Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (3)

III. ЖИВА ЗАРОВЕНА

На няколко дни път от Тоболск се издига снежен хълм, на който се вижда огромно раздвоено устие, което прилича на гърло на вулкан. Ако навлезете в това гърло, първо ще видите един проход, по стените на който капе вода. На края на прохода се намира входът на един рудник.

И сега, уважаеми читателю, събери всичките си сили, защото ще те отведем дълбоко — в подземна гробница, която не е била никога осветявана от слънце или месец, но в която, въпреки това, живеят стотици нещастни хора.

Този проход е доста дълъг и прилича на истински ад. Потонът на този пъкъл е влажен и хлъзгав. Няма нито прозорец, нито врата. Вечна нощ и тъмнина щеше да владее тук, ако не бяха маслените лампички, които едва-едва го осветляваха със слабата си светлина.

Стотици клети осъдени бяха обитатели на това помещение. Измъчените им лица бяха покрити с голяма гъста брада и разрешени коси. Тежки окови стягаха краката им и изпълваха гробното пространство с тъпи звукове. В мършавите си ръце те държаха чукове, чиито удари отекват едновременно с дрънченето на оковите. От челата им се лее пот върху сухите лица, така че човек мъчно би ги различил от сълзите, които тези нещастници проливаха за отечеството и за изгубената си свобода.

Много от тях бяха боси и краката им се разкървяваха на всяка крачка. Телата им бяха изложени на студ и влагата, която постоянно капеше по стените. Измокрените дрипи, с които бяха облечени, изстудяваха дори костите им; горките осъдени трепереха от студ и от ударите на камшиците, които немилостиво се сипеха върху тях.

Работата, която вършеха, не се съпровождаше от смях, весела песен или шега; тук се чуваха само стенания, плач и въздишки, отправени към онези, които ги бяха направили толкова нещастни. Мъже и жени работеха тук един до друг, съвсем затъпели. Всеки от тях гледаше равнодушно пред себе си, без да го е грижа за другия. Всеки размишляваше за съдбата си, всеки се занимаваше с една и съща мисъл: кога ще дойде смъртта да го отърве от страшните мъки. Надежда и упование за по-добро бъдеще те не знаеха. Знаеха само, че от този проклет ад никога няма да излязат живи, та дори да бяха заточени за 5-годишна работа, защото много рядко някой успяваше да оцелее и да дочака края на наказанието си. Тежките и тъжни охкания, които заточениците изпускаха всяка минута, потискаха и най-здравата натура. Най-силният стълб, върху който почиваше правдата на руските закони в тези мрачни гробници, се наричаше унищожение.

Тук, в този земен ад, няколко седмици след станалите събития още се намираше баронеса Елисавета.

Преследвачите й бяха постигнали своята цел.

Елисавета бе съкрушена; тя бе само сянка на предишната Елисавета.

Как бързо унищожава женската хубост въздухът в тези смъртоносни рудници! Достатъчни бяха няколко седмици, за да отпадне Елисавета и се съкруши напълно: светлината на очите й изчезна, витата й снага, гордата някогашна осанка на стройното й тяло изчезна, сега тя, вследствие на мъките и болките, бе свита и прегърбена. Гърдите трепереха и тя взе да покашля.

Елисавета бе окована със синджир около кръста, единият му край бе закачен за стената, тъй че нещастницата можеше да се движи само доколкото й позволяваше дължината на синджира. Всяка крачка, която бе в състояние да направи, бе точно определена. Тя имаше толкова пространство, колкото да се обърне да поеме живачния метал и да го даде на стоящия до нея, той на съседа си и тъй нататък.

Тази работа бе много тежка, защото ако не успееше да поеме тиганчето, нажеженият метал щеше да се разлее и да изгори краката й.

Само нощта служеше за почивка от тежката работа на осъдените. Нито един ден не бяха свободни. За тях нямаше празник, нито неделя, както не виждаха изгряването и захождането на слънцето и месеца.

Едно нещо правеше особено впечатление в този подземен ад. Това бе един човек, който се намираше близко до Елисавета и който с тежък чук удряше постоянно каменната стена, като че търсеният метал тук изтичаше в по-голямо количество от обикновено. Този човек беше същински скелет. Дрипите на тялото му бяха провиснали. Рамената му бяха съвършено голи, а от колената надолу липсваше всякаква дрипа. На правилното му лице се четеше отчаяние, а черната му брада се спускаше чак до гърдите.

Този човек никога не бе очаквал, че ще отиде в Сибир и ще бъде изложен на ударите от камшиците на жестоките надзиратели. Допреди три години той бе фаворит на царя. Целият Петербург завиждаше на тайния съветник Бояновски, когото царят при всяка възможност награждаваше. Той имаше величествен дворец край Нева и при всичкото си богатство, чест и слава, бе и мъж на най-хубавата жена в цял Петербург.

Госпожа Бояновска имаше едва 17 години, докато съпругът й бе прехвърлил 30-те. Освен че беше млада и хубава, тя бе още весела, пълна с живот и буйна млада натура; напротив, мъжът й разсъждаваше сериозно и беше енергичен в изпълнение на своята длъжност. Тя обичаше весели общества, балове и веселби, а той — уединението и тихия домашен живот. Но въпреки различието в темперамента, те се радваха на пълно щастие. Ала един ден се случи нещо, на което не би повярвал ни един смъртен в Петербург. Държавният съветник бе затворен от тайната полиция и без следствие и присъда го отведоха в сибирските рудници. Той беше изкарал тук цяла година, когато пристигна Елисавета. За късо време между тези две същества се развиха приятелски отношения. Винаги, когато му се удадеше възможност, той прошепваше по някоя дума на Елисавета, а тя доброволно и с радост му разправяше за всички случки от своето минало.

Така бе и в деня, когато въвеждаме нашите читатели в рудника. Сега му се удаде случай да й пошепне нещо, защото надзирателите се бяха отдалечили.

— Ако ви предстои избор между живота в този ад и смъртта, кое бихте предпочели, Елисавета?

— Смъртта — решително отговори младата жена.

— Тогава навярно и вие ще се присъедините към нас.

— Аз се досещам за всичко — отвърна младата жена. — Вие искате да бягате, искате да напуснете това място на мъки.

— Ще узнаете своевременно за всичко — пошепна й Бояновски. — Не по-късно от един час след като легнем излезте скришом до живачния извор. Ще намерите мене и останалите ни приятели. На това място ще се посъветваме още веднъж и тогава ще предприемем решително делото.

— Ей, скот такъв — викна в тази минута груб глас, — какво шушукаш там?

Един от надзирателите незабелязано се беше приближил. Той наистина не чу техния разговор, но видя, че Бояновски шушнеше на съседката си. И това бе достатъчно, за да изяде той камшика по плещите си. Казакът удари нещастника така силно, че дори бликна кръв от удареното място; с едната си ръка той се подпираше на чука; не издаде звук, не искаше да се издаде пред мъчителя си, че го е заболяло силно.

— Какво е сгрешил пак номер 137? — попита груб мъжки глас.

Човекът, който отправи този въпрос към казака, беше главнокомандуващият в Тоболск. Той се зовеше капитан Николин. Беше твърде горд човек, с къса прошарена коса и черни мустаци. Изражението на лицето му бе сурово, без жалост или други някакви чувства.

— Прочее — повтори капитанът, — какво е направил номер 137, искам да зная.

След като изговори това, той презрително погледна Бояновски, а онзи пък го изгледа от главата до петите.

Капитан Николин се познаваше с Бояновски още от времето, когато последният беше силен и на власт. Тогава Николин беше офицер от конвоя на царицата в Петербург. Макар и да беше с 15 години по-стар от Бояновски, той му съперничеше пред прелестното момиче, което отпосле стана жена на Бояновски.

Николин трябваше да отстъпи на щастливия съперник. В своята ярост той се закле, че ще му отмъсти и оттогава още ликуваше с неизказана радост. А сега, когато Бояновски му бе паднал в ръцете, той използуваше всеки случай, за да му отмъсти.

Казакът му разправи защо е употребил камшика.

Тук трябва да споменем, че всеки затворник, щом влезеше в сибирските рудници, губеше право на собственото си име и получаваше номер, с който в бъдеще се именуваше. Слагаха го на гърба му върху едно парче жълт плат.

— Значи него пак го хванахте да злоупотребява с правилата и заповедите ми? — каза с насмешка капитан Николин. — Във всеки случай на номер 137 трябва да му сложим на устата някаква кошничка. Тъкмо днес аз свалих една от муцуната на ловджийското си куче. Тя е лоша за животното, но извънредно добре би прилегнала на този човек.

Бояновски стисна конвулсивно чука; кръвта му закипя. Вдигна чука да пръсне черепа на неприятеля си, но ръката му падна, когато съгледа умолителния поглед на Елисавета. Той се постара повече да не обръща внимание на оскърбителните думи на Николин. На устните му се появи насмешка, от която би потреперал и командирът, ако го бе видял.

— А номер 190 същото престъпление ли е извършил? Наказвам и двамата с двудневен глад! Ако това се повтори, ще използувам кошницата, а в случай че и това ве помогне, ще употребим друго средство.

И като се задави от висок смях, той излезе из рудника.

Щом главнокомандуващият излезе, звънецът удари, за да извести на затворниците, че работата престава.

Един човек се доближи до Елисавета, откачи синджира, с който беше вързана, и я поведе към нейната стая. По пътя казакът постоянно я задяваше и гледаше да я привлече към себе си. Тя с всичката си сила се измъкна из ръцете му и избяга в групата на другите осъдени.

Спалнята на арестантите беше дълга и толкова висока, колкото да се изправи човек. Осветляваше се от едно кандилце, което висеше на стената. Арестантите трябваше да спят по скамейките, на които бяха сложени някакви стари сламени дюшеци. В прегради, направени за един, спяха по седем човешки същества.

Другарите на Елисавета налягаха и заспаха, докато тя с разтреперано сърце очакваше да види дали ще затворят и нея при останалите затворници.

Тя размисляше за бягството, с което се бе заел Бояновски: дали щеше да успее, дали този опит нямаше да бъде осуетен и да стане причина за нови теглила и нещастия.

Тази вечер пазачите бяха пийнали повечко „водка“, поради което изпозаспаха като заклани, така че силното им хъркане се чуваше надалеч.

Тревожна и уплашена, Елисавета стана и тръгна към живачния извор, където Бояновски и останалите я очакваха. Тя спираше диханието си, за да не би да пробуди някого, и вървеше все покрай стената.

Изведнъж кракът й се удари в нечие тяло, което лежеше напряко.

Това бе един пиян пазач, който повдигна малко глава, отвори очи и машинално улови края на Елисаветината рокля.

Нещастницата се разтрепера, защото помисли, че е завинаги изгубена.

В рудника беше тъй тъмно, че казакът не можа да познае Елисавета, но щом дръпна по-силно дрехата й, тя падна на земята. Той сграбчи младото й тяло и в този миг позна, че това е жена.

Очите му блеснаха в тъмнината, той започна да я притегля все по-близо до устата си, която вонеше на ракия.

— Много добре, гълъбче — бъбреше с надебелял език, — добре си сторила, че си дошла при мен.

Елисавета трепна от срам.

Тя беше в много неловко положение; за да не се издаде, трябваше да понася гнусните целувки на пияния казак.

Но Елисавета получи неочаквана помощ.

Като с невидима сила някой я изтръгна от прегръдките на казака и за миг — повече носена, отколкото влачена — тя се намери в мрачния проход.

— Това съм аз — прозвуча познатият глас на Бояновски. — Тръгнах да ви посрещна, защото помислих, че по пътя може нещо да ви се случи. Мисля, че пристигнах тъкмо навреме, за да ви отърва от насилието, което искаше да извърши над вас онова животно.

Покъртена, Елисавета стисна ръцете му.

— Хиляди благодарности — изрече тя. — Страхувам се да не би онзи нещастник да ни преследва.

— Това не ме смущава — отговори Бояновски, — защото всички пазачи са мъртвопияни, а този, на когото случайно попаднахте в ръцете, не може навярно и да се повдигне от мястото си. Но, Елисавета, вие виждате, че стигнахме. Вижда се слаба светлина; там се намира живачният извор и там ни очакват другарите по нещастие, които са готови по-скоро да умрат, отколкото да продължават един тъй мъчителен живот.

След това двамата завиха и в миг се намериха пред група затворници, между които имаше и няколко жени.

На слабата светлина от кандилцето, закачено на стената, по лицата им се оглеждаше решителност и смелост.

— Аз съм, приятели — каза Бояновски. — Не се бойте! Водя ви още един член на тайното събрание, на съгласието на когото можете да разчитате, тъй както и на мълчанието му.

— Добре дошла, сестро в бедата и нещастието — отекна в мрака глух глас.

Двадесетина от тях простряха ръце към Елисавета и поздравиха.

— Сега на работа, приятели! — добави Бояновски, който беше като главатар на това събрание. — Да не губим нито минутка, защото всяка минутка ни е скъпа и драгоценна. Трябва да работим бързо, храбро и решително. Готови ли сте още тази вечер да започнем нашето дело? Знаете, че надеждата за спасение е твърде слаба и че ето пъти е по-възможно да пропаднем, отколкото да се спасим! Но все пак аз смятам, драги приятели, че и вие мислите като мене и че сто пъти бихте предпочели смъртта, отколкото да се мъчите и да търпите тези тежки, нечовешки мъки в сибирския ад.

— Предпочитаме доброволно смъртта — отговориха всички едва чуто.

— Заради това ние трябва да продадем скъпо нашия живот — каза Бояновски, като замахна силно с ръка, тъй че оковите му издрънчаха. — Така също не трябва да се церемоним и да съжаляваме онези, които всеки ден ни мъчат и ни довеждат до подлудяване.

— Със синджирите си ще ги пребием! — извика един младеж с жълтеникава брада, който бе изпълнен с отмъстителност и омраза, та искри изскачаха от очите.

— Успокойте се — каза Елисавета. — Нима петата заповед не гласи — не убивай? Макар и да сме жертви на тъпи кръвопийци и на диви зверства, кой ни дава право да проливаме кръв?

— Голяма чест и почитание на вашите възгледи, Елисавето — отвърна Бояновски, — но не ни остава друго средство за спасение. Трябва да премахнем всичко, което ни пречи, за да стигнем до желаната свобода. Пред всекиго от нас руското правосъдие е сторило грях, всекиму е направило зло. Що се отнася до мене, аз не зная защо съм докаран тук. Явно не съм осъден, нито пък ми дадоха възможност да се защитя. Отделиха ме от скъпата ми и любима жена и ме довлякоха тук, където жив ме закопаха. На колене молих пазачите да ми кажат вината, но в отговор те само вдигаха рамене! Тъй бе с мене, а с вас?

— Още по-зле — извикаха затворниците. След това всеки накъсо, с пресеклив глас разправи горчивата си съдба.

С пламнали очи, задъхано, Елисавета слушаше тези разкази. Все същата песен с разлика само във вариациите. Едного оковали с вериги за това, че в родния си градец отворил училище за бедни занаятчии — само за това, че разпространявал наука и просвета, го изпратили в сибирските рудници. Друг пък за това, че водил кореспонденция с лица от правителствената опозиция. Една малка девойка разправяше, че управителят на полицията я задирял. Тя не могла да го обича и затова го отблъснала. След това една нощ полицията нахлула в къщата на баща й, за да търси някакъв много важен ръкопис, изпратен от петербургската полиция. Обвинили нещастницата, че е откраднала този ръкопис, когато му правила любовно посещение. Макар това да е било чиста измислица и лъжа, въпреки че „важният ръкопис“ не се намерил, тя пак бива осъдена, и то на заточение в Сибир.

Такива и подобни на тях истории разправяха затворниците от сибирските рудници. Хиляди проклятия се откъсваха от техните бледни уста и се отправяха към онези, които без милост и съжаление бяха погубили техния живот.

Най-после Бояновски ги усмири и с разтреперан глас добави:

— Доста чухме, приятели, и убедени сте, прочее, че би било голяма глупост, ако за някого се колебаем и свеним. Не, ще избием мръсните тирани, а след това ще прегазим труповете им, за да стигнем до златната свобода! Затова аз съм на мнение да погубим командуващия рудниците капитан Николин. В същата минута в тъмното пространство проехтя:

— Николин трябва да умре!

Лицето на Бояновски бе озарено от усмивка, пълна с отмъщение и омраза. Тази усмивка реши смъртната присъда на враговете им.

— Николин няма да доживее утрешния ден. Един от нас ще го убие, докато другите ще нападнат с чукове пазачите и ще пръснат главите им. В писалищната маса на управляващия ще намерим формуляри за пътни свидетелства, които ще попълним и ще скрепим с царския печат! По този начин можем да разчитаме, че ще пътуваме спокойно през Сибир и щом се доберем до някое пристанище, ще ударим към широкия просторен свят — далеч от Русия, далеч от нашите мъчители.

— Добър е планът ти, Бояновски — рече затворникът с русата брада. — Но това е същинска илюзия, защото може и да го осъществим само ако имаме щастието с ръце да убием Николин. Но кой от нас ще се нагърби с трудната мисия, от която зависят нашето бъдеще и живот?

— Този въпрос ще реши жребият — отговори някогашният съветник. — Да направим бързо 17 бели билетчета и едно черно. Всички ще теглим, а тъй също и момичетата и жените. Който изтегли черното билетче — той ще убие капитана.

— Как трябва да стане това? Николин идва много рядко в рудницата. Как ще го намерим тогава?

— И това обмислих — отвърна Бояновски. — Работата не е тъй трудна, както си я представяте. Само направете бързо билетчетата! Този, който изтегли черното, не трябва да се страхува и да отпада духом. Още повече той трябва да се счита щастлив, че е удостоен с честта да унищожи един тиранин.

Настана гробна тишина. Билетчетата бяха направени набързо. Един от затворниците извади една кърпа и ги сложи в нея. Всички се изредиха да вадят от кърпата и всеки си мислеше дали нему ще се падне грозната участ.

Бояновски пръв бръкна в кърпата и извади първия жребий.

Като видя, че в ръката си има бяла книжка, неговото винаги бледо лице пламна. Излъган в надеждата си, той сърдито хвърли книжката на земята.

— Не ми е било писано значи аз да забода ножа в предателските гърди на този нещастник! На драго сърце бих пожертвувал и тъй прочетените си дни, ако да бях избран аз да извърша това убийство.

По примера на Бояновски и останалите вадеха от билетчетата с нетърпеливото желание да узнаят кому ще се падне да убие капитана. Треперейки, със страх, те доближаваха кърпата. Всеки, който бръкнеше и забележеше, че не е изтеглил черната хартийка, издаваше лека въздишка.

Елисавета също бе много възбудена, когато й дойде редът да тегли. Тя се разтрепера.

— Елисавето — извика Бояновски, — теглете храбро и не се стеснявайте да не би другите да се усъмнят във вас.

Ръката й беше студена като на мъртвец, когато бръкна в кърпата.

Но ето че тя извади книжката. Като обезумяла погледна изтеглената хартия. Беше черна. От устата й се изтръгна възклицанието:

— „Смъртна присъда!“

Значи тя бе изтеглила черният жребий; тя беше определена да убие капитан Николин.

След грозния избор между съзаклятниците настъпи мъртва тишина.

— Елисавето — извика Бояновски, — вие поемате дълга да бъдете страшният съдия!

Като насън, тя сепнато каза:

— Значи ролята на съдия. Това е роля и длъжност на палач. Бог е искал аз да оцапам ръцете си с кръв! Моята душа трябва да е проклета, както и тялото ми.

Тежките мъки, които тя изпитваше в тази минута, изгаряха сърцето й. Изнемощяла и разплакана, обори глава на хладната стена на рудничния вход.

— Приятели и другари мои в нещастието — извика Бояновски, — жребият е изтеглен, ала както винаги, така и сега, работата излезе иначе. Ние онеправдахме жените. Слаба и немощна, жената не е за убийство. Затова аз ви моля да ми отстъпите тази тежка длъжност, паднала се на жена, и да позволите аз да я изпълня вместо нея.

— Вие желаете да се пожертвувате вместо мене? — извика Елисавета. — Не, това никога няма да допусна!

— И ние не го допускаме — обадиха се някои от заточениците.

— Така Бог е наредил, ние не трябва да изменяме този избор. Вие, Бояновски, сте ни нужен: трябва да застанете начело на предприятието, за което не може така лесно да се жертвувате.

— Не допускаме и ние! Жребият реши това, стореното не търпи промяна — извикаха заточениците и за миг изглеждаше, че ще се скарат. Но сред тези викове и шум се изправи Елисавета и най-решително каза:

— Успокойте се, приятели! Заклевам ви се във всемогъщия Бог, на когото се надяваме да възвърне загубената ни свобода, заклевам се, че утре до обяд капитан Николин ще падне убит от собствената ми ръка.

— Нека Бог те пази, сестро — извикаха съзаклятниците, които бяха въодушевени от този решителен отговор. Те се надпреварваха кой по-напред да целуне нейните сухи ръце; а тези, които не можеха да се доближат, целуваха полите на затворническата й дреха. Те падаха на развълнуваните й гърди и със сълзи на очи се прощаваха с нея.

— Сбогом, сбогом — казваше младата жена. — Ние пак ще се видим, но не като затворници, а като свободни хора в скъпото ни отечество, или там горе, на небето, при всемогъщия Бог, бащата на всички бедни и неволници.

Няколко минути след това в сибирските рудници настъпи гробна тишина.

Тихо и с бавни крачки се приближаваше смъртта в тази страшна гробница. Тя като да бе спуснала студените си ръце върху челата на пияните казаци. В глухата и тайнствена нощ се чуваше смъртна песен, в която се разказваше целият живот на тези тирани. Полунощ настъпи, дойде за жертви.

Жилището на капитан Николин бе разположено на стотина крачки от входа на рудника. То беше солидно здание на един етаж наистина, но вътре наредено с вкус. За Николин бе голямо, защото не беше женен, а живееше с една слугиня, която същевременно му беше и робиня.

Марушка бе от същото село, в което капитан Николин за пръв път бе зърнал света. Николин я познаваше още като дете. След дълга служба в царската войска се завърнал в родното си село, за да наследи бащиното си имущество и повторно срещнал Марушка; бил очарован от нейната красота. Младата селянка се била преобразила в истинска красавица. В селото й извадили прякор Горделивка, защото отблъсквала всички ергени, които я искали. Тя отхвърляла не само прости и бедни хора, но и доста видни и богати.

Заобленото й пълно тяло, хубавото й мило лице на млада селянка, нейната нехайност и затвореност я отличавали от другите селски момичета. Всички тези особености подействували на капитана до забрава. Чувствата му били толкова по-силни и по-бурни, колкото селянката била студена към него. Един ден той признал на Марушка, че я обича до безумие. Макар бурният столичен живот да го бил превърнал в полустарец, той намерил у Марушка топъл отзвук.

Марушка отговорила на любовта на капитана, тя — гордата и нехайната — се предала без колебание в ръцете на този човек.

И чудно: само няколко седмици били достатъчни и капитан Николин успял да завладее тази жена, която му се отдала доброволно. В същото време излязъл и указ, с който капитан Николин бил назначен за командуващ сибирските рудници.

Колкото това назначение допаднало на лошия му характер, толкова се и боял от него, защото със заминаването си за Сибир трябвало да остави Марушка, която неизказано обичал. Но скоро се успокоил, защото любимата му казала, че и тя ще върви с него.

С това решение на Марушка мъките на онези, които гинеха в страшния рудник, се увеличиха, защото освен че Николин бе човек без сърце и чувства, но за него бе и приятно развлечение да мъчи и изтезава другите. Марушка не му отстъпваше в това отношение, защото и тя беше сурова и жестока. Като се прибавеше и умението й да го владее и да налага хитро волята си, можем да си представим картината — мъките и изтезанията на затворниците се превърнаха в същински ад.

Сутринта, когато съзаклятниците взеха решението си, Николин и Марушка закусваха. При всичките богати закуски и мебелирани стаи, Николин не беше добре разположен. Той ту сърбаше кафе, ту поемаше дим от цигарата си. Изведнъж хвърли цигарата и подскочи.

— По дяволите! Марушке, повече не мога да понасям твоите обноски. Цяла сутрин не обели нито думица, а сега не искаш и да ми отговориш на въпроса.

— Щом съм ти отвратителна, мога и да се махна. След това тя хладно се запъти към вратата.

— Стой! — извика капитанът и тя се спря до вратата.

— Марушке — рече капитанът, като се мъчеше да придаде някаква благост на гласа си. — Престани веднъж завинаги с това мълчание и кажи защо ми се сърдиш? Кажи защо тъй рано затвори снощи вратата на стаята си?

Любовницата на капитана отвърна с презрителен глас:

— Ти си много смешен, като ме питаш за това: от мен искаш любов, преданост и вярност, а аз те моля за една толкова дребна работа и ти ми отказваш.

— Ах, знам де, знам — каза Николин. — Ти още помниш, че не отговорих на зададения от тебе въпрос защо Бояновски е осъден на тъмничен затвор в Сибир. Но, дете мое, това са служебни тайни и ако ги поверя някому, мога да остана не само без службата си, но и без глава.

— Нима ще разкриеш някаква тайна, ако ми съобщиш това? — каза Марушка и в очите й пламнаха яд и омраза.

След това тя го хвана за ръката и го погледна строго в очите:

— Ти най-добре знаеш, че аз мога да мълча като гроб, особено когато подобна тайна е съдбоносна за тебе, то аз никому не бих посмяла да я поверя.

Николин пребледня, огледа се предпазливо наоколо, за да не би някой да дочуе думите на Марушка, и със задавен глас добави:

— Накъде биеш, Марушке? Остави старите работи настрана. Не ни трябва да се докосваме до тях.

— Исках да ти докажа, че умея да мълча. Откажи се от стария навик и не обвинявай доблестния чиновник в неизпълнение на задълженията му; кажи защо Бояновски чезне в сибирските рудници.

— Добре, ще узнаеш — рече след късо мълчание командуващият. — Но преди да ти кажа това, бих желал да зная защо толкова се интересуваш от този човек, който не е нищо повече от един гроб и един номер в сибирската земя?

— Какъв интерес представлява той за мене ли? — каза Марушка. — Боже мой, нищо по-лесно да се отговори на този въпрос. Не си ли ми казвал често, че той е твой непримирим враг и че няма друг, когото повече да презираш от него?

— Той ми е смъртен враг — прекъсна я сърдито Николин. — Предпочитам да живея в Петербург, а не в тази изолирана от хорски същества студена земя, но при мисълта, че Бояновски е тук и че мога да го мъча и опропастя, аз се утешавам.

— Значи на тебе Бояновски дължи изгнанието си в Сибир? Навярно ти си го наклеветил и очернил пред царя?

— Заклевам се, че аз не съм причината за неговото заточение. В началото и аз се учудвах защо държавният съветник е заточен. Но преди няколко дни научих от Петербург, че той е бил предаден от собствената си жена като съзаклятник.

— От собствената си жена! — рече изненадано Марушка. — Но нали ти си ми казвал, че тя го е предпочитала пред другите в любовта си?

Капитанът се усмихна злобно.

— Тя може би го е обичала — отговори той, — но ти ще узнаеш, моя Марушке, че женската любов е изменчива като априлски вятър! Кой знае какво се е случило помежду им и защо Бояновски е спечелил в лицето на жена си един враг. Причината за осъждането му трябва да е много важна, иначе е немислимо да го осъдят и изпратят в Сибир.

Марушка се замисли и каза:

— Значи собствената му жена го е тикнала в пропастта?! Много чудно! Аз мисля, че тук има някаква любовна история. Дали госпожа Бояновска не е имала любов с някого?

— Ще ти кажа. Но преди да започна, те предупреждавам да не бъдеш ревнива, защото ще ти кажа, че аз още се интересувам от нея. Аз наредих да я следят и да ми съобщават за всяка нейна стъпка. По този начин узнах, че тя е била в интимни връзки с някой ей Кардов. В началото този Кардов не бе особена личност, прост офицер в тайната полиция, но ненадейно стана директор на петербургската полиция. Сега, като знаеш всичко това, мисля, че не ще имаш нищо против, а мене остави да отида и да си направя всекидневната баня.

Николин се поклони учтиво и излезе. Той премина бързо коридора и се упъти към партера, където се намираше банята. Тя беше доста елегантно наредена. Пъстри тапети красяха стените, а в средата имаше басейн.

Николин започна да се съблича сърдито, след като сам отвори чучурите и пусна водата да тече. Събличайки се, той сърдито крачеше из стаята и си мърмореше нещо за госпожа Бояновска.

— Още не мога да я забравя — си казваше той. — Горещата любов, която ме изпълваше към хубавицата Наталия, днес още ме гори. Какво озлобление изпитвам, като си помисля, че тя предпочете Бояновски пред мене! Но кой знае!… Гора с гора не се среща, а хората… Да, възможно е още веднъж да я срещна и тогава ще наваксам изгубеното в миналото. Наистина сега по-мъчно бих спечелил женската любов, защото и аз нося окови, които пречат на свободното ми движение. Марушка е тук! Тя знае много и аз не мога да се отделя от нея. Чудна ми е как се предадох на тази селянка, която така ме владее. Тя е много опасна и не мога да се отърва от нея. — Бъбрейки си, той влезе във водата. Мек, приятен вик се изтръгна от гърдите му.

След няколко минути някой тихо почука на вратата.

— Кой е там? — извика той, като хвърли над водата персийското килимче.

— Аз съм, твоята Марушка.

— Ах, ти ли си, гълъбице моя? Да влезеш ли искаш? Влез, вратата е отворена.

— Имам да ти кажа нещо твърде важно — отговори тя, като открехна вратата. — Току-що доведоха от рудниците една млада жена; тя ми каза, че имала да ти съобщи лично на тебе някаква тайна.

— Ох, това е много чудно — отговори Николин. — Не ти ли каза каква е тая тайна?

— Отнасяло се за някакво съзаклятие против тебе. Не оставай с нея. Кой знае какво се крие зад това.

— Пусни я — отговори той. — Какво може да ми направи една жена! А за да бъдеш спокойна, скрий се под тоя килим.

Тя излезе бързо в коридора и веднага се върна, като му зашушна на ухото:

— Казах на казака Да я доведе, след като чуе звънеца. Натисни копчето на звънеца, щом аз се скрия добре.

След няколко минути той натисна копчето от слонова кост. В преддверието се чуха стъпки.

Вратата се отвори и трима казаци въведоха Елисавета. Бледна като мрамор, тя заговори:

— Отстрани казаците!

— Ние нямаме никаква тайна — отговори комендантът. — Каквото ще ми кажеш, кажи го пред тях.

— Не се решавам, капитане — енергично и с решителност звучеше гласът й. — Ако не ме послушаш, ще се върна назад в рудника, а нека над тебе се смили св. Богородица, защото над главата ти витае смъртта. — Той хвърли изпитателен поглед към Елисавета, като искаше да отгатне мисълта й. Тя издържа погледа му и без да потрепери, дочака решителния момент.

— Излезте — заповяда капитанът на хората си. Казаците излязоха и затвориха подире си вратата.

— Коменданте — каза Елисавета, пристъпвайки към басейна. — Считам за свой дълг да ви съобщя за съзаклятието, което ще причини вашата смърт.

Николин прихна.

— Смъртта ми? — извика той. — Дали тези хора, оковани във вериги, могат да убият? Могат ли мъртвите да станат из гроба си и на мястото си да сложат някой жив човек? Ако нямаш да ми съобщиш нещо по-важно, то не трябваше да дохождаш тук, номер 190. Но все пак аз съм ти благодарен, защото чрез тебе ще мога да узная имената на съзаклятниците.

— Един-единствен ги бунтува и те сляпо слушат. Не мога да му съобщя гласно името, защото се страхувам да не би някой да ме чуе и утре да не намерите моя труп в рудника.

— Глупаво е да се страхуваш, ние сме сами тук. Но щом искаш, ела ми пошепни на ухото.

Младата жена очакваше само това. Полека тя се наведе над басейна и с дясната си ръка напипа един нож, скрит до гърдите й.

— Но какво се бавиш, защо не казваш името му? — рече Николин. — Кажи го и още утре ще те освободя от този страх, защото ще го видиш на бесилката.

— Името му е Бояновски — каза Елисавета.

— Бояновски — викна той побеснял. — Значи той?! Ах, вагабонтино, ти си вече в ръцете ми.

Тази сцена така го обърка, че той забрави положението, в което беше, и скочи бързо към дрехите си, за да се облече.

В тази минута в ръцете на Елисавета блесна ножът.

— Трепериш при това име, нещастнико — каза тя, — приеми този смъртен удар и знай, че ти е изпратен от Бояновски.

И тя светкавично забоде ножа в гърдите му. Николин падна във водата.

— Убит съм! — викна той отчаяно.

— Осъден си! — извика тя, като мислеше, че щастливо е изпълнила задачата си и се наслаждаваше на отмъщението.

— Убийство! — извика женски глас зад нея. — Убит е комендантът. Умри и ти, проклета жено!

Две силни ръце хванаха Елисавета за плещите и я събориха на земята. С шум и ругатни казаците влязоха в къпалнята.

— Убийте я! — крещеше Марушка, която в тази минута приличаше на ранен звяр. — Убийте я, тя уби коменданта!

Докато Марушка се мъчеше да извади окървавения капитан от водата, един от казаците се прицели в раменете на Марушка. Чу се гръм. Майката на Владимир вдигна ръка, за да я притисне към сърцето и главата си. И падна до басейна.

— Мъртва ли е? — попита Марушка.

Казаците нищо не отговориха. В този миг откъм рудника се чуха писъци и грозни викове. Един от казаците изскочи от къщата и се завърна пребледнял и с треперещ пресипнал глас каза:

— Бунт в рудника. Заточениците са убили всичките ни другари. Приближават и насам.

— Майко Богородичке, те са вече в градината!

— Елисавето — гърмеше силен мъжки глас, — Елисавето, ето ни, идем да те спасим!

Това бе гласът на Бояновски.

Тази, която трябваше да чуе думите му на надежда, слава и живот, вече не чуваше нищо. Студена и успокоена, тя лежеше до басейна върху мрамора на разкошната къпалня.

Не бе ли пристигнала късно помощта?