Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (15)

XV. ЦАРСКАТА МАГЬОСНИЦА

Същата вечер, когато се състоя събранието на нихилистите, Михаил Бакунин вървеше по площада „Св. Апостол“ е зави по Марина улица, която водеше към тъмния град.

На площада човек се възхищаваше на хубавите грамадни здания, дойдеше ли на Марина улица, виждаше тесни мръсни улички, четири стари казарми, все едно че гледаш декорациите на някой театър!

Толкова очебийна беше разликата между аристократичната и плебейската част на града, от величието — до нищетата, от изобилието — до оскъдността.

Бакунин гледаше с измъчен поглед бедно облечените хора, които срещаше по пътя. Взираше се в полуголите деца, които си играеха пред къщи и закачаха минаващите пияници.

Великият повелител се бе прикрил с маска.

Гъстата хубава брада му придаваше горд вид. Той бе облечен като руски търговец. Сребърни шпори дрънчаха на ботушите му. Шапка покриваше косата му. В ръцете си имаше бастун със сребърна дръжка.

Бакунин влезе в седмата къща на Марина улица, която не бе тъй красива, както другите. Той се изкачи на първия етаж.

На картичката до звънеца пишеше: „Госпожа Балони“.

Щом Бакунин позвъни, вратата се отвори, появи се едно грозно момиче и го попита какво желае.

— Желая Да говоря с госпожа Балони — каза заповеднически Бакунин.

Грозното дете отговори на италиански:

— Госпожата сега разговаря със звездите, та няма време за вас.

— По дяволите! — каза Бакунин също на Италиански. — Не си играй с мене, ако не искаш да усетиш камшика ми. Веднага иди и кажи на госпожата си, че „приятелят от гората“ желае да говори с нея, а аз ще почакам в чакалнята.

Като каза това, той сам отвори вратата и влезе.

Стените на стаята, в която влезе Бакунин, бяха изписани със звезди и животни и това правеше впечатление на посетителя. Пъстър килим покриваше целия под.

В единия ъгъл се виждаше казан, от който излизаше по малко пара. Тежки завеси покриваха кръглите прозорци, което правеше стаята доста тъмна, а слабата светлина на кандилото й придаваше тайнствен вид.

Никакво впечатление не направи на Бакунин тази стая. Изглеждаше, че бе добре запознат с обстановката. Той знаеше, че всичката тази тайнственост бе преднамерена, та затова се усмихна и каза:

— Добре си разбира от работата тази вещица Балони. Тя знае човешките слабости и едва ли би избрала по-хубаво място от Петербург, тъй като всеки руснак се ражда за известна цел. Чувам слабата й кашлица, която не я оставя от десет години. Разбира се, ако не се преструва. Но ето че идва…

Изведнъж вратата се отвори и един чуден призрак влезе в стаята — стара мършава жена, чиито очи блестяха като два въглена.

Тя бе южен тип, кривият й нос, бляскавите й очи и жълтеникавата й кожа показваха, че старата госпожа Балони — така се казваше — е италианка, а и самото име я издаваше.

Тя се подпираше на тръстиково бастунче, роклята й имаше такъв жалък вид, като че нарочно бе снаждала парцали, за да си придаде по-немощен вид.

Когато видя Михаил Бакунин, тя се доближи до него и му подаде ръка.

— Това си ти Бакунин — каза с тих глас. — Поздравявам те и много се радвам да те видя.

— Без малко нямаше да ме видиш, защото твоята жълта прислужница не искаше да ме пусне да вляза.

— Наистина строго бях заповядала на Бети да не пуска никого. Ти най добре знаеш, Бакунин, какво голямо посещение очаквам днес — каза тя и очите й светнаха.

— Затова и аз дойдох — рече водителят на нихилистите. — Ти може и да не си съгласна, но все пак трябва да ми позволиш да остана да гледам от някой ъгъл.

Старата обърна глава.

— Това няма да стане — каза тя. — Когато аз предсказвам бъдещето, не искам да присъствува трети човек. Опасно е това, Михаиле, както за тебе, така и за мене. Ако царят се научи, че не е бил насаме с мене, това би струвало главата ми!

— Не бъди глупава, Балони, аз зная по-добре какво ще му предскажеш. Нали двамата говорихме за това? Не е ли така, както ти бях казал?

— Нищо не е забравено, всичко е наред. Той ще види в огледалото картината, която ти му приготви — ха, ха, не мисля, че ще остане доволен. Страхувам се да не припадне от страх.

— Това именно искам да видя — каза сърдито Бакунин. — Желая да видя какво впечатление ще му направи картината, искам също да видя колко далеч ще го отведе суеверието. Не ми отказвай, изпълни желанието ми. Нима в тази стая няма някое кьошенце, където да се скрия? Покажи ми къде!

— Добре тогава — отговори магьосницата, като сви рамене. — Щом настояваш, не мога да ти откажа.

— Разбира се, че не можеш. Знаеш, че аз трябва да си мълча за някои работи и ако те издам, ще идеш на бесилото.

— Добре тогава, нека и занапред бъдем добри приятели. Нали, Михаил Бакунин? Ти се сърдиш, че аз се двоумях.

Тя плахо очакваше да чуе какво ще й отговори. Като видя страха й, Михаил каза:

— Ние с тебе ще бъдем приятели, докато ти слушаш заповедите ми.

— А парите, които ми обеща, Михаиле, за да предсказвам на царя?

— Ето ги. Винаги държа на думата си.

Той извади една кесия и я хвърли на масата. Кесията бе пълна със злато. Старата алчно докопа парите и ги сложи в джоба на фустата си. Тя даде знак на Бакунин да я придружи.

Тръгнаха към една врата, която сама се отвори пред Балони; показа се едно младо момиче.

— Ще ми позволиш ли, бабо, да отида там, където бях миналата седмица? Моля ти се, не отказвай, ти знаеш колко е весело там. Свири музика, играхме, пяхме. О, аз обичам такова общество!

Лицето на младото момиче светеше от радост, то бе много красиво.

Като видя това момиче, старицата се намръщи.

— Изглежда, че веселието те привлича, Франциска: твоята кръв е буйна, ти приличаш на майка си. Аз приказвам на вятъра, всичките ми съвети останаха нечути.

Момичето молеше старата жена и я прегръщаше.

— Не бъди така строга към мене, бабо. Ти знаеш къде отивам — у нашите съседи. Господин Михаил, помогнете ми да я убедим.

— Никакви молби няма да помогнат, върви си в стаята. Каквото кажа, това ще бъде.

— Ами ако не искам? — каза момичето и започна да плаче.

— Ако ти не искаш, аз ще те накарам — каза сърдито старицата. — Не ми дотягай повече, Франциска. Аз те отгледах като дете на благородна фамилия. Не вгорчавай живота ми на старини.

Момичето заплака и преди старата да успее да каже нещо, се втурна в съседната стая. Старицата я изгледа строго.

— Жал ми е, че трябва да съм тъй строга с нея, но какво да сторя, като зная буйната й кръв и не бих искала да сгреши.

— Ако работата е такава, ти ще я отучиш от всяко зло — каза Бакунин.

— Това знам — каза старата. — Аз я отгледах като мое дете, а не като истинската й майка, която дава само пари и нищо повече.

— Майката на Франциска жива ли е още? — запита учудено, Бакунин. — Аз предполагам, че ти нищо не знаеш за нея.

— Веднъж я видях на една пейка в Екатерининския парк — каза врачката. — Детето беше загърнато в копринено юрганче. До него бе оставена една кесийка.

— Пари ли имаше в нея?

— Да, пара и една бележка: „Съжалете се над детето ми. Нека Бог прости клетата му майка, която е принудена да го изостави.“ Аз прибрах детето и се помъчих да намеря майка му.

— Намери ли я? — попита Бакунин.

— Това беше трудна работа, но щом Балони се залови за нещо, тя го изкарва до край. Балони е хитра жена. Не след дълго научих това, което исках да зная.

— По-късно Франциска позна ли майка си? — запита Бакунин.

— Тя я познава, но не знае, че й е майка — отговори старата. — На всеки осем дни жената идва при мен да й гледам на карти, но всъщност идва за детето.

— Как се казва тази жена? Надявам се, че ще ми кажеш?

— Защо не! — Тя се доближи до Бакунин и му рече на ухото: — Майка и е една от най-богатите жени на Петербург. Тя е жива.

Не успя да се доизкаже, тъй като Бети изплашено влезе в стаята:

— Те пристигат! Ето ги на стълбите!

Балони хвана Бакунин за ръката и го въведе в една стая, където го заключи. След малко вратата се отвори и двама души, добре облечени, влязоха в стаята. Това бяха царят и полицейският инспектор Кардов.

— Ето ни тук — каза Кардов, — в къщата на магьосницата Балони.

— Не смяташ ли, Кардов, че някой може да ни е видял, като влязохме тука?

— Не мисля, че ни е познал някой. Нито пък някой ще предположи, че единият от двамата мъже, които слязоха от обикновения файтон, е Негово величество царят.

— Уверен ли си, че никой не се е скрил тука?

— Това не мога да зная, Аз ви молих да не идвате.

— Да, вярно е — каза царят, — но аз много искам да видя бъдещето си.

— Нима вярвате, че тази жена ще ви го разкрие?

— Много чудни работи чух от нея и всичките се сбъднаха.

— Тя е много хитра — каза Кардов, — преди да предскаже нещо, добре разпитва и събира сведения за всичко.

— Нали вие не сте й казали, че аз ще дойда?

— Разбира се, не. Аз й казах, че ще дойде един богат търговец.

На вратата се похлопа. Царят и Кардов си сложиха добре маските.

Бети влезе и каза:

— Госпожата моли господина, който иска да види бъдещето си, да дойде в тази стая.

— Сам ли? — попита Кардов.

— Съвсем сам — каза Бети и застана до отворената врата, като пропусна царя.

Магьосницата Балони го посрещна и му посочи един стол. До този стол имаше черна завеса, която отделяше една част от стаята.

— Ти желаеш да видиш бъдещето си? — каза врачката с пресипнал глас.

— Да — отговори царят.

— Помислил ли си, че не всякога картината на бъдещето е щастлива, когато се вдигне завесата?

— Каквато и да е — каза царят, — желая да я видя, аз не се страхувам. Затова започвай!

— Добре тогава. — Тя се доближи до двата казана, които се намираха до пердето. Изведнъж нещо взе да шуми, да пука и от казаните започна да излиза пара, която скоро напълни цялата стая. От нея царят все повече се унасяше.

Врачката бърбореше някакви думи и изведнъж започна да вика:

— Бъдеще, отвори се, отвори, ако и да си бяло или черно, добро или зло, щастливо или нещастно, покажи се!

Черната завеса се вдигна и пред царя се видя картина, която смръзна кръвта в жилите му:

Прекрасна каляска с впрегнати коне стоеше пред него. Той сам седеше наведен. Черни призраци го заобиколиха, държаха нещо в ръце. Изведнъж се чу гърмеж, от който се разтърси целият салон. Каляската и конете бяха вдигнати във въздуха.

— Нещастие, нещастие! — викаше старата. — Някой ще бъде убит. Горко на Русия; горко на света!

Александър цял потрепера. Той стана блед като мъртвец. Едри капки пот обляха челото му. Това, което видя, страшно го изплаши.

Няколко минути той остана като вкаменен.

Черната завеса се спусна и той видя врачката — бе паднала на колене и плачеше.

— Прости ме, прости, аз не знаех, че ти си царят, иначе не бих смяла да ти предскажа такова нещо.

Тези думи накараха царя да дойде на себе си. Той потри очите си с ръце и с тих глас каза:

— Изведи ме навън, доста видях и чух.

— Ела с мене — каза Балони.

Преди да отвори вратата, Александър улови магьосницата за ръка и рече:

— В името Божие, заповядвам ти да ми кажеш дали това, що видях, е шмекерия, или наистина имаш сила да предсказваш бъдещето?

Балони падна на колене пред царя и каза:

— Заклевам се. На драго сърце бих променила това, ако бях в състояние да го сторя.

Царят мълчаливо влезе в салона, където Кардов го очакваше. Той изглеждаше така унил, че Кардов каза:

— За Бога, какво има? Какво ви се е случило?

— Няма нищо — каза Александър, — хайде да тръгваме.

— Ваше Величество, искам да зная истината. Моля ви най-покорно. На вашето лице е изписан ужас, като че ли сте чули смъртната си присъда.

Александър се усмихна и каза:

— Ето що, видях смъртното си шествие, видях своето падане, своята смърт. И аз сам не зная какво беше!

— Тук се крие някаква шмекерия. Навярно са ви показали някаква картина в огледалото и аз се заклевам, че това е работа на нихилистите!

— На нихилистите ли? Спомнете си, Кардов, врачката не знаеше, че аз съм царят.

— Тогава, изглежда, съм се измамил. Навярно някой ни е подслушвал. Позволете, Ваше Величество, да вляза в онази стая и да пробода със сабята си човека, който ви заслепи.

— Не мърдайте от мястото си, Кардов! Веднага ще напуснете с мене тази къща и никому, дори и в смъртния си час, няма да издадете, че съм бил при тази жена. Желая да забравите всичко. Чухте ли, Кардов?

— Нима ще оставите тази нахална жена ненаказана?

— Не съм сигурен дали тя заслужава наказание, пък и така да е, аз ще я оставя на мира; по-добре така, отколкото да се разчуе. Хайде тръгвайте, Кардов!

След няколко минути двамата мъже излязоха от къщата и завиха по Марина улица, където ги чакаше файтонът.

Бакунин ги последва и като разбра, че си отидоха, съобщи това на врачката. Двамата влязоха в чакалнята.

Врачката цялата трепереше. Лицето й съвсем се бе променило.

— Не, не, те така лесно не можаха да разберат — каза тя на Бакунин. — Но животът ми висеше на косъм през цялото време, защото ако царят се беше усъмнил и бе повдигнал завесата, щеше да види, че там има само картина на художник. И тогава щях да бъда загубена.

— За щастие това не се случи — рече Бакунин. — И право да си кажа, аз никак не се уплаших. Ти изигра ролята си така, че дори аз се разтреперах, а какво ли му беше на оня, който видя бъдещето си.

— Отсега нататък вече няма да се чувствувам сигурна в Петербург. Царят не ще забрави това, което му предсказах.

— Ти се мамиш, Балони, басирам се, че Александър II не ще каже думица за това, което е видял тук.

Звънецът иззвъня и Бети съобщи, че едно младо момиче иска да говори с госпожата.

— Нека влезе — отговори Балони. — Не се безпокойте — каза тя на Бакунин. — Няма нужда да се криете, това е една гъска, която иска да й кажа кога ще се сгоди.

Вратата се отвори и влезе едно младо момиче.

— Франциска! — извикаха едновременно врачката и Бакунин. Това момиче много приличаше на Франциска, храненицата на врачката — както в тялото, в лицето, така и в гласа, човек можеше мъчно да ги различи.

— С госпожа Балони ли имам удоволствието да говоря? — попита момичето.

— Да, аз съм пророчицата Балони. — Такъв беше отговорът. Момичето плахо слушаше ту пророчицата, ту Бакунин.

— Чувала съм, госпожо, че вие можете да гледате на карти и да предсказвате човешката съдба, та затова ви моля…

Тя млъкна и поглеждаше ту врачката, ту Бакунин.

— Няма нужда да се срамувате от този господин — каза магьосницата, — и на него току-що хвърлих карти.

— Бих желала да опитате своята сила и с мене.

— Но дали ще можете да понесете истината, госпожице? — попита Бакунин. — Вие навярно очаквате да чуете нещо хубаво, но ако тя ви каже обратното, тогава какво ще правите?

— Право да си кажа, аз съм слабо същество, но вярвах, че съм безстрашна, и се уповавам на Бога, надявам се да имам сила да чуя всичко, без да се уплаша.

— Дайте ръката си, госпожице. Свалете дясната си ръкавица — рече Балони.

Момичето свали дясната си ръкавица и я подаде на врачката.

Балони внимателно гледаше линиите на дланта й, като че искаше да прочете по тях бъдещето на момичето.

— Какво виждате? — попита то.

— Където и да погледна, виждам злато, пари, имот — каза старицата. Вие сте богато Момиче от една от най-богатите фамилии в Петербург. И ще ви кажа коя сте.

Вие се казвате Клариса Ягодкина!

Непознатата изпищя и каза с разтреперан глас:

— Аз никога не съм ви виждала. Откъде ме познавате?

— Това ми дава сила да надзърна във вашето бъдеще.

— Какво ще ми кажете за бъдещето? — попита Клариса.

— Нека помисля малко — каза старата, като наведе глава. Бакунин също се учуди, като видя, че старицата позна кое е това момиче. Това хубаво същество, което стоеше пред него, беше дъщеря на смъртния враг на нихилистите — на него преди време събранието на нихилистите бе издало страшната присъда.

Това бе момичето, което Хуго трябваше да съсипе и обезчести — Клариса. Тя именно стоеше пред него.

Защо ли тези чувства обзеха Бакунин? Сякаш се касаеше за издадената присъда над това момиче.

„Глупости! — каза си той. — Що за слабост проявявам? Тази присъда е решена от смъртния съд и нищо не може да я измени. Жалко е — каза си той, като въздишаше — такава красота, такава хубост да изчезне!…“

— Бъдещето на милионерската дъщеря — започна врачката — се осветлява от чиста слънчева светлина; пътят й е покрит само с рози, няма нито един трън по него. Но що е това? — рече уплашено старата. — На пътя пълзи една черна сянка, ето че приближава. Това не изглежда да е на добро.

— Навярно ще ми се случи някакво зло? — запита тревожно Клариса.

— Нещо много лошо.

— Какво е? Какво е то?

— Спомни си, дете, дали нямаш някой враг или неприятелка, тъй като ми прилича на жена.

— Не мога да си спомня да съм сторила някому зло, дори съм помагала, когато съм могла. Не може да бъде, нямам неприятелка.

— Пак така е, както ти казах — рече Балони. — Пази се от съперница, не се доверявай дори на приятелката си.

Клариса затули лицето с ръцете си и заплака.

— Никому да не се доверявам, никого да не обичам. Това е ужасно. Съдбата, която ми предсказахте, е най-лошата.

Балони равнодушно сви рамене.

— Ако искате да чуете от мене само хубаво, трябваше да ми кажете — рече тя. — Аз ви казах всичко, което чух от духа.

— Простете, ако ви обидих с нещо. Благодаря и вземете това.

Тя отвори малка кесийка и даде на старата няколко златни монети. Поклони се вежливо и тръгна да си отива.

Преди да стигне вратата, Бети се показа.

— Госпожата, която идва много често при Франциска, се качва по стълбите.

Балони страшно се уплаши, но не изгуби присъствие на духа.

— Изпратете госпожицата през стаята, където врачувам, а госпожата ще намери сама пътя за Франциска. Тя си има ключ от вратата.

Клариса последва слугинята и като си помисли, че някой може да я види тук, се разбърза.

Въздишайки дълбоко, Балони се обърна към Бакунин.

— Без малко щеше да се случи нещастие; майка и дъщеря щяха да се срещнат.

— Сега разбирам, че тази, която идва при Франциска, е жената на милионера — каза Бакунин със затаен дъх.

— Тя е, никоя друга!

— Значи жената на богатия Ягодкин е имала дете в ранните си години? — Разпитваше Бакунин.

— Преди да се ожени още — засмя се Балони. — Това до известна степен извинява госпожата.

— Не е ли могла да остави детето на по-добро място, отколкото на пейката в Екатерининския парк?

— Това дете не е било от богат род — каза Балони. — Майката е дъщеря на шивач, ала била много красива.

— Нима клетникът не е сторил нищо за детето?

— Разбира се. Платил е всички разходи около раждането.

— А след това?

— Изпарила се онази прелест, която го е привличала, и той оставил жената безпомощна.

— А после какво е станало с клетницата — попита Бакунин.

— Тя оставила детето на пейката в Екатерининския парк и станала слугиня у майката на Ягодкина.

— Навярно там я е срещнал Ягодкин и се е влюбил — каза Бакунин.

— Той се оженил за слугинята на майка си — рече старата на ухото му.

— Навярно обича дъщеря си? — попита Бакунин.

— Той е луд за Клариса, но за него не говорят хубави работи. Бил спечелил милионите си по нечестен начин, но въпреки това той обича дъщеря си толкова, че би жертвувал милионите си, за да я избави от зло.

— А майката обича ли дъщеря си? — попита Бакунин.

— Това не мога да кажа. Тя я обича, но колко — ще разберете от разговора с дъщеря й. Няма да ни видят, когато ги подслушваме.

Врачката и Бакунин прекосиха коридора и влязоха в една стая.

Балони каза на Бакунин да пази тишина, доближи се до стената и откачи една картина. Показа се бяло копче, което тя натисна и се отвори едно прозорче, през което се виждаше в другата стая.

Балони предложи на Бакунин да гледа през прозорчето. Това, което видя, го заинтересува.

Франциска бе седнала на един стол, а до нея се бе настанила една жена на средна възраст.

Тя бе госпожа Ягодкина. Богатата жена още бе красива и горда, но лицето й показваше, че не е щастлива.

Франциска не можеше да разбере чувствата на тази жена.

— Старата ми майка ще ви чака — каза Франциска, като се канеше да стане от стола, ала госпожата я задържа.

— Нека си поприказваме още малко — помоли тя, — освен ако не бързате.

— Аз имам много време, но вие скучаете с мене, навярно аз не умея да ви забавлявам.

— Вие не можете си представи какво удоволствие е за мен да говоря с вас — каза госпожата. — Вие споменахте, че имате някакво желание? Кажете го, възможно е да мога да го изпълня.

Франциска почервеня от срам.

— Срамувам се да го кажа гласно, но вие сте така любезна с мене, че ще ви го кажа. Аз съм на деветнадесет години и още нищо не съм видяла. По-далече от тази улица не съм ходила. Имам голямо желание да видя хубавия свят, бих желала да пътувам, да се радвам и веселя, както моите другарки.

— Защо се срамувате от желанието си, дете мое? Както виждам, вие живеете тук като в затвор и желаете да се веселите, нали?

— Да, така бих искала да живея — каза Франциска и очите й светнаха от радост.

— Това е прекрасно — отговори милионерката — за един млад и неопитен човек. Някъде свири музика, вие се оглеждате в очите на всеки младеж, мечтаете за щастие, за любов и вярвате на всичко, което чуете.

— Вие така тъжно говорите, госпожо; карате ме да мисля, че много сте преживели, но вашата външност говори обратното — че сте щастлива. Скъпото ви кожено палто, което струва няколко хиляди рубли, този брилянтен медальон…

— Не говорете така, мое дете, не съдете по това за душевното ми спокойствие. Ако така разсъждавате, често ще ви мамят в живота. Харесвате ли този медальон?

— Не съм виждала по-красив — каза момичето. — Надали има по-красив.

— Вземете го за спомен от мене — каза госпожата и откачи медальона.

Франциска стана от стола.

— Как бих могла да взема такова скъпо украшение, любезна госпожо? След малко може да се разкайвате за това.

— Вземете го, моля ви, аз съм богата и у дома имам много такива. Не им обръщам внимание.

Тъкмо когато Франциска се готвеше да вземе подаръка, вратата на съседната стая се отвори.

Старицата отправи проницателен, строг поглед към госпожа Ягодкина, тя схвана причината и отпусна ръката си с медальона.

— Нека останем сами, Франциска — каза врачката. Франциска напусна стаята. Тя се сърдеше на себе си, че не бе взел медальона, който така много й харесваше.

— За последен път идвате в моята къща — каза старата.

— Какво казвате, за Бога? — извика уплашено госпожата.

— Вие добре знаете при какви условия се съгласих да идвате и да говорите с Франциска. Или е необходимо да ви ги напомня? Аз ви помолих да се радвате на детето си, обаче при едно условие: никога да не й казвате, че сте й майка.

— Такова нещо досега не съм й казала. Заклевам ви се.

— Вярвам ви, но аз ви казах и да не проявявате никаква слабост към нея, а вие искате със скъпи подаръци да й покажете колко сте й близка.

— Аз внимавам, Боже мой! — възкликна тя и сълзи бликнаха от очите й.

— А медальонът? Това как го наричате? Такова нещо само майка подарява.

— Моля ви се, разрешете ми да й направя това удоволствие. Най-хубавите й дни минават безцелно, тя живее като в затвор.

— Да я оставя свободна! — каза строго старата. — Нима трябва да я оставя да ходи с весели компании, докато някое зло я сполети? А после цял живот да съжалява?

Госпожа Ягодкина закри лице с копринената си кърпа и заплака горчиво. Балони не се трогна.

— Аз съм ви много благодарна — каза госпожата, ала вие никак не ме съжалявате.

— Не ви съжалявам ли? Какво повече мога да сторя, освен да ви позволявам да се виждате с дъщеря си винаги, когато пожелаете?

— Разбира се, че не се сещате колко ми е мъчно, когато се разделям с дъщеря си. А после, дори без да я прегърна, си отивам у дома, където имам само неприятности.

— Вие не сте щастлива у дома си, но затова сте обкръжена от изобилие и разкош.

— На драго сърце бих дала всичко, за да взема дъщеря си! Тя се приближи до врачката и й каза:

— Нещастна съм, защото не обичам мъжа си.

— Защо си се оженила тогава за него, дете мое?

— Нима не трябва да благодаря на съдбата, че един богаташ ме взе такава бедна? Аз още тогава разбрах, че няма да го обичам, но поне ще го уважавам. А трябваше да го презирам, защото Ягодкин е най-лошият човек на света.

— Да не би да ви измъчва?

— Не, той дори ме обожава. Но са ми известни някои негови лоши деяния. Зная по какъв недостоен начин той спечели парите си. Гледах сълзите, с цената на които са спечелени тези милиони, и ако аз заговоря…

Тя замлъкна — бе забелязала любопитството на врачката, изписано на лицето й.

— Нима нямате други деца? — запита Балони.

— Да, дъщеря ми Клариса, която е същинска близначка на моята Франциска.

— Тогава защо не отдадете на дъщеря си всичката си обич, ами лудеете за другата?

Госпожата наведе очи и разсеяно се загледа в земята.

— Сигурно не обичате Клариса.

— Не, не мога да я обичам, въпреки че тя заслужава това. Клариса е хубаво, мило дете. Тя има много добри страни, но все пак в моето сърце я няма онази истинска майчина любов. Тя е дъщеря на баща си.

Балони я гледаше удивено.

— Омразата към Ягодкин тъй дълбоко е проникнала във вашето сърце, че дори забравяте собственото си дете, детето, което сте родили — каза тя. — Животът ви трябва да е тогава истински ад.

— Ад? Тъй е, чини ми се — рече госпожа Ягодкина. — Слушайте моя план. Ще гледам да оженя Клара. Баща й ще я приготви като царица; тъй я обожава, че за нищо няма да се скъпи. После Франциска ще дойде вкъщи като гувернантка и тъй като много прилича на Клариса, тя постоянно ще му напомня за нея и той постепенно ще я почувствува като своя. Разбрахте ли?

— Добре нагласено. Жалко, че аз само с една дума мога всичко да разваля.

— Вие няма да сторите това! — извика умолително госпожа Ягодкина. — Да ми отнемете Франциска за цял живот вие не можете.

— Ами ако го сторя?

— Ще успея да попреча на това. Магьосницата се изкикоти.

— Вие искате да попречите на, това? Мога ли да попитам с какво?

— Ти питаш с какво ще ти попреча? Добре, ще ти кажа: с един милион рубли!

— Един милион рубли?

Тези думи прозвучаха като някакъв демонски крясък. Един милион. Точно това, което тя очакваше с нетърпение.

— Вие значи искате да ми дадете за Франциска един милион? Добре, ако устоите на думата си, тогава и аз ще удържа своята. А как ще се сдобиете с един милион, когато Ягодкин пази като дявол милионите си?

— Ще поискам от мъжа ми и той ще ми даде.

— Ха, ха, ха, лукавият Ягодкин да ми даде един милион.

— Двойно ще му взема тогава. Сега разбирате ли?

— Започвам да разбирам; ще го заплашите с нещо, което знаете за него, и той иска — не иска, ще ви даде. Разбирам сега…

— Тъй е.

Вратата се отвори и в стаята влезе Бети.

— Какво ново? — попита Балони.

— Една госпожа — каза прислужницата.

— Боже мой! Ами ако ме видят тук!

— Не се страхувайте, Бети ще ви изпрати през задната врата. Нещастната майка се запъти към изхода, но преди да отвори вратата, се обърна и запита:

— Ще мога ли идната седмица пак да видя Франциска?

— Заповядайте пак, заповядайте.

След като госпожа Ягодкина си отиде, врачката чукна с пръст по стената, попита, като се смееше:

— Михаиле, чу ли?

— Чух всичко — отговори Бакунин. — Много сръчно умееш да измъкваш парите на хората.

— Трябва да се живее. Цял разбойник е, това го зная, но и той скоро ще си изпати.

— Кого очакваш сега, вещице?

— Не зная. Бети не назова никого. Ето чувам стъпки и вратата се отваря. По дяволите, това е красивата вдовица Бояновска.

Тези последни думи бяха изречени със страх, след което вещицата погледна ядосано стената, зад която стоеше Михаил Бакунин. Вероятно тя искаше да говори за някои тайни работи с Бояновска.

Красивата вдовица се приближи плътно до вратичката, тъй че освен нея, никой друг не можеше да я чуе.

— Готово ли е онова, което бях поръчала? — попита Бояновска.

Вещицата кимна с глава в знак на потвърждение.

— Дайте ми го по-скоро тогава туй. Ще заплатя, каквото съм обещала.

— Веднага ще ви го дам — каза вещицата. — Но трябва да ви напомня още един път да не го давате никому, защото това е страшна отрова.

— Колко пъти ви казах вече: никой не ще узнае кой е приготвил тази течност!

— Тъй говорите сега, но ако ви изправят пред съдебния следовател, сигурно ще заприказвате по друг начин.

— Какво говорите! Глупости, бих желала да зная кой ще се осмели да се оплаче от Бояновска… Впрочем знаете ли защо ми е тази отрова?

— Не за вас сигурно. За такова нещо ми изглеждате доста млада и красива. Такава отрова обикновено се купува за добри приятели, на които не желаем много да се мъчат на този свят.

— Ако можех да ви се доверя, на драго сърце щях да ви кажа това и да поискам съвет!

— Балони знае да мълчи като гроб — каза вещицата. — Говорете, никой не ни чува.

Феодора се колебаеше дали да й се довери. Най-после се реши.

— Желая да премахна болките на една налудничава жена. Но това мога да сторя само ако отровата не оставя белег.

Вместо отговор, Балони извади едно шишенце, пълно с тъмносиня течност, и го разклати. В гърлото на шишенцето се показа зелена пяна.

— Вземете — каза тя и го подаде на Бояновска. — Тази отрова е точно такава, каквато вие търсите.

— Но няма ли да остави следа?

— И най-изкусният лекар не ще познае, че човекът е отровен.

— Добре! Ето възнаграждението за труда ви.

Тя извади от джоба си копринена кесийка и я подаде на вещицата.

— Не би ли желала уважаемата госпожа да й гледам на карти? — ниско се поклони вещицата.

— Благодаря, уверена съм, че питиетата ти са по-сигурни от предсказанията ти!

— Моите предсказания са истински — отговори Балони.

— Не искам да зная за бъдещето, желая да се насладя на настоящето. Бог знае какво ме чака.

И тя излезе. Не след дълго в стаята влезе Бакунин, който със светещи очи улови мършавата вещица за ръка и извика:

— Ще ми кажеш какво искаше да врачуваш на тази жена. Вещицата се изсмя.

— Виж ти, той започна да се меси дори в моята работа. Нищо чудно след време да стане и пророк! Право ти казвам, любопитно ми е да разбера как ти би разгадал звездите на Бояновска.

— Смърт! — каза неясно Бакунин.

— Смърт! — извика с демонска радост вещицата. — Нима ще умре тази прелестна жена?

— Ще умре — каза Бакунин, — и то преди да свърши месецът. Нима не чуваш тихите стъпки след нея? Виждаш ли черната сянка, която прекосява пътя й, и блясъка на мълнията, която се е устремила към развълнуваните й гърди? Виждаш ли бледото лице, което вдъхновено се преобразява, подобно на лик на светия? Това е отмъстителят, това е отмъстителят!

Пази се, красива госпожо Бояновска, той е по следите ти! Този отмъстител е твоят убиец!