Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (87)

LXXXIX. ПОСЛЕДНИЯТ АТЕНТАТ

Императорът реши да напусне столицата в началото на пролетта. Той се пресели в лятната си резиденция в Гачини и там бе много по-доволен, отколкото в столицата. Имаше голям парк около двореца и Александър II се чувстваше тук по-свободен, отколкото в Петербург. Той можеше да се разхожда спокойно из парка и да се вози по езерото, без да се страхува от нападение на нихилистите.

В Петербург беше съвсем различно. Никой не бе сигурен в собствения си дом, страхувайки се да не му хвърлят някоя бомба. Тук, в Гачини, беше безопасно.

Александър II не бе добре пялата зима, но щом дойде пролетта, почувства, че се премахва от него голямо бреме, което притискаше сърцето му.

Този бе осмият ден, откакто бе в Гачини.

Никога императорът не е бил така весел, както тази пролет. Той се разхождаше всеки ден и много често никой не го придружаваше. Казваха му да не ходи сам, понеже убийците можеха всяка минута да го нападнат.

— Когато и да е, аз ще съм тяхна жертва — отговаряйте той. — Всеки преживян ден го считам като дар божи. Ще съм много благодарен, ако доживея още една година. Уверен съм също, че ще дойде ден, когато моите гърди ще бъдат пронизани от ножа на нихилистите.

Въпреки това Александър II не носеше със себе си никакво оръжие освен един бастун и един револвер. Така той се разхождаше замислен из парка. Мислеше за лошата съдба на своя брат Константин, за жена му Хела, която още не бе намерена.

Разхождайки се така, потънал в мисли, изведнъж той се спря, като чу човешки глас.

— Има ли някой тук? — извика Александър II, като извади револвера си.

Листата на храсталака се разтвориха и се показа една човешка глава.

Александър не се уплаши никак. Човекът, който стоеше отпреде му, не можеше да бъде убиец.

— Какво желаеш? — запита царят.

Непознатият се засмя странно.

— Ако не отговорите на въпроса ми, ще стрелям.

— Толкова ли съм се променил, та моят цар не може да ме познае?

— Това възможно ли е? — извика императорът, като се загледа в лицето на непознатия. — Ти ля си това, Иван Кардов?

— Както виждате, Ваше Величество — отговори бившият директор на полицията. — И за да ви докажа, че не съм дошъл с някои лоши намерения, ето ме на колене пред вас. И ако сега не ми повярвате, то тогава стреляйте.

— Това не е необходимо — каза императорът. — Аз виждам, че не сте се скрили тука с лошо намерение. Слушайте! Чудно ми е как така се явявате пред очите ми, когато сте изпаднали в немилост пред мене?

— Въпреки това не е лошо да ме изслушате — каза натъжен Кардов. — Изслушайте ме и тогава ще разберете дали не трябваше да се явявам пред вас. Възможно е от тази среща да завися вашият живот!

— Моят живот! — извика императорът, като се намръщи. — Това заплашване ли е или припомняне?

— Дойдох за сетен път да спася живота ви, Ваше Величество.

Александър мълком погледна пред себе си. Имаше винаги доверие на Иван Кардов, признаваше способностите му, обаче той бе сега в царска немилост. Иван Кардов бе най-верният му посланик.

— Преди всичко — каза императорът, като се обърна към Кардов — кажи ми как си могъл да влезеш в парка?

— Затова трябва да благодаря на полицейските си връзки, понеже всички пътища, Ваше Величество, са ми познати.

— Вие сте много опасен човек за нас — каза царят.

— Ако ме считате за ваш враг, тогава е така, но ако ме имате за ваш приятел, аз мога да ви бъда много полезен.

— За това не ще спорим сега, но кажете ми защо дойдохте при мене? Да не би животът ми да е в опасност?

— Не само че сте в опасност, Ваше Величество, но тя е вече на прага. Вашият живот е три четвърти загубен. Нихилистите са взели твърдо решение да ви убият.

— Не ще им се удаде това, както беше и последния път в зимника. Бог е по-силен от нихилистите, той ме пази.

— Ваше Величество, не се уповавайте само на Бога, защото на всекиго е отредена минутата на смъртта.

— По какъв начин искат да ме убият?

— По това не мога точно да ви осветля. Убиецът ще хвърли бомба в каляската ви и ако не успее, ще се вмъкне под леглото ви. А ако пак не успее, ще намери трети начин. Този път, Ваше Величество, нихилистите ще действуват по-сигурно, отколкото досега.

— Можете ли да ми кажете още някои пример? — запита иронично императорът.

— Мога, по мисля, че не е необходимо.

— Откъде знаете всичко това? Само един нихилист може да знае подробностите на техния план.

Кардов, учуден от въпроса, се засмя.

— Вие казвате, Ваше Величество, че само един нихилист може да знае това! Това е истина, за да разбере човек намеренията им, трябва да бъде нихилист.

— Да не сте и вие нихилист? — каза императорът, като се подпря на едно дърво.

Кардов се двоумеше да каже истината в очите на императора. След малко той решително се приближи до него и каза:

— Да, Ваше Величество, аз станах нихилист.

Императорът насочи револвера си в гърдите на Кардов и каза:

— Знам тогава, че сте дошли да ме убиете, затова не мърдайте от мястото си, защото ще стрелям. Вие добре знаете, че съм добър стрелец.

— Учудвал съм се на прицелването ви — каза Кардов. — Въпреки че съм нихилист, за което ще се уверите от писмото, не съм и помислял да се докосна до светата ви глава.

После Кардов подаде едно писмо на царя, което той отблъсна.

— Щом казвате, че сте нихилист, кажете тогава причината на идването си.

— Ваше Величество, човек, който е имал високо положение, не може никога да забрави това. Въпреки че съм нихилист, искам да живеете дълго и аз да стана ваш директор на полицията.

— Сега ви разбрах добре. Значи желанието ви за власт е причината да станете нихилист?

— Да, Ваше Величество — отговори Кардов, като отпусна рамене. — Вие ще ми върнете властта, ще ме направите директор на полицията, а аз в отплата ще ви предам всички нихилисти. Необходимо е да ви кажа, че този път предаването ще бъде по-сигурно, отколкото досега, понеже в този плик се намират имената на всички по-видни нихилисти, които имат за цел да ви убият.

— Това писмо тогава ще е много ценно — каза царят, като простря машинално ръка да го вземе.

— Не така бързо, Ваше Величество — каза Кардов, като се отдръпна назад. — Преди да ви дам това писмо, трябва да ме назначите за 10 години директор на полицията. Ние ще отидем в замъка, който не е далеч оттука. Там ще подпишем указа за назначаването ми и тогава ще ви предам писмото със 17-те убийци.

— Не е ли необходим осемнадесети? — попита Александър II, като погледна строго Кардов в очите. — Искам да кажа, че аз презирам предателя, които иска да предаде 17 души, и се отвръщам от него. Такъв човек не струва нищо. Даже ако стотина или хиляди пъти избави моя живот или пък осигури живота ми за 50 години, аз ще бъда принуден да ритна този човек, понеже това негово занятие е много долно и мизерно.

— Не мислите ли, Ваше Величество, че с всяка ваша дума изричате смъртната си присъда?

— Каквото ще да става, Александър II не трябва да става съюзник на предател! Върви си сега скоро оттука! — каза царят, като обърна гръб и си тръгна.

Кардов остана като гръмнат, той поиска да го нападне отзад, но в този момент се появи царският адютант.

— Какво има? — попита императорът адютанта.

— Преди малко знаех, че в парка се намира чужд човек, затова дойдох обезпокоен при вас. Кой е този човек? — каза той, като посочи Кардов. — Да не би да ви е обидил с нещо?

— Никак — каза царят, — оставете го да си отиде.

Кардов наведе глава. За първи път през живота си той се уплаши. Но това бе за миг. Той бе унижен насаме и после пред адютанта. Императорът не го зачете, нито дори се уплаши. Кардов стисна ръцете си и измърмори през зъби:

— Ще видим, императоре, кой ще се разкае. Ти не се страхуваш от 17 удара, но възможно е всички те да не те улучат, обаче осемнадесетият — сигурно. Сега съм ваш, нихилисти! Досега ви лъгах, но сега, сега съм по-лош от вас. Смърт, смърт за Александър II, смърт на Романовците!

После Кардов почна да се смее като луд. Стигна до изхода на парка и се отправи към Петербург.

Така безцелно се скиташе из Петербург, без да знае какво да реши. Едно побутване по рамото му го извади от тези размишления.

Сепнат, Иван Кардов се обърна и видя едно дребно човече.

— Това си ти, Павлович, откога не съм те виждал — каза Кардов.

— Какво се е случило през това време? — запита дребният човек, с когото Кардов се бе запознал при изповедника на царя. — Знаеш ли колко много ще се радвам, ако този Ашинов се сгромоляса.

— И това ще стане — каза Кардов самоуверено.

— Имаш ли надежда след неговото падане ти да вземеш мястото му?

— Не бива да се губи надежда. Това остави, но кажи ми как върви твоята работа?

— Лошо, благодетелю мой. Ти знаеш, че изповедникът е лукав като лисица. С това, което получавам, едва подкрепвам домашните си нужди, а отстрани нищо не капе. Помолих онзи ден да ми даде аванс, но той ми отказа решително.

— Защо не се обърна към мене, нали знаеш, че никога не съм ти отказвал? — каза Кардов, като му даде една кесия, пълна с пари.

— Нека Бог да те възнагради за това — каза Павлович, като мушна жадно парите в джоба си. — Когато имаш нужда от мене, готов съм да ти услужа.

— Ако желаеш да ми услужиш, то можеш и сега.

— Кажи и веднага ще се изпълни.

— Тогава добре, нали всички писма на изповедника минават през тебе?

— Да, така е.

— Ти трябва да научиш кога изповедникът се намира у дома си.

— Да, аз съм винаги с него.

— Не искам много от тебе. Искам само да разбера кога ще пътува императорът с изповедника. Когато разбереш това, ще получиш 30 рубли възнаграждение.

— Ти си чудесен човек, Кардов! — извика радостно дребното човече. — Да нямаш намерение да сториш нещо зло на императора?

— Глупак! Напротив, аз искам да падна на колене пред него и да искам милост.

— Знам, че ти не ще сториш нищо зло, затова ще ти съобщя 5 часа преди отпътуването.

— Пет-шест часа е малко. Необходимо е най-малко осем часа по-рано да зная. Разчитам на обещанието ти.

— Добре, бъди сигурен, че ще те уведомя. Засега сбогом и не забравяй 30-те рубли.

— Тебе ще те предам, цар Александре, за 30 рубли, както Исуса Христа предадоха за 30 сребърника.