Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (96)

XCVIII. ПРИНЦЕСА ВЕРА

Два месеца бяха изминали от деня, когато Владимир спаси великия княз. Оттогава положението на Владимир се бе променило. Той не бе обикновен офицер, а такъв, за когото се говореше в княжеските салони в Петербург.

Пророкуването на просяка се изпълни точно. Великият княз направи Владимир свой адютант, като му даде ордена „Света Екатерина“.

Императорът желаеше също да изкаже своята благодарност към Владимир, затова му купи една голяма къща на Невския проспект.

Владимир бе не само богат, той бе висок и хубав младеж. Неговият портрет взимаха като модел във всичките главни фотографии. В охолството си Владимир не забрави, че някога е бил беден. Първата му грижа бе да пише на майка си да дойде в Петербург и заедно с него да се радва на щастието му. Той желаеше да възнагради майка си за всичките мъки, които тя бе преживяла дотогава. Остана изненадан, когато получи отговор, че тя не иска да живее в Петербург.

Владимир трябваше да живее без майка си. Любовта на великия княз и на жена му го обкръжаваше и те го имаха като свое дете. Той обядваше и вечеряше винаги с тях. Той също ги придружаваше в разходките им.

Владимир научи, че княгинята бе боледувала преди 18 години от душевна болест и оздравяла едва когато почувствувала, че ще стане майка.

Тя роди една дъщеря, която и двамата обичаха неизказано. Великият княз копнееше отдавна за деца. Той гледаше на дъщеря си като на спасител на жена си. Тя се казваше Вера.

Оттогава бяха изминали 17 години. Днес Вера беше голямо момиче. Тя бе наследила чертите на баща си и на майка си. Бе много красива: стройна и висока като баща си, а красива като майка си. Всичко благоприятствуваше за телесното й развитие. Тя намираше удоволствие на полето и на чист въздух, в гоненето на пеперудите, и затова гледаше да се измъкне и да се отдаде на тези удоволствия. Тичаше по полето като сърна.

Вера беше любимка на всички. Всеки я обичаше, защото имаше добро и нежно сърце. Тя правеше благодеяния в пялата околност и затова я обичаха и почитаха.

Срещата на Вера с Владимир стана при странни обстоятелства.

Един ден, когато Владимир се разхождаше в градината, която бе до летния дворец на великия княз, той се спря на едно място, откъдето наблюдаваше прекрасна сцена. Принцеса Вера се целеше в един знак, окачен на дърво. С нея беше и графиня Павлина Сребович от най-стар дворянски род. Владимир гледаше как двете момичета се опитваха да стрелят. След малко Вера извика:

— Виждате ли, драга Павлина, тази прекрасна птица на онова дърво?

— Това е лястовичка. Гради гнездо за малките си.

— Аз ще меря в нея.

— За Бога, недейте! Това няма да ви донесе щастие, а и малките ще останат без майка.

— Няма нужда да ми държите лекции по морал — каза Вера и я погледна сърдито. — Аз зная какво правя. Дайте ми скоро пушката, искам да видя ще улуча ли лястовичката, докато е на клончето.

— Не, за това не давам пушката.

— Дайте ми я! — каза нетърпеливо Вера. — Не чувате ли? Аз искам да улуча.

— Не, няма да ви дам пушката, защото не ми се ще да убивате невинната птичка.

— Дайте ми пушката! Заповядвам ви! — каза Вера, треперейки от яд.

— Няма да ви я дам.

— Тогава ще я взема насила.

— Не се забравяйте толкова. Ето ви пушката. Правете каквото щете.

Владимир захласнат чакаше резултата от тази разправия. Щом видя, че Вера взе пушката, за да стреля по лястовичката, той взе едно камъче, хвърли го и я пропъди от клончето. Лястовичката беше спасена.

— Кой се осмели да стори това? — извика сърдито Вера. — Графиньо, заповядвам ви да отидете в храсталака, за да видите кой беше този, който пропъди лястовичката.

— Няма нужда да ме търси — каза Владимир, като се изправи пред принцесата. — Аз съм.

— Знаете ли, че ме лишихте от едно удоволствие? — каза Вера, като го изгледа от главата до петите. — Знаете ли какво направихте?

— Зная — отговори Владимир. — Спасих живота на една невинна птичка. Не желаех заради вашето моментно удоволствие да се лишат малките птиченца от майка.

— Аз имах вече това удоволствие. Никой няма право да ме лишава от него, нито пък аз ще вземам разрешение от някого.

— Вие се лъжете — отговори Владимир. — Всеки човек трябва да се притече на помощ на невинните животни, когато са в опасност.

— А по такъв начин той ядосва мене — каза Вера и заплака. — Кой сте вие? — попита тя.

— Владимир Рошински — каза той и застана мирно. — Личен адютант на Негово височество великия княз Константин.

— Какво? Значи вие сте спасителят на баща ми и майка ми?

— Да, аз имах тази висока чест да ги спася.

— Вие сте благороден човек — каза Вера, като се приближи до Владимир. — Дайте ми ръката си. Сърдите ли ми се още, задето исках да убия лястовичката? Сега и аз разбирам колко несправедливо щеше да бъде това! Боже, колко съм лоша! Винаги искам да се поправя, но не съм в състояние да постигна това, твърде слаба се чувствувам.

— Не си приписвайте такава голяма вина! Хората са толкова жестоки към животните. Не бива и аз да ви правя този упрек. Но представете си, че тази лястовичка беше жена, при това майка. Какво щяха да правят малките й рожби, ако майка им не се завърнеше при тях?

— Имате право, господин Рошински. Аз имам лошо сърце: Моля ви, извинете ме.

Тя се обърна към графинята.

Владимир щеше да си тръгне, ако Вера не беше го задържала.

— Ние имахме щастливия случай да се срещнем, не бива сега така да се разделим. Вие ще ни придружавате и по-нататък. Както виждате, ние от цял час се мъчим да улучим черния кръг и не можем. Добър стрелец ли сте вие, господин Рошински?

— Да, учил съм стрелба.

— Тогава опитайте се вие — каза Вера и му подаде пушката си.

Владимир взе пушката. Докосването до нейната ръка го смути. Погледът на принцесата го вълнуваше. Това беше зората, началото на пролетта — пролетта на любовта.

Владимир насочи пушката към кръга и там веднага се появи черна дупка.

— Че вие сте същински Вилхелм Тел! — извика Вера. — Навярно ще улучите и онзи лист, на който е пеперудата.

Вторият изстрел имаше същия успех като първия.

— Аз показах изкуството си, с което съм превъзхождал и своите другари. Улучвал съм и дама пика, когато някой мой другар я държи в ръка.

— Искам да видя това ваше изкуство — каза Вера.

— Да повикам ли слугата? — попита Владимир.

— Не, аз сама ще държа картата, а вие ще стреляте.

— Как, вие, Ваше Царско Височество, сама искате да държите картата? Не, това не може да бъде.

Вера не отстъпи от решението си. Тя изтича до замъка и донесе картата.

— Не, Ваше Височество, това не бива да стане.

— Нима искате пак да ме ядосвате? Вие искате да отблъснете първата ми молба, която отправям към вас.

— Глупаво ще е от моя страна да меря карта, която вие държите.

— Значи вие се похвалихте само, а всъщност не можете да го направите.

Владимир почервеня.

— Аз не се хваля.

— Тогава стреляйте.

— Ще го направя, но ако картата я държи друг, а не вие.

— Тогава позволете ми аз да държа картата — каза графинята, която схвана колебанието на Владимир.

Вера нежно го гледаше и очакваше Владимир да се откаже да стреля и че ръката му ще затрепери, когато вдига пушката.

— Добре — каза Владимир, — бъдете добра, идете зад онова дърво и дръжте картата над главата си.

„Значи той ще стреля“ — помисли си графинята.

Владимир издигна пушката.

— Не ви трепна ръката — каза принцесата.

— Никак — отвърна Владимир и натисна спусъка.

Разнесе се гръм. Куршумът проби картата в ръката на графинята.

— Това е смел стрелец! — извика принцесата. — Баща ми дали е виждал такъв като вас?!

— Можете при първия случай да му съобщите това.

— Аз се надявам, че често ще се срещаме в градината.

— Вашата заповед е за мене свята — каза Владимир. — Съжалявам, че съм претрупан с работа.

— Тогава ще помоля баща си да ви освобождава, когато аз поискам това. А сега, господин Рошински, довиждане.

Принцесата му подаде ръката си, която той страстно целуна.

Смути се от това и й поиска извинение.

— Вие не направихте лошо, но все пак не бива да се забравяте дотам, т.е. да не целувате ръката на всяка жена.

Тя още веднъж го погледна топло и гальовно и избяга към градината заедно с компаньонката си.

Владимир продължително гледа подире им. Той притискаше сърцето си, което силно туптеше.

„Спри, сърце мое, това е глупост. Да се влюбя в дъщерята на великия княз и внучката на императора! Възможно ли е?“