви изправи пред това печално зрелище. Събитие, което досега не се е случвало — разжалването на един генерал, който по старшинство е заемал най-висшия пост във войската. Генерал Кнудзон е злоупотребявал с императорското доверие. Той е бил на страната на царските неприятели — нещо, което е равносилно да измениш на отечеството си, като им помагал материално в делата им, и затова, съгласно законите на страната ни, заслужава смърт. Негово величество, не забравяйки големите заслуги на генерала, намали наказанието му, като вместо смъртна присъда — го разжалва и заточава в Сибир.

В името на Негово величество императора, вожда на руската армия, деградираме незаслужилия и съгласно това отнемаме му всички военни знакове и почести, като му се вземат чинът, сабята, еполетите и униформата!

Извършете длъжността си, господа!

Заповедта се отнасяше за двамата офицери, охраняващи генерала.

Мъртва тишина цареше всред войниците.

Очите на всички бяха пълни със сълзи. Много от тях си припомняха за сраженията, в които генералът храбро командуваше.

Наново забиха барабаните. В това време се даде знак за започване на разжалването. Един от офицерите улови еполетите на генерала и с един замах ги скъса от раменете му.

— Моля за сабята, Ваше сиятелство.

— Сабята ми? С нея аз се борих за честта на Русия и ако вие я строшите, това ще значи, че се подигравате с честта на Русия.

— Да бият барабаните — заповяда генерал-лейтенантът, който не искаше войниците да чуват думите на генерала.

— Моля ви, генерале, да не усложнявате изпълнението на присъдата!

Генерал Кнудзон смъкна сабята си мълком и я подаде на офицера.

Последният постави сабята с единия край опрян на земята, застъпвайки я с крак.

Щом сабята се пречупи на две, Кнудзон извика:

— Това е отплатата на Романовци! Генерал-лейтенантът се приближи до Кнудзон и каза:

— Кнудзон — генерал от руската царска армия вие преставате да бъдете войник и от днес нататък всеки войник би се срамил да ви подаде ръка. Името ви ще напомня предателя дори и след смъртта ви.

Кнудзон стисна юмруци и очите му излъчваха искри на гняв, но успя да се въздържи. Той видя как противникът му злорадствува от това унижение.

Двама стражари се приближиха по заповедта на генерал-лейтенанта.

— Предавам ви този предател Кнудзон и правете с него, каквото законът повелява.

Стражарите хванаха под ръка генерала. Той не се съпротивляваше. Отведоха го в Петропавловската крепост. Тук съблякоха дрехите му и го облякоха в арестантско облекло, като не забравиха да му поставят и номер. След това остригаха косата му, като оставиха само брадата.

„Какво ли още ще трябва да изпитам?“ — мислеше си генералът.

Не мина много време от учудването му, когато дойдоха и му поставиха окови. След това го изведоха вън, където имаше още мнозина като него.

Кнудзон разбра, че това са арестанти, осъдени на заточение в Сибир. Така че и той ще бъде между тях за Сибир, заедно с най-големите престъпници.

Сега Вече Кнудзон съжаляваше, че не тури край на живота си с един револверен изстрел.

Тъй, обковани във вериги, заточениците престояха няколко часа в двора. След малко отвориха вратите, за да дадат възможност на сибирските заточеници да се простят с близките си.

Трогателна картина беше това: децата хващаха бащите и майките си за дрехите им, жените стенеха от плач, а мнозина се решаваха да следват близките си до Сибир.

Щом се стъмни, този плачевен транспорт се отправи на път. Това бе нагласено с цел да се избегне струпване на любопитни зрители. Но сега, понеже почти целият град беше узнал, че между заточениците е и генерал Кнудзон, хилядна тълпа се беше струпала пред вратите на крепостта. Всички бяха натъжени, тъй като откарваха на изгнание в Сибир техния любим и храбър военачалник. Сред тълпата бяха също Яники и Михаил Бакунин. За да не бъдат познати, те бяха в салонно облекло.

— Трябва днес да се радваме — каза Бакунин на Яники. — И вярвай, че и най-сполучливият ни атентат не би ни донесъл такива резултати, както заточението на генерал Кнудзон.

— Вярваш ли, Бакунин?

— Не само вярвам, но съм убеден в това — отговори Бакунин. — Народът не само че обича генерала, но дори го обожава. Огледай се наоколо и ще видиш, че очите на всички са пълни със сълзи и че всички са тук, за да засвидетелствуват предаността си към генерала с последното си сбогом. От цялата тая тълпа една трета поне ще бъдат наши, и то с право, понеже всеки ще се увери, че в Русия цари неправда, щом като на тъй заслужилите като генерала герои се отплаща със заточение в Сибир. Надявам се, че в лицето на Кнудзон ние имаме един добър наш другар.

— Вярваш ли, че със заточението си в Сибир Кнудзон ще стане нихилист?

— В душата на всеки, който само няколко години диша въздуха на Сибир из рудниците, заляга отмъщението към тия, които са станали причина за заточението му.

Сред тълпата се дигна шум, зачуха се и викове:

— Идат, идат!

Чуваше се отдалече дрънченето на оковите.

Зрителите се доближиха един до друг, сърцата им туптяха, тъй като никой не беше сигурен дали не ще го сполети същата участ.

Разнесе се мелодията на прощалната сибирска песен.

Всеки, който чуеше тая песен, тъжно въздъхваше. Не може да се намери сърце, което да не се затрогне от тая чудна песен и да не пролее сълзи от нея. Имаше и мнозина, които стискаха юмруци в джобовете си. Тоя тъжен керван се движеше бавно като сянка. Най-отзад беше генералът, който крачеше гордо, въпреки тежестта на оковите.

Щом генералът наближи тълпата, всички с един глас викнаха: „Да живее генерал Кнудзон!…“ Този вик се повтори, потрети… Блеснаха очите на генерала, той за миг забрави болките си.

Войниците, които командуваше в битките, бяха тук, за да му отдадат последната си почит.

Офицерът, който придружаваше колоната, не харесваше почестите, отдавани на генерала, но не можеше да се противи, тъй като неговите хора в сравнение с тия от тълпата не представляваха нищо. Той мълчаливо сви рамене и закрачи напред.

Случи се нещо необикновено: изведнъж няколко лица от тълпата приближиха генерала и поискаха да снемат оковите му. Други пък се втурнаха да им помагат.

Офицерът, който придружаваше заточениците, щом се увери, че друго средство няма, извика:

— Назад или ще дам заповед да се стреля! Никой не искаше да чуе заповедта. Войниците, по заповед на офицера, отделиха генерала от тълпата. А той им каза:

— Благодаря ви, но напразно се мъчите!

— Не е напразно, генерале — провикна се някой от тълпата, — ние не ще позволим любимият на народа генерал да загине.

Човекът изтича към генерала, но офицерът в тоя момент изкомандува:

— Стреляй!

Когато тълпата видя, че един от нея падна, всички струпани около него в един глас викнаха:

— Да живее генерал Кнудзон! Долу мъчителите! — И тълпата се спусна срещу войниците.

Гърмежите се повториха и тълпата даде още няколко жертви.

Възмутен и ужасен, народът се отдръпваше от мястото на смъртта. Бакунин и Яники го увещаваха, че е безсмислено да нападат войниците без оръжие.

Край труповете на храбреците, които в последния момент се помъчиха да спасят генерала, безмълвно и тъжно отминаваше керванът на сибирските заточеници. Те тихо запяха последния стих от жалната сибирска песен.

Скоро от погледите им изчезнаха и последните кубета на църквите, потънали в мъглата на тоя град, където все пак бяха прекарали щастливи дни.

Кнудзон вървеше с наведена глава и очите му се пълнеха със сълзи, които обливаха дългата му бяла брада.

Така завършваше неговият живот. Идеше ново бъдеще — венец на лаврите и славата, които бе пожънал. Той проклинаше минутата, в която беше вдигнал сабя да се бори за защита на този, който сега тъй подло му се отплаща! Закле се, че ще му отмъсти. Бе поруган, унижен — ето защо трябваше да подири удовлетворение.

— Но кога!?

„Колко ли има още да живее? И най-силният млад организъм не би могъл да издържи ужасите на сибирските мъчения!“

Като погребален марш му звучеше песента, която спътниците му пееха…

Щастливи са ония, които отвеждат право на ешафода, защото те изведнъж ще завършат живота си. Горко на тия, които отиват заточени в Сибир. Те трябва да пътуват цяла година към сигурна смърт…