Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (86)

LXXXVIII. СИБИРСКАТА ЛЕЯРНИЦА

При губернаторството на Данишев жителите на град Красноярск бяха добре. Като че ли слънце беше огряло това малко градче. С добротата и справедливостта си Данишев беше като ангел-хранител за града. Но с всичките си добри качества той не можа да унищожи злините на тоя град.

Той не можа да премахне рудниците и заровените в тях хора.

Един ден, след обиколка из тия рудници, той се завърна умислен. Жена му го запита защо е в такова настроение.

— Днес, драга ми Лидия, видях леярницата в рудниците — чудото на XIX век. Страшно е това, което видях в нея.

— За какво друго може да служи — каза Лидия, — освен за да топят в нея желязо и живак.

— Да, но днес пуснаха в нея и жив човек.

— Това е невъзможно! — извика Лидия. — В деветнадесети век може ли да съществуват подобни ужаси?

— Да, но за съжаление това, което ти казвам, е истина.

В това време вратата се отвори и на прага се показа Марушка. Злобният поглед се спря на щастливата двойка. Тя завиждаше на щастливия им брак и реши да го разруши. За целта си тя искаше да си послужи с ревност. По това време в Красноярск беше на служба един млад офицер Голнев, тя го избра за любовник на Лидия и по този начин искаше да възбуди ревността на Данишев. Граф Голнев беше млад, едва 25-годишен, богат и от стар дворянски род. Него го чакаше бляскаво бъдеще, но извършените от него няколко необмислени постъпки накараха императора да го заточи в Сибир като комендант на войската, квартируваща в Красноярск.

Той ходеше често у Данишев и понякога сварваше Лидия сама. Тогава те твърде приятно се разговаряха за петербургския живот, за научни неща и пр. Често пъти Данишев ги сварваше, но той никак не се съмняваше в отношенията им. Той вярваше и на жена си, и на Голнев.

Голнев почиташе както Данишев, така и младата жена. Обичаше ги като брат и сестра.

В мръсната и подла роля на Марушка й помагаше и Кнудзон, пък и случаят й помогна.

Един ден Голнев попита Марушка не би ли желала да спечели някоя пара. Той й даде едно писмо и й каза, че не е свободен, а е почти като заточеник, на когото е забранено да поддържа кореспонденция с Петербург.

— Аз написах писмо до едно момиче, което живее там. Писмата, които отиват в Петербург, се преглеждат от губернатора, който ги запечатва и ги изпраща в Петербург. Ще пуснеш ли това писмо в кутията?

— За да ви услужа, господин графе, искам най-напред да зная дали сте нихилист.

— Не, не съм — отговори той.

— Тогава дайте ми писмото, но при условие че никой не ще знае за тая ми услуга.

Графът й подаде написаната картичка.

Марушка прочете следните няколко реда, които графът беше написал:

Драга моя,

Хиляди пъти те поздравявам. Колко желая да бъда близо до тебе, но оня човек така жестоко ни раздели! Как бяхме щастливи, когато бяхме в Петербург! Аз постоянно мисля за тебе, любя те и ще те любя вечно.

Граф Голнев

— Но кой е човекът, който ви е разделил? — попита го Марушка.

— Императорът — отговори Голнев.

— Трябва да напишете адреса. Да ви донеса ли плик и мастило?

— Не, аз имам — отговори той. Взе писмото и го надписа, поздрави Марушка и излезе. След това Марушка излезе от своята стая и влезе в стаята на губернатора.

„Сега имам онова, от което се нуждая — помисли си тя. — Нужен ми е случай, за да може писмото да попадне в ръцете на Данишев. Ох, колко хубаво отмъщение ще бъде то! А казват, че аз съм била хубава! Какво ли има още да стане!“

В тази минута се чуха стъпките на губернатора. Тя скри картичката под престилката си в минутата, когато Данишев се показа на прага. Той забеляза това.

— Какво скрихте? — попита я той.

— Нищо, нищо не е — каза объркано Марушка.

— Как нищо? — извика малко ядосан Данишев. — Аз видях, че ти скри нещо под престилката си! Казвай скоро какво имаш в ръцете си.

Марушка бе истинска артистка: тя промени цвета на лицето си и изтича към вратата с цел да избяга, обаче Данишев я спря.

— Мисля, че няма какво да криете и смятам, че нямате нищо против мене?

— Боже, Боже! Какво мислите за мене? Никога не мога да забравя направеното от вас за мене — никога не ще забравя, че вие спасихте живота ми!

— Тогава нямате право да криете нищо от мене, затова ще ми кажете какво имате в ръцете си!

— Това не е моя тайна — отговори Марушка.

— Щом не е ваша тайна, защо тогава е във вашите ръце?

— Дадено ми е за другиго.

— За кого?

— О, Боже, не бива да ви кажа това, господин губернаторе, защото не е във ваш интерес…

— Толкова повече трябва да ми го кажете — каза Данишев.

— Хартийка, нищо друго — каза Марушка, като се преструваше, че го прави от страх. — Дадена ми е от господин графа да я предам на уважаемата госпожа.

— Как? Възможно ли е младият граф да пише на жена ми, и то чрез вас? — извика Данишев пребледнял. — Писмо? Дай ми го да го прочета.

Марушка извади писмото и преди да го даде, каза:

— Позволете ми да го унищожа. О, Боже, Боже — то е единственото доказателство. По-добре да не го бяхте видели, тъй като вашата чест нямаше да бъде потъпкана. Ах, господин губернаторе, позволете ми да го скъсам — каза Марушка, като се престори, че искаше да скъса писмото, но преди да направи това, Данишев го дръпна от ръката й.

Той го прочете първо наум, после още веднъж — на глас и за трети път наум.

— Това е навярно само шега, която Голнев е направил — каза Данишев, като се смееше. — Да не би да има и друго някое писмо?

— Това е трето, милостиви господине.

— Трето? Наистина ли е трето? Значи аз съм бил подло измамен от една никаква жена и от един негодяй! Измамиха ме тия, в които най-много вярвах! Ха, ха, всички са против мене; не мога да се доверявам нито на Кнудзон, нито на Волков.

След тия мрачни мисли той се хвана за главата.

Марушка тържествуваше от добрия резултат на адския си план. Разбра колко силен бе огънят, който бе раздухала.

— Господин управител — каза тя, като тръгна към Данишев, — ако искате кръв, вземете моя живот, пощадете само жена си, която може би е невинна.

— Невинна? Какво мислиш ти по това, Марушка?

— Аз мисля, че тя се е запознала с графа още в Петербург. Нали се казва в писмото, че са им пречили много.

Данишев погледна още веднъж писмото и каза:

— В това писмо се споменава за някой човек. Този човек навярно съм аз. Аз навярно съм пречката между него и Лидия! И той сигурно се мъчи да премахне тази пречка! Моят живот и в собствената ми къща не е сигурен. Съдбата ми помогна да се добера до доказателството, иначе щях да пропадна от тази жена. Ти, Марушка, значи три пъти си й съобщила за това?

— Да, господине.

— Какво ти каза моята жена, когато й съобщи трети път това?

— Не ме разпитвайте повече, защото може да е рисковано за вас, ако знаете всичко.

— Не се грижи за мене. Казвай истината; ако ме излъжеш, ще пострадаш.

— Когато й занесох първото любовно писмо, тя ме прегърна и заплака от радост.

— Плака от радост! Ах, нещастнице!

— Тя се радваше, защото си намери съучастник. Тя ми каза, че ме е взела от рудниците с цел да й стана посредница.

— Тя играеше ролята на благородна жена, за да ме излъже? И аз съм бил сляп и не съм забелязал това! Тя ме е молила често за Голнев да му облекча тежката служба и да му дам такава свобода, която е забранена от царя. Тя ме е молила да настаня графа в моя дом! И аз се възхищавах от благородното й сърце и се гордеех, че имам такава благородна жена! И всичко това е било само подигравка! Тя е желала съперникът ми да е наблизо до мене и аз съм й помагал за това! Много ли са се срещали? — запита Данишев Марушка, като й стисна ръцете.

— Позволете ми да ви разправя всичко, но не ме убивайте!

— Не ще те докосна с пръст, ако ми кажеш всичко, което е станало зад гърба ми.

— Бог ми е свидетел, че всичко ще ви кажа. Не е било винаги известно кога ще си дойдете и затова те често се срещаха.

— Значи този нещастник е идвал у дома?

— Да, госпожата го приемаше винаги в будоара си.

— В будоара си? Какво са правили там?

— Господин управител, това не зная, тъй като вратата винаги се затваряше и аз нямах право да подслушвам…

— Защо не си подслушвала? Твой дълг беше да чуеш всичко, каквото са си говорили, и да ми кажеш. Те навярно са се подигравали с мене и са се любували.

„Аз заслужавам да се подиграват, защото съм бил толкова наивен и не съм видял нищо — казваше си Данишев, като закриваше лицето си с ръце. — Колко невинна изглеждаше Лидия! Човек би помислил, че е истински ангел! Очите й, тези очи, аз бих се заклел, че те не мамят! Устните й! Всичко друго бих повярвал, обаче това, че те биха се докоснали до чуждо лице!…“

„Да, но всичко е измама, няма защо да се съмнявам в истинността на това, защото имам в ръцете си доказателство! Ето писмото за Лидия. Ако не бе това вярно, тогава то нямаше да е у Марушка?! Щом е така, аз Ще ви покажа, че мога лошо да си отмъстя.“

— Върви си сега, Марушке, и ме остави сам да избера отмъщението, което не ще е от леките. То ще е такова, каквото никой друг досега не е вършил. Днес аз съм само един инвалид, който не може да спечели любовта на никоя жена: въпреки това мога да си отмъстя зле. Аз ще приложа сила и насилие, и то първо срещу моята жена и после срещу любовника й. Защо си се спряла тука и не си отиваш, Марушке? Да не искаш да разбереш плана на отмъщението, за да го съобщиш на жена ми? Пази се да не сториш такова нещо, понеже ще се намериш пак в рудницата, както по-рано! Ако опазиш тази тайна и ми помогнеш в отмъщението, тогава ще останеш… ще те възнаградя добре. Сега остави ме самичък, за да си събера мислите.

Нещастният Данишев отчаян падна на стола и като покри с ръце лицето си, почна да плаче.

Марушка излезе, като се смееше доволно.

Планът й бе сполучил.

Същия ден следобед граф Голнев стоеше при масата в стаята си. Той четеше една много интересна книга, която бе донесъл от Петербург. Четеше я със задоволство. Той бе много весело настроен, понеже се радваше, че жената, която обичаше толкова много, щеше да получи неговото писмо и щеше много да се зарадва.

Изведнъж се потропа на вратата силно и приятните му размишления бяха прекъснати. За голяма изненада в стаята влезе един офицер от красноярския гарнизон.

— Това сте вие, любезни приятелю — каза Голнев. — Заповядайте, седнете! Добре сте направили, че дойдохте да си поприказваме, понеже не мога повече да понасям тази самота! Друго е в Петербург! Там се живее хубаво!… Това за мене е цяло нещастие. Имам причини да въздишам за него… Но да оставим това настрана. Има ли новини от Петербург?

— Много съжалявам, че не мога да се отзова на любезната ви покана, защото аз идвам по служба.

— По служба? Да не се е случило нещо? Говорете скоро!

— Заповядано ми е да ви арестувам.

— Да ме арестувате? Защо, моля?

— Аз не зная, само изпълнявам длъжността си, затова ви моля да дойдете с мене.

— Къде ще отидем?

— В красноярската тъмница.

— В тъмницата? Това е унижение за един офицер, не съм съгласен. Тогава с мене ще се постъпи, както с един войник. Не мога да допусна, че командирът ще позволи да ме затворят в обикновен затвор.

— Аз не идвам по разпореждане на командира, а по заповед на Данишев.

— По заповед на управителя ли?

— Да.

— Като заточеник ли ме арестувате?

— И то такъв, който самотно ще прекара целия си живот.

— Да не е шега това или грешка? — запита Голнев, като се смееше с глас.

— И дума не може да стане за шега, тъй като заповедта е от самия управител.

— Много чудно! Аз съм се ползувал винаги с неговата симпатия и с тази на госпожата му и сега идвате по заповед на управителя да ме арестувате?

— Бъдете така добър и елате с мене.

— Аз ще дойда с вас, но преди да направя това, моля ви за една услуга.

— Ако не е против моята служба, готов съм.

— Като желаете да ме арестувате — каза Голнев, — идете поне при управителя и го попитайте за причината на моето арестуване и ми съобщете отговора му. Ще ви бъда много признателен за тази услуга.

— Много съжалявам, че не мога да сторя това, любезни приятелю — каза офицерът, като отпусна раменете си. — Когато получих тази заповед, аз, въпреки военната дисциплина, се осмелих да запитам какво се е случило с вас. Отговорът на този въпрос беше един много остър и осъдителен поглед. Той ме изобличи в незнаене дълга си като войник.

Като чу това, Голнев наведе глава, взе малко хартия и цигари.

— Готов съм, можете да ме арестувате.

Арестуването на Голнев стана много тихо. Данишев бе взел честната дума на офицера, че не ще каже никому ни дума за това. В същото време, когато арестуваха Голнев, Лидия чакаше мъжа си на готовата маса за ядене. Обядът бе готов. Кнудзон също бе около масата — чакаха Данишев.

Най-после и той дойде. Той бе много блед. Чертите на, лицето му показваха отчаяната борба, която ставаше в душата му. Той си мислеше дали да се втурне и да удуши неверницата, или да я разпита за отношенията й с Голнев. Присъствието на Кнудзон много му повлия.

Лидия му подаде ръката си в знак на поздрав, която той отблъсна презрително.

— Какво има, мили мъжо? — запита Лидия.

— Нищо, главата ме боли и не се чувствувам добре.

— Не си добре? Да не си заболял от някоя инфекциозна болест, когато си обикалял затворите? Бог да ни пази! Той не ще ни накаже, като позволи да се разболееш, нали, мъжо, ти ще оздравееш?

— Да, ще оздравея — отговори Данишев, като я погледна въпросително. — Ще оздравея само ако положението ми се подобри.

И тримата почнаха да обядват, без някой да продума ни думица.

Данишев бе неразположен въпреки усилията на Кнудзон да премахне това настроение, Данишев мълчеше и гледаше втренчено в чинията си.

— Много се безпокоя. Ти изглеждаш много загрижен и както никога, не говориш. Станал си днес съвсем друг — каза печално Лидия. — Очите ти са трескави, позволи ми да видя дали ти гори главата?

Тя стана и се отправи към Данишев, но той решително я отблъсна с ръка:

— Остави ме, моля ти се, не ме закачай, не ти трябва да знаеш дали съм болен. Уверявам те, че тази болест ще ме съсипе — аз не искам повече да живея, не се показвай, че си отчаяна, не се преструвай на тъжна! Аз зная, че ти би се радвала, ако ме заровеше дълбоко в земята!

Лидия почна да плаче.

Кнудзон стана и се приближи до Данишев:

— Любезни приятелю, вие сте болен, добре ще е да повикаме лекар. Ако пък не сте болен, то с прибързаните си решения грешите. Трябва да ви кажа, че вашата жена не заслужава такива упреци.

— Не заслужава? Можете ли да докажете, Кнудзон, че тя не заслужава това? Без съмнение вие ще се застъпите за нея, защото тя умее да накара всекиго да мисли за нея тъкмо обратното на онова, което заслужава.

— Какво има? Ако това, което чувам, е вярно, трябва да заключа, че вие вършите неправда. И ако съдя по думите ви, вие обвинявате жена си. Ако е така, аз като честен човек трябва да защитя вашата жена. Вие обещахте много на Лидия и трябва да й се извините. Подайте й ръка и излекувайте раната, която й нанесохте.

— Не е нужно да се извинява, ето ме — с отворени обятия идвам при тебе. Аз знам, че ти си претрупан с работа и не е изключено да си се преуморил от работата си, затова си станал толкова нервен. Знам, че всичко, каквото каза, не е от сърце, а от нервност. Аз всичко ти прощавам. Позволи ми да те прегърна и бъди, както по-рано, мой обичан мъж!

Тя се втурна към него и когато поиска да го целуне, той се отдръпна настрана.

— Настрана, развратнице, не дръзвай да се допреш с лъжливите си устни! Аз не съм вече твой! Ще разкъсам мрежата, която оплете около ми. Аз почувствах лъжливите ти целувки, за които по-рано копнеех. Колко отвратителни ми са сега. Ти плачеш и мислиш да ме трогнеш с твоите сълзи, обаче аз знам, че това са само преструвки, ти не плачеш за мен, а за друг. Аз се погрижих вече този друг да се вкара в примката. Ти смяташе, че с мене ще можеш да си играеш, като мислеше, че аз съм добър и че никога не ще се усъмня в тебе, но много си се мамила. Сега, когато всичко узнах, отмъщението ми ще е страшно.

— Боже, Боже! — извика Лидия, като се приближи до Кнудзон. — Помогнете ми, генерале, мъжът ми е полудял.

— Полудял? Сега съм от всякога по-умен, сега виждам всичко, което става около мене.

— Да повикам ли лекар? — попита Лидия, като изтича до вратата.

— Мисля, че тука не е нужна медицинска помощ — отговори старият генерал, като попречи на плана й. — Мъжът ви няма вид на душевноболен. Аз мисля, че тук има някаква интрига, лукавство…

Лидия се двоумеше дали да стори това, обаче се отказа от намерението си по настояване на генерала.

— Оставете това. Ние трябва да разберем с кого е говорил той, оставете ни сами.

Лидия отиде в съседната стая със сълзи на очи.

Данишев искаше да я настигне, но Кнудзон го спря.

— Почакай един миг, господин управител — каза му той.

— Оставете ме, Кнудзон, оставете ме. Аз знам, че от уважение само към нея се застъпвате за тази жена, вие сте измамен!… Да, да, вие ще жертвате вашата съвест за… за… за една развратница!

— Почакайте, моля! — каза Кнудзон.

Настана тишина.

— Вие обидихте вашата жена — каза спокойно генералът. — Понеже го казахте само пред мене, нека се забрави, вие сте заблуден. Много ми е чудно каква е причината, че изведнъж станахте така ревнив! У вас сега кипи само злоба и ненавист, когато по-рано вие бяхте изпълнен с благост и доброта…

— Такъв бях по-рано и затова и се злоупотреби с добрината ми — отговори управителят, като се отпусна изтерзан на канапето.

— Вие нямате никаква причина да се съмнявате в жена ви, която е била ваша другарка през щастливия ви живот.

— Така беше — каза управителят с жален тон, — тя беше слънцето, което осветляваше и стопляше живота ми, но това слънце залезе, моят живот почна да тъмнее и се обръща на нощ, въпреки че бях толкова щастлив! Да, и аз бях щастлив — каза той, като заплака жално. — На мене ми изневериха!

— Не са ви изневерили — каза високо Кнудзон. — Кой ви е казал, че жена ви, този ангел, ви е изневерил? Такава мръсна и подла клевета може да измисли само един крайно долен човек. Данишев, вие се застъпихте за мене и спасихте моя живот. Аз съм ви безкрайно признателен. Чуйте, отдава ми се случай да се отплатя за направената услуга. Желая да ви помогна да се освободите от една мания. Вие нарекохте жена си в раздразнението си развратница и какво ли не. Аз съм сигурен, че ако някой се осмелеше да каже такова нещо за вашата жена, вие щяхте да му отмъстите. За да дойдем до някакъв резултат, аз ви моля да се доверите на мене и да ми кажете какво се е случило с вас. Нека бялата ми коса бъде доказателство за голямата моя опитност.

— Аз нямам нужда от никакъв посредник между мене и жена ми. Затова, Кнудзон, напуснете тази къща, където са влезли нещастието и ненавистта.

— Не виждате ли, Данишев, че ще извършите престъпление? Вие искате да станете убиец? Докато съм аз тука, нещастнико, не ще позволя това.

— Аз ще ви повторя да не се бъркате в работите ми, защото и приятелството си има граници. Днес аз съм на тази граница, затова послушайте съвета ми: отстранете се, Кнудзон, и ме оставете сам с жена ми. Имам да разчиствам сметки е нея…

— Аз не ще си отида, докато не разбера от какво сте толкова озлобен.

— Като ви изхвърля навън, и тогава ли не ще си отидете, дъртако?

— И тогава не ще си отида. Бъдете сигурен, че ще ми бъдете някога благодарен за това.

— Тогава добре, генерале, вие можете да бъдете свидетел на обвиненията на тази нещастница — каза Данишев. — Излез, змийо, дойде последният ти час!

Лидия се показа на прага. Тя бе тиха и студена, никаква следа от сълзи нямаше в очите й. Това бе тишината, която предвещаваше голяма буря.

— Тук! — извика Данишев, като посочи едно място срещу него.

Лидия дойде бавно до средата на стаята.

— Каквото желаеш да ми говориш Данишев, кажи ми го накъсо — каза Лидия.

— Ти изгуби доверието, което имаше по-рано. Ти потъпка моята любов. И какво остава сега — смърт, смърт за тебе!

— Не ме мъчи повече, ето главата ми, можеш да я отсечеш.

— Остави тези преструвки настрана. Днес ще се свърши всичко между нас. Ето и свидетел, нека и той чуе гнусното ти дело. Признаваш ли?

— Гнусното ми дело? За какво говориш? — попита Лидия. — Да не би за това, че те обичах и че те взех за мой мъж въпреки желанието на баща ми, който бе нихилист? Това ли считаш за гнусно дело, че напуснах родното си място и дойдох с тебе в Сибир? И съм била винаги с тебе при всяка опасност? Нима всичко това е низко и подло?

— Всичко е така — отговори Данишев, — но то излезе измама, тъй като ти не си живяла за мене, а… за други! Ти се ожени за мене и ме придружи до Сибир не от любов, а за да се срещнеш с този, с когото си била в тесни връзки още в Петербург!…

Лидия изведнъж изпищя.

— И ти се осмели да кажеш това? На мене, на тази, която веселеше душата ти? Ти казваш, че съм обичала другиго, желая тогава да ми кажеш кой е той.

— Ще ти го кажа, но после.

— Не после — каза Кнудзон, — зарекох се, че не ще се бъркам в разговора ви, но не можах да се стърпя.

Лидия се бе много разтревожила. Тя се бе цяла разтреперала от вътрешно вълнение и затова не можа да каже нищо за свое оправдание.

— Вие трябва да имате защитник — каза Кнудзон, като се обърна към Лидия, — аз ще бъда такъв. Всичко сега ми става ясно. Някой, който е знаел, че вие обичате Лидия, се е осмелил да я наклевети, за да предизвика вашата ревност.

— Моята ревност е основателна, имам доказателства. И ако желаете, аз ще ви ги покажа — каза Данишев, като извади картичката, която показа на Лидия. — Познавате ли това?

— От пръв поглед мога да разбера, че това е писмо. Заклевам се, че нищо не зная за него.

— Допустимо е да не знаеш съдържанието — каза Данишев, като я изгледа презрително. — Мисля, че често си получавала такива. Можеш ли да се сетиш кой ги е писал?

— Не.

— Значи отричаш, че си виждала по-рано този почерк?

— Заклевам се, че този почерк видях онзи ден, когато играехме на карти и всеки от пас трябваше да напише но нещо.

— Не се преструвай! Аз знам, че това не е първото писмо, което си получила от Голнев!

— Това е гнусна измама! Кой ти каза, че си пишем с Голнев?

— Марушка ми каза това, като се страхуваше да не се върне отново в рудника.

— Значи Марушка — каза спокойно Кнудзон. — Тази жена ви е измамила, понеже е искала да предизвика вашата ревност и по този начин да развали семейното ви щастие.

Данишев трогнат гледаше ту Лидия, ту Кнудзон. Лидия простря ръцете си, които Данишев притисна сърдечно.

— Погледни ме в очите и ми кажи дали съм ти изневерила?

— Не — каза Данишев, — но Марушка настояваше…

— Тя лъже — каза Кнудзон и тръгна към вратата. — Марушка трябва да докаже това.

— Къде отивате? — попита Данишев.

— Отивам при Голнев да го попитам как това писмо е попаднало в ръцете на Марушка.

— Почакайте малко — каза Данишев. — Ще напиша писмо на Голнев.

— Ще почакам — отговори Кнудзон, — но обещайте ми, че не ще сторите нищо лошо на жена си.

— Да, обещавам ви — каза Данишев.

Кнудзон се запъти към Голнев, а Лидия отиде в стаята си, като със сълзи на очи си спомняше за сцената преди малко.

След половин час Кнудзон се върна.

— Ти си заслепен човек — каза той. — Благодари на Бога, че побързах да отида при Голнев и успях да предотвратя убийството, тъй като той бе решил да се самоубие. Той е невинен.

— Голнев невинен? Възможно ли е?

— Да, невинен е, писмото, което той е дал на Марушка, не е било за жена ти, а за едно момиче. Лицето, което се споменава там, е самият император.

— Всичко ми е ясно! — каза Данишев, като падна на колене, за да проси извинение от жена си. — Ти ми прощаваш, нали? Аз ще накажа онази, която огорчи нашия живот!

— Не наказвай, моля ти се, Марушка.

— Не се застъпвайте за тази зла жена — каза Кнудзон, — тя заслужава най-голямото наказание; ако аз бях на ваше място, щях да я обеся.

— Лидия, Кнудзон, идете се поразходете.

— А ти какво мислиш да правиш?

— Каквото мисля, ще го сторя.

Когато Лидия и Кнудзон се отдалечиха, Данишев позвъни и Марушка влезе.

— Защо ме викате, господин управител?

— Ела по-насам.

Марушка едва скриваше радостта за сполучливия резултат на плана си.

— Ти знаеш, че моята жена ми е изневерила и затова аз ще я накажа най-строго.

— Присъдата ще бъде заслужена, господарю.

— Аз те моля, Марушка, да ми помогнеш при избора на наказанието, защото ще бъда много строг.

— Това е голямо престъпление. Престъпникът трябва да бъде хвърлен в леярницата за метали.

— Добре, съгласен съм, обаче имам нужда от едно лице, на което да се доверя, за да стори това. Надявам се, че ще мога да разчитам на тебе.

— Обещавам ви, че ще ви бъда вярна.

Данишев написа едно писмо и нареди на Марушка да го занесе там, където топяха металите.

Марушка доволна се отправи към леярницата, като тържествуваше, че с красивата Лидия е свършено.

Тя предаде писмото.

Началникът на леярницата заповяда на войниците да я уловят, което те сториха веднага.

— Полудели ли сте или ще полудявате? — извика Марушка.

— Ние не сме луди, а само изпълняваме заповедта на управителя.

Марушка се мъчеше да се освободи от ръцете им, но войниците, без да обръщат внимание на виковете й, я доближиха до казана. Тя изведнъж побледня и лицето й придоби диво изражение.

— Каква е тази глава, която ми се плези там? Това е капитан Николин. Махни се оттука, не искам да те видя! Ти си мъртъв, какво търсиш тука? Аз искам още да живея!

— Дойде последният ти час — каза машинистът. — Хайде, момчета!

Войниците уловиха здраво Марушка и я блъснаха в казана за разтопяване на металите. Марушка свърши живота си в грозни мъки.

Като се върна от разходката, Лидия запита Данишев какво е сторил с Марушка.

— Не ме питай — каза й нежно Данишев. — Никога вече не ми припомняй името й.

— Обещавам ти — каза Лидия.

И така Марушка, която пожела да опетни честта на друга, стана сама жертва. Тя умря в казана, за да изкупи греховете си.