Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (45)

XLVII. ХУБАВИЯТ ЛОВ

Досега читателите имаха възможност да виждат директора на петербургската полиция в канцеларията му, намираща се в полицейското здание, и то винаги на работа. Сега ще запознаем и въведем почитаемите си читатели в жилището на Кардов, което не бе много далеч от полицейското.

Стаята му бе чудесно украсена или по-скоро това се отнасяше за спалнята му.

Тежките копринени завеси не пропускаха дневната светлина, а в средата на стаята друга копринена завеса отделяше спалнята от салона.

Беше 10 часът сутринта. Не по навика си Кардов лежеше още в копринената си постелка.

Не бе още звънил за секретаря си Ашинов, както правеше обикновено.

Ашинов, който с големи крачки се движеше нагоре-надолу, обитаваше съседната стая.

„Чудно — мислеше си той. — Кардов е почти на прага на уволнението, но то още не настъпва. Всеки ден очакваме царската заповед за отнемане на длъжността му, но напразно. Тоя Кардов трябва да е фаворизиран от Двора, та ще трябва да се пазя, за да не нагазя в мътната вода, преди още да съм видял бистрата.

Остане ли Кардов и занапред полицейски директор в Петербург, благоразумно ще бъде да му се покорявам; получи ли се обратното, тогава пръв аз ще се обявя против него и ще взема мястото му.“

С тези мисли Ашинов доближи писалищната си маса, на която го очакваха различни писма.

— Днес пощата е много голяма — каза механически, разглеждайки писмата. — Но Какво ли съдържа оная телеграма, пристигнала днес от Москва, за която Иван Кардов още нищо не знае, понеже спи?

Но не му остана време да отговори на въпроса си, защото тъкмо в тоя момент се позвъни, а той знаеше какво означава това.

„Иван Кардов е станал вече от леглото си.“

— Ашинов, донеси ми писмата и телеграмите.

След като остави писмата и телеграмите на масата, Ашинов попита дали трябва да донесе чая. Кардов не отговори.

С разтреперани ръце той отвори телеграмата от Москва.

— Телеграмата е от царския изповедник — мърмореше си той тихо. — Знаем, че заедно с царя той отпътува за манастира „Св. Дева Мария“ и че ще му говори за мене.

С разтреперан глас започна да чете разтворената телеграма:

„Слънцето отново изгрява за тебе, Иван Кардов, ще настъпят добри дни.

Брат ти“

Кръвта започна по-бързо да се движи в жилите на Кардов и лицето му се проясни.

„Веднъж само сгреших в живота си, но това няма вече да се повтори. Отсега нататък Кардов ще съумее да се пази и сляпо ще слуша и изпълнява точно всяко царско желание.“

Ашинов, който не пропусна да проследи нито една черта, която промени лицето на Кардов, приближи:

— Мога ли да ви поздравя — попита той — за приятната вест, която издавате, че прочетохте в телеграмата от Москва?

— Да, твърде радостна, Ашинов, както за мене, така и за тебе, тъй като моето щастие е и твое. Сега донеси скоро чая, защото днес имаме много работа.

Щом като Ашинов излезе, Кардов стана и започна твърде раздразнително да се разхожда нагоре-надолу из стаята.

„След три месеца най-късно аз трябва да стана министър на полицията“ — мислеше си той. И като постави ръка на сърцето си, каза:

— Да бъдеш министър на полицията значи да си уважавана личност в Русия, а освен това и съпруг на най-хубавата жена в Петербург, Феодора Бояновска трябва да бъде моя, без нея нищо не струват ни щастие, ни богатство.

Ашинов донесе и постави чая на масата пред своя шеф, Кардов взе една чаша чай, бързо я изпи, а след това взе хайвер и намаза хляба си.

— Днес съм особено разположен и бих желал да направя нещо, което да занимае и двама ни.

— Това би значело вие да заповядате, а аз да слушам, но преди това имам да ви предложа нещо.

— Говори тогава — каза Кардов.

— Вие си спомняте за оная Хиацинта Янкович, която затворихме в Петропавловската крепост.

— Зная — отговори Кардов.

— Тя ни причинява големи неприятности: вика, крещи… Затова мисля, че най-добре би било, ако я обесим.

— Съгласен съм с тебе — каза Кардов, — така най-лесно бихме се отървали от нея.

Ашинов поднесе смъртната присъда на Хиацинта, когато Кардов съвсем спокойно каза:

— Нещо ново има ли?

— Нищо особено — отвърна Ашинов, — списъкът на новодошлите не се е уголемил, само един от тях може да ни интересува.

— Как се нарича този чужденец и какъв е той?

— По занятие е ковач, казва се Волков и пристига от Красноярск.

— Не намирам нищо, с което този човек може да ни интересува. Има ли го записан в черната книга?

— Да — отвърна Ашинов.

— Какво точно е записано в черната книга? — запита Кардов.

— Че е осъден на заточение в Сибир до живот, защото е убил един руски чиновник, когато последният е поискал да арестува доведения му син Михаил Бакунин. Така е — продължи Ашинов. — Въпреки че има отлични документи и че от самия него не може да се отгатне, аз имам основания да вярвам, че той е привърженик на нихилистите.

— В такъв случай, щом документите му са редовни, против него не трябва нищо да предприемаме.

— Затова пък трябва да бъде под надзор, тъй като чрез него бихме могли да открием убежището на Бакунин.

— Мислиш ли за толкова глупав Бакунин, че да довери това на един старец? — отвърна Кардов. — Ти чу ли, струва ми се, че някой звъни?

— И на мен ми се чини, че се звъни.

След като излезе, наново се върна и доложи, че една чудно красива дама желае да говори с господин Кардов. Наричала се Феодора Бояновска.

Ненадейна червенина обля лицето на Кардов.

— Въведи я бързо! — каза той. — И никой да не влиза през цялото време, докато тя е тук.

След няколко минути Феодора Бояновска беше в спалнята на Кардов.

— Щастлив ден е за мен днес наистина — казваше й той, поднасяйки страстно ръката й към устните си. — Още при ставането си получих едно радостно известие, а ето — и визитата на най-красивата дама На Петербург.

— Най-красива, но и най-нещастна — добави Феодора.

— Вие — нещастна? Феодоро, та кой би се осмелил да ви обиди?

Тя не отвърна нищо, но сваляйки наметката си, се доближи до Кардов и уловила двете му ръце, каза:

— За да се уверя дали наистина ме обичате, Кардов, бих искала да проверя това.

— Заявявам предварително, че не ще устоя на проверката — отговори той. В очите му се четеше необикновен блясък.

— Ах, Кардов, аз не съм вече по-раншната Феодора! — сложи тя главата си на рамото му. — Струва ми се, че постоянно някой ме гони, за да ме убие, а и не зная дали убиецът ми е жив или мъртъв. Едва дочаквам да съмне, след като прекарвам безсънна нощ, понеже чини ми се, че през цялата нощ в стаята и около къщата ми обикалят хора, които искат смъртта ми.

— Какви са тия убийци, от които се плашите? — запита Кардов.

— Знаете ли, Кардов, че Бояновски е жив и дори се е завърнал в Петербург?

— Беглецът и убиецът лесно се залавят, така че няма никаква опасност.

— Не си въобразявайте, че работата е лека, тъй като той не ще да е без защита и покровителство. Струва ми се, че има защитник, понеже ето каква история се разигра с мене.

Бояновска подробно му изложи историята с дивия ловец. Тя му описа всичко така живописно, че и сам Кардов се замисли.

— Феодоро, знаеш ли какво? Струва ми се, че Бояновски е в споразумение с генерала. Някога бил ли е в интимни връзки с него?

— Най-добрият приятел му беше именно генералът.

— В такъв случай работата е такава: Бояновски навярно е потърсил услугите на генерала. Така че, мила моя, няма защо да се безпокоите, Бояновски ще бъде в ръцете ми, щом се уверя в горното.

— Вие няма да се задоволите, докато не ми съобщите за смъртта му, обещайте ми това! — настойчиво молеше тя.

— Най-тържествено ви давам обещанието си. Дори ще се помъча да ви го съобщя самият аз. След това ще поискам от най-красивата петербургска дама възнаграждението си.

Феодора, надвесвайки се над него така, че той усещаше приятния й дъх, му пошепна:

— Твоето възнаграждение ще бъда аз.

Тържествуващ от радост, Кардов прегърна Феодора, която сега не се съпротивляваше. И в момента, когато се гласеше да я целуне, ненадейно се чуха думите:

— Николай Ягодкин чака вън и желае да говори с господин директора.

След тия думи Феодора се отдръпна, Кардов й каза:

— Този човек ми отне първата целувка, нека почака вън.

— Не, не, може да е нещо много важно — добави тя. — Вие няма да загубите възнаграждението си, двойно ще го имате при друг случай.

— Нека влезе — извика Кардов, натискайки звънеца.

— Не трябва да ме вижда тук — каза Феодора.

— Побързайте да се скриете зад тая зелена завеса. Тук ще бъдете добре скрита, а и ще имате възможност да слушате разговора ни.

— Ще го затворите ли? — запита Феодора.

— Не, с него възнамерявам друго — отговори той. — Но тихо… ето че той иде…

Вратата се отвори и в стаята се яви банкерът.

— Вярно е, тридневният срок изтече — започна Ягодкин, — но надявам се, че господин директорът не ще ми се сърди за това. Идвам, за да узная вашата присъда.

Кардов предложи на Ягодкин да седне, след като му подаде цигара от една хинейска табакера.

— Известно ви е, че притежавам против вас, господин Ягодкин, компрометиращ документ, който е достатъчен, за да влезете в затвора.

— Да — отговори Ягодкин, — говорите за полицата, на която подписах името на другиго.

— Значи готов сте да потвърдите това? — додаде Кардов.

Ягодкин сви рамене.

— Щом ви е известно, защо да отричам?

— На човек с дух като вашия може да се прости, но само при едно условие — иронизираше Кардов.

— И това условие е?

— Да сте в услуга на полицията.

— С какво бих могъл да услужа на полицията? — учудено запита Ягодкин.

— Ако сте честен човек, вие сте в състояние да ни бъдете полезен.

— Най-напред необходимо е, за да не ме обвинявате в безчестие, да мисля честно за вас.

— Отговорете ми тогава, Ягодкин, бихте ли имали смелост да станете нихилист?

Банкерът побледня. Той се надяваше, че Кардов ще му предложи по-леко нещо. Да кажеш, че си нихилист, това означава да се намериш пред дулото на зареден револвер.

— За да узнаете от мен работите им, вие желаете аз да стана нихилист!?

— Понеже вие сте богат човек, а за нихилистите са необходими такива хора, струва ми се, че вие отговаряте на условията.

— Вие искате от мене много наистина, понеже се излагам на явна смърт.

— Желаете ли да загубите честта си с това ваше колебание? — Кардов извади от джоба си полицата, върху която Ягодкин бе подписал друго име.

— Решението ми да стана нихилист ще ли е достатъчно, за да я изгорите?

— В момента, когато ми донесете важно известие — работа, която е напълно във ваша зависимост.

— Добре — каза Ягодкин, — но чистосърдечно ви казвам, че не намирам начин, с който да се сближа с тях.

— Това оставете на мене. А сега подайте си ръката.

Ягодкин подаде ръка и няколко минути след това беше на улицата.

Феодора изскочи иззад завесата, когато Ягодкин бе излязъл.

— Всичко чух, Кардов, и вашата вещина ме удивлява. Чрез шпионирането си той ще ви бъде крайно полезен. Но мен не ме интересува работата на Ягодкин, а човекът, който носи моята фамилия.

— Ах, да, думата ви е за Бояновски, хубаво, че ми напомнихте.

Той позвъни и след няколко минути влезе Ашинов.

След като запали цигара, Кардов извика:

— Ашинов, занапред всичкото ти внимание ще бъде съсредоточено по един беглец от Сибир — казва се Бояновски.

— Ах, да, разбирам, навярно съпруг на уважаемата госпожа?

Кардов кимна доволен:

— Имам основания да вярвам, че той е при генерал Кнудзон, ето защо ще трябва да насочиш вниманието си и към него.

— Как? Генералът да бъде подложен на полицейско наблюдение? Царският любимец, когото цяла Русия уважава?

— Мила Феодора, в Русия колкото и високопоставена да е една личност, не може да избегне полицейски надзор, князете дори са изложени на такъв. Стига да пожелаете да узнаете какво е вършил вчера великият княз например. Всичко ще ви стане известно, щом отворя онази книга там.

— Както ти заповядах значи — обърна се Кардов към секретаря си. — Ще употребиш всички усилия, с всички средства ще се помъчиш да вмъкнеш някой твой човек в къщата на генерала — било като кочияш, слуга или прислужница.

— Всичките ви заповеди ще бъдат изпълнени, въпреки че съм убеден, че не е там човекът, когото търсите.

— Как се осмеляваш да отговаряш така, с такава увереност, че той не е там? Убеден ли си, че Бояновски не се намира в Петербург?

— Аз казах само мнението си — смеейки се, отговори Ашинов. — За да узная точно къде се намира Бояновски, ще моля господин директора да ми даде само 24 часа срок. Но най-напред вежливо бих помолил уважаемата госпожа да отговори прилича ли този портрет на нейния съпруг?

Той измъкна от палтото си един портрет, който подаде на Феодора.

— Това е той, фотографиран по време на затварянето му.

— Не съм се бил лъгал значи?

— Но по какъв начин е попаднал този портрет у тебе? — запита Кардов, без да може да скрие удивлението си.

— Утре ще узнаете и това, а засега нека остане временно в тайна.

— Добре, аз се надявам на твоето умение.

— Феодора, вие сте свидетелка, че работата ви е възложена на сигурен човек. А сега, мила, ще ме простиш, загдето важни служебни работи ни принуждават да се разделим.

Подавайки палтото на Феодора, той целуна ръката й.

— Надявам се, че сега ще спя тихо и спокойно.

— Спи спокойно и мен сънувай — отговори Кардов. — Започна лов — лов на опитомен дивеч, спи съвършено спокойно.

Взе ръката й и я притисна към себе си.

— И щом като дивечът бъде готов за застрелване, тогава извикайте ме, аз да се прицеля в него! — каза тя.

— Желанието ви ще бъде изпълнено — каза Кардов, смеейки се, и тръгна към работната си маса.