Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (9)

IX. ФЕОДОРА

Тя прочете още веднъж тайнствените редове, които бе написала, като я обливаше ту горещина, ту хлад.

Хуго не бе първият, когото тя предаваше на царската полиция, а след това и на палача. Не бе пръв, а тя знаеше, че няма да бъде и последен. За да продължи разкошния си живот, Феодора се нуждаеше от големи суми пари, които получаваше като агентка на тайната полиция. За пари тя бе готова да даде и собствената си кръв. Въпреки това, дори в този миг изпитваше съжаление към младия барон, като че някакъв тайнствен глас й шепнеше да не го предава на неприятелите му. Тя се колебаеше. Изведнъж стана и се приближи към камината; през решетките й бумтяха пламъци. Феодора се канеше да хвърли писмото в огъня, писмото, от което зависеше Хуговият живот, но изведнъж се сети за сцената, която се бе разиграла пред двореца на великия княз, и след като взе предателското писмо, приближи се до писалищната маса.

— Въздух — извика тя, — въздух, ще се задуша!

Кръвта нахлу в сърцето й и за да облекчи развълнуваните си гърди, жената започна да къса балната рокля. Под дантелената риза се показаха пълни, закръглени гърди. След това тя сгъна писмото, сложи го в плика, но не го адресира. Хвана с трепереща ръка малкото сребърно звънче и позвъни. Вратата на стаята се отвори и слугинята французойка влезе.

Феодора й даде знак да се приближи и й връчи писмото.

— Това писмо ще предадеш на адреса, който ти е добре известен. Отнеси го бързо. Върви, върви, не искам да те гледам. Боже мой, защо се колебаеш? Хайде върви, Леония, до четвърт час трябва да бъде предадено.

— Да се върна ли да съблека милостивата госпожа? — попита слугинята.

— Чакам те след няколко минути — отвърна Феодора със слаб глас и съкрушено затвори очи.

Слугинята излезе и щом захлопна вратата след себе си, притисна писмото до гърдите си, като че искаше да го постави колкото е възможно по-близо до сърцето си и там да го пази. Тя се изкачи на третия етаж. Тук беше стаята й — твърде хубаво наредена. Леония затвори вратата и спусна тъмнозелените завеси на прозорците… Запали бързо лампата и на светлината й започна да разглежда писмото, предадено й от Бояновска.

— Аз трябва да узная какво е написано вътре — шепнеше си французойката. — Сякаш някакъв вътрешен глас ми подсказва, че това писмо е свързано с този, когото обичам неизказано, без той да знае това. Тази вдовица го е подлудила. Тя го е вплела в злите си мрежи и го мъчи безжалостно.

Като говореше това, слугинята отвори едно сандъче, което извади изпод кревата, и взе от него шишенце с някаква течност и едно остро ножче. С течността намокри пръстите си и ги прокара по лепилото, след което отвори плика с ножчето.

Прочете няколко реда и изпищя, колкото й глас държеше.

— Значи тя го предава на враговете му? Тази сурова рускиня няма капка съжаление към човека, който я люби и обожава. Тя го хвърля в пропастта, защото това писмо е смъртна присъда за Хуго. Ала аз ще го спася. Не бива да злоупотребявам с това писмо, ще трябва да го предам, но и своевременно ще предупредя Хуго да не би да попадне в ноктите на тази тигрица.

— Дашков — заговори тя на руски, на който език се изразяваше твърде добре, тъй като живееше в Русия от петгодишна възраст.

— Ей ме, ида, хубаво дете — извика един мъжки глас и след няколко минути се показа вратарят — старец с побеляла коса.

— Дашков, милостивата госпожа те праща с това писмо пак на същото място. Ти го знаеш — дето си ходил много пъти; трябва тозчас да отидеш пак.

— Посреднощ ли? — запита Дашков. — По дяволите, писмото сигурно е бързо. Целувам краката на госпожата и отивам. Истина е, че ако моят покровител беше тука, това нямаше да се случи.

— Ах, да, ти мислиш за държавния съветник, някогашния ни господар? Кой знае къде ли почива сега в Сибир.

Старият Дашков заклати глава и на очите му се показаха сълзи.

— Той не е мъртъв, той пак ще дойде, казвам ти, миличка ми Леония, и то именно тогава, когато най-малко му се надяваме… Но някои хора едва ли ще се зарадват, ако нашият господар се завърне. Но какво ли си приказвам аз? Целувам дрехата на госпожата и тръгвам.

— За живота малко мисля, но весела песен пея. Да, това е една стара песен, а пък светът нека си казва, че Дашков е празноглав старец.

Подир тези думи той взе писмото и някак особено се засмя.

— И това писмо няма адрес — бъбреше си старецът, — ще го занеса пак в тютюнджийския дюкян на Кременска улица. Оттам ще го приеме друг и ще го предаде другиму. Ха, ха, ха, то ще иде по-нататък… по-нататък и кой знае в чии ръце ще попадне.

Леония пак слезе по стълбите. Тя непрекъснато мислеше как да спаси от предстоящата опасност барон Хуго.

Неочаквано се намери в будоара на господарката си и вик на изненада се изтръгна от гърдите й, когато видя мъжа, за когото най-малко можеше да предполага, че ще бъде тук. Това беше Хуго Пал.

— Господин бароне — извика прислужницата. — Вие тук, по това време?

— Тихо, момиче! — пошепна Хуго. — Влязох през тайния вход. Ти знаеш, че имам ключ от този вход, но остави всичко това и ме представи на госпожата си, будна или не.

— Милостивата госпожа още не е легнала, но не зная дали ще мога да ви представя по това време.

— Представи ме, на моя отговорност — рече младият барон, смеейки се. — Наистина ти си така хубава, както господарката си. Жалко, защо плачеш? Ти ме гледаш така особено, притискаш с ръце гърдите си, като че ли се боиш нещо да ми кажеш?

— Господин бароне! — извика тя, като въздъхна дълбоко. — Аз… аз…

Ясният звън на звънчето, което издрънка в будоара на госпожата, прекъсна разговора на Леония с Фон Пал.

— Няма нищо, няма какво да ви казвам — рече тя и изтича към стаята.

Когато Леония влезе при госпожата си, тя тъкмо се канеше да закопчее дантелената си нощница. В това облекло прелестите на хубавата снага на тази очарователна жена още повече се подчертаваха и изпъкваха.

— Занесохте ли писмото? — попита тя.

— Дашков отиде — отговори Леония. След това се приближи и й каза тихо: — Господин баронът Хуго е тук и моли да го приемете.

Очите на хубавата жена засвяткаха с необикновен блясък. Тя почти се сепна.

— Барон Хуго! — извика тя. — Пусни го да влезе. Кажи му, че го чакам!

Слугинята излезе да предаде заповедта на господарката си. Сърцето й се сви, когато Хуго влезе в будоара на госпожата. Стори и се, че той влиза в клетката на някое грабливо животно.

Напротив, баронът бе обзет от съвсем други чувства. С бързи крачки той се приближи до Феодора и я хвана за ръката.

— Ето ме. Ти видя, скъпа, че трябваше да се покоря на силата и да се отрека от щастието си, от моята любов…

Хубавата жена измъкна ръцете си от неговите, скръсти ги на гърдите си и каза:

— Изпуснеш ли веднъж щастието, втори път не се връща.

— Колко си несправедлива, Феодоро — отвърна Хуго. — Виждам, че ми се сърдиш, защото отстъпих на бащините си молби и не те придружих до вас, както ти бях обещал. Старецът имаше да ми говори неща от твърде важен характер, неща, които бяха неотложни. Не, аз не исках да те обидя, Феодоро. Щях да съм човек без честолюбие, без чувство, ако бих се поколебах да се отзова на твоята покана.

— Винаги съм си мислила, че сърцето ми принадлежи на тебе — каза госпожа Бояновска и на гладкото й чело се появи една странна бръчка. — Ти знаеш, че аз съм с особени склонности и онова, което ми принадлежи, искам да е мое. Обичах те, Хуго, обичах те страстно и безмерно, но ти с държането си ми показа, че не ме обичаш и че съм ти отвратителна.

— Феодоро — извика младият курландски барон, — ти да си ми отвратителна? Нима не знаеш, че аз те любя с цялото си сърце и че за теб бих пожертвувал и най-милото на света?

— Ти веднъж вече ми каза това — отговори Феодора, като се усмихваше болно. — Аз ти повярвах. Хуго, това беше, когато се срещнахме в Берлин. Тогава ти тръгна след мене. Измина доста време и ти вече не си същият, какъвто беше. Макар че баща ти застана между мене и тебе, ти не трябваше да се колебаеш дълго кого да избереш.

Баронът искаше да отговори на това, но Феодора го прекъсна:

— Тогава ти не се поколеба да оставиш приятеля си — немския учител, когото обичаше като брат.

Хуго побледня. Пред очите му пак застана бледното лице на Конрад Фелзингер. Обзеха го пак онези мисли и чувства, които обикновено ни обземат, когато си спомним за някое престъпление или лошо дело.

— Накъде биеш с тези хладни укори, Феодоро? — попита той, като искаше да скрие черните спомени на миналото. — Не дойдох да слушам такива работи от твоите уста, а исках да чуя някоя дума за щастие и любов.

В страстно опиянение той прегърна хубавата жена и я притисна до гърдите си.

Феодора не му отказа. Както змия, която се обвива около жертвата си, прелестната й и гъвкава снага се обви около младия барон. Ръцете му я бяха обгърнали и тя силно го притисна до развълнуваните си гърди. Лицето си беше наклонила до неговото и сложи продължителна, страстна целувка върху устните на Хуго.

— Феодоро — извика той с разтреперан глас, — Феодоро, разбрах ли те добре? Най-после ти ме допускаш до рая на блаженството и щастието?

— Не ме питай, Хуго! — извика тя, цяла опиянена в горещата си любов. — Не ме питай, а ме целувай, целувай!

Отново го прегърна, отново търсеше устните му, за да ги нацелува и да се унесе в сладък сън.

— Мила — извика младият барон, — искам да бъдеш моя. Ние сме сами, никой не ни подслушва и аз ти се заклевам, Феодоро, че ще пазя тайната ти навеки.

— О, остави, миличък — не ме насилвай с молби, които не мога да изпълня.

— Които не можеш да изпълниш ли? — извика Хуго с глас, който изразяваше скръб и горест. Същия отговор ти ми даде в Берлин, когато те видях за пръв път и коленичих пред краката ти. Днес, след толкова време, ти ми отговаряш както тогава.

— Бедни ми приятелю — каза Бояновска, като гледаше русите къдрици на момъка. — Да знаеш как ми е болно, че не мога да ти дам друг отговор. Аз се зарекох да не се женя и да се предам на човека, който ще стои много по-високо от другите.

Хуго стана от леглото, на което беше коленичил, и като скръсти ръце на гърдите си, впери тъжен поглед пред себе си.

— Феодоро, аз не разбирам какво искаш да кажеш с това. Думите ти звучат така, като че ли ще се жениш за цар или император.

— Човекът, на когото цяла ще се предам, не трябва да е цар, ни император, но той трябва да заповядва на много хора. Той трябва да раздвижи духовете за работа, за обща повсеместна работа!

— Дали те разбирам добре! — извика учуден Хуго. — Дали добре схващам смисъла на думите ти? Значи ти би обичала еднакво един революционер, както и един цар? Ти принадлежиш към свободните прогресисти, към които…

Красивата жена запуши устата му с ръце.

— Не изговаряй това — пошепна му тя, — защото и стените имат уши! Но ти имаш право — на човека, който командува безбройните маси на онеправданите, на него мога да бъда жена. Бих желала да бъда царица или императрица, но най-хубавият ден в моя живот ще дойде тогава, когато стана жена на човек, когото народът възпява като освободител на отечеството си.

— Колко си хубава, Феодоро — каза въодушевено Хуго. — Да, ти си родена да владееш човешките сърца; бих желал да сложа на главата ти диадемата, която нито една от земните царици не би могла по-заслужено от тебе да носи.

— Диадема ли? — повтори Феодора, усмихвайки се. — Добре, искам да ти се покажа с царски украшения.

След като каза това, тя се приближи до скъпоценното огледало, което бе подпряно на две мраморни ангелчета.

Натисна едно копче, скрито под огледалото. От долната му част се показа едно обковано с железа чекмедже. Тук госпожа Бояновска пазеше своите накити. Големи и малки тапицирани с коприна кутии бяха разхвърляни в безредие. Хубавата жена не обърна внимание нито на една от тях, а се ограничи да вземе едно кожено сандъче и след това отново скри своите накити.

— Значи ти наистина искаш, драги ми приятелю — каза тя, — да ме видиш в пълното ми величие с княжеска диадема. Добре, аз ще ти се покажа с нея и бъди уверен, че подобна диадема няма и руската царица.

След това тя натисна едно копче и капакът на сандъчето се вдигна. Хуго стоеше като вцепенен. От устата му се изтръгна вик на изненада. Закри очите си с ръце пред бляскавата светлина на скъпоценната диадема.

— Тази диадема — извика той — трябва непременно да е на някоя коронована глава!

— Аз ти казах, че по-хубава от нея няма нито царицата, нито някоя владетелка на Европа, защото тази диадема си има своята тайна. Хуго, аз ще ти се доверя, но предварително ти казвам, че ти като човек на честта ще съумееш да я запазиш.

Тя се приближи решително до младия барон и му пошепна на ухото:

— В Русия съществува един закон, според който никой няма право да прави имитации на царските украшения. Нито един златар в Русия не може да направи накити като тези, които носят царят или царицата, защото знае, че за това строго ще бъде наказан. И както виждаш, въпреки тези запрещения, аз имам същия накит, какъвто царицата е носила при коронясването си.

— Как си могла тогава да се сдобиеш с такъв скъпоценен, но и опасен накит? — попита младият барон.

— Ще ти поверя това някой ден, когато ние с теб станем близки и когато между нас няма да съществуват никакви тайни — каза тя, като искаше да избегне отговора.

Младият барон гледаше с учудване жената, която носеше на главата си брилянтената диадема.

— Да, Феодоро, ти си родена да заповядваш — каза той страстно. — Приличаш ми на царица, която народът обожава. Аз ще направя така, че да ти се покланят стотици хиляди от народните поборници. Феодоро — прибави той, — ти знаеш, както и аз, че в тази земя, където играе камшикът, където селяните са роби на господарите си и самият министър трепери пред човека, комуто слугува, броят на недоволните е преголям и те се мъчат да избавят народа от тиранията. Те са хиляди, но не след много ще станат стотици хиляди, додето най-сетне не станат милион.

— Ти говориш за нихилистите? — прошепна Феодора.

— Да, за тях говоря — рече Хуго — и от тази минута предавам целия си живот и щастието си в твоите ръце, защото тържествено ти заявявам, че аз отдавна съм нихилист. Те разчитат на мене, особено в Курландия. Досега се колебаех дали да бъда с тях, защото знаех, че животът ми ще бъде изложен на опасност, но сега вече зная какво да правя.

Неволен писък се изтръгна из устата на хубавата вдовица. Тя бързо хвана младия барон за ръката, като му пошепна:

— Колко съм щастлива, драги, че можа да ме разбереш, а още по-щастлива съм, че успях да разпаля в гърдите ти пламъка на любовта към нещастното руско отечество.

— Да, заради тебе, Феодоро, само заради тебе, божествена моя, за да мога да те нарека наистина моя, ще направя това, от което така дълго се плашех. Подир няколко дни ще положа клетвата, която нихилистите искат от всеки нов член; клетва, която ако някой потъпче, очаква го смърт.

— Къде и пред кого ще положиш тази клетва? — изпитваше го лицемерната жена, която в тази минута жадуваше да узнае мястото, където се събираха нихилистите.

Хуго се поколеба малко, а след това отговори, като я погледна строго.

— И това ще ти открия, въпреки че дадох дума никому да не казвам.

— Това не се отнася за жената, която любиш — отговори хубавата предателка, като обви ръцете си около кръста на младия барон. — Кажи ми и аз ще бъда духом с тебе, когато издигнеш ръка да се закълнеш.

— Събранието на нихилистите не става нощно време, както мисли полицията, а посред пладне.

— Какво казваш? — извика Феодора. — Как могат хиляди хора да се събират денем, когато навсякъде кръстосват царски шпиони?

— И това ще ти кажа. Полицията ги търси по най-скритите места. Тя едва ли не ги дири в петербургските канали. Не е останало нито едно място непретърсено, щом се отнася до нихилистите. Но революционерите са по-хитри и вместо да се крият по тайните кьошета, те се събират…

Силно потропване на вратата прекъсна Хуго и той се втурна към Феодора.

— Боже, да не са ни подслушвали? Виж кой е!

Хубавата вдовица слушаше внимателно разказа на барона. С наведена глава стоеше тя пред него. Изражението на лицето й беше като на тигрица.

С голяма мъка въздържаше нетърпението си. Искаше да узнае това, което полицейските шпиони от дълги години търсеха. Искаше да узнае мястото, където се събираха нихилистите. И сега, когато великата тайна щеше да излезе от Хуговите уста, когато тя в себе си вече ликуваше, че ще чуе тази тайна, тъкмо сега се случи нещо, което накара Хуго да млъкне. В яда си Феодора се завтече към вратата, завъртя златния ключ в бравата и я отвори.

— Леонидо — извика тя сърдито на слугинята, която се показа. По лицето на момичето беше изписан страх и личеше, че се е случило нещо много важно.

Феодора излезе от будоара си, хвана слугинята за ръка и я повлече настрани.

— Какво има? — каза Феодора грубо. — Защо ме обезпокои?

— Милостива госпожо, не бих ви смущавала, но се случи нещо, което трябва веднага да узнаете. Лудата, о, Боже, не зная дали луда да я нарека или…

Феодора изтръпна, като да бе от гръм ударена.

— Какво е станало с лудата? — викна тя, като стисна силно ръката на Леония.

— Тя избяга от зимника и едва можах да я уловя и да я заведа в моята стая. Там я затворих.

Бояновска побледня като платно.

— Побягнала — бъбреше тя, — тя, тя да… Слугите навярно са я видели, пък може и да са говорили с нея.

— Не, милостива госпожо — утешаваше я слугинята, — защото аз успях навреме да я хвана. Навярно старият Дашков е забравил вратата отворена, когато й прислужвал.

— Той е бил пиян, дъртака му неден, но аз ще го изпъдя, че тогава нека ходи по улиците гладен. Но не бива да губим време в предположения, трябва отново да затворим лудата в тайната стая. Извини ме пред барона; кажи му каквото и да е, а след това веднага ела подире ми в твоята стая.

Тя взе ключовете и свещта от ръцете й и като подгонена от вятър се спусна през коридора, а оттам по стълбите към стаята на слугинята. Твърде внимателно отключи вратата и влезе вътре. Една черна сянка, която стоеше до прозореца, веднага се изправи и се приближи към Феодора.

Това беше 50-годишна жена, представителна и елегантна, в очите й гореше огънят на младостта, а по лицето й, което изразяваше надменност и гордост, нямаше бръчки, макар че косите й бяха побелели. Вдовицата държеше свещта и слабите й лъчи осветяваха бледото лице на тази стара жена.

— Това ти ли си? — извика старата с глас, който сякаш излизаше от гроба. — Навярно идеш да видиш мъките ми или искаш да разбереш дали жертвата ти има още сила.

Феодора се показа кротка.

— Майко — каза тя тихо. — Ти знаеш, че никой не се мъчи така, както аз, и твоите мъки ми се отразяват така зле. Нима не ми бе достатъчно, че изгубих любимия си мъж, ами и още трябва да те гледам в такова положение. Това за мене е много, твърде много…

Устните й затрепераха, а на очите й се показаха сълзи. Старата майка на Бояновски й хвърли презрителен поглед.

— Лицемернице — извика тя, — запази Каиновите си сълзи! Дали аз съм такава и за това, че изгубих сина си, знае само Бог. Благодаря Богу, че не съм луда, духът ми е така здрав, както и тялото, но ти, грешнице, ме държиш затворена, като че съм някоя опасна луда, не искаш да падне лъжливата маска, която ще покаже каква си всъщност.

— Ти твърдиш, че не си луда — извика Феодора. — Тъкмо това показва колко е болен мозъкът ти! Нима докторът не каза, че си луда? Не го ли чу от неговите уста? Нима той не ми даде удостоверение за това?

Майката на Бояновски се изправи гордо и величествено. Ако погледите й бяха мълнии, то хубавото тяло на Феодора щеше да се превърне на прах.

— Докторът бил казал — обади се тя, — във всеки случай той го е направил, защото ти си му платила хубаво за това. Повикай докторите, които аз ти бях посочила. Заведи ме в лудницата и тогава ще установят дали съм луда, или ти ме провъзгласяваш за такава.

— Нима трябва да те дам на чужди хора? — каза Феодора. — Не искам повече да те гледам. Това не е възможно. Какво ще каже мъжът ми, ако му помогне Бог да се завърне от Сибир?!

— Той не ще се върне вече — отговори убедено старата, — защото ти и твоите приятели ще се погрижите за това. Много бих искала да покажа на целия свят доколко една жена може да изневери на своя мъж, тъй като всички вярват, че ти оплакваш съдбата му, че за него чезнеш и лееш сълзи. Мене само не можеш излъга. Аз знам, че ти го предаде на тайната полиция. Ти доброволно се нарече вдовица и за да прикриеш срамното си дело, ме държиш в зимника — мене, единствената свидетелка, и ме провъзгласяваш за луда.

— Ти си луда! — викаше Феодора и махаше с ръце, като че ли искаше да отхвърли обвинението. — Ха, ха, ха, това е воал, зад който се криеш, и ако можех да разкажа измислиците ти, то всички щяха да се смеят, тъй както и аз се смея. Да, да, на такава голяма лудост би се смял всеки.

Тя започна да се смее. Така се смееше, че цялото й тяло се тресеше. Но този смях беше пресилен. Явно беше, че нещо й тежи.

— Смей се, смей се — извика майката на Бояновски, — смей се, но ще дойде време и да плачеш. Все един ден ще застанеш пред вечния съдия. Зная, че не мога да разчитам на твоето великодушие. Ти ще ме държиш и в бъдеще в зимника, докато тялото ми изгние. Тогава ще ми изкопаеш гроб, навярно в зимника, където толкова много страдах. Когато затрупваш тялото ми със земя и камъни, ще въздъхваш все по-леко, защото единствената уста, която може да изкрещи страшното обвинение против тебе, ще млъкне завинаги. Но това ще бъде второто ти убийство. Ще убиеш майката, както и сина, който може би отдавна вече е умрял в Сибир.

— Добре тогава — кресна Феодора. — Щом ми казваш това, и аз ще ти призная нещо: да, аз изпратих сина ти в Сибир, защото исках да прекратя неприятните брачни връзки, които ми дотегнаха. А теб ще те държа в зимника, докато наистина полудееш. Ти и синът ти искахте да ми заповядвате. Вие искахте да направите от мене къщовница, която да тича из къщи с ключовете. Но горчиво се измамихте. Искахте да ми отнемете свободата. Аз копнеех за нея, исках да бъда свободна като птица във въздуха, свободна, за да се наслаждавам на всички природни прелести. Но за да се издигне човек, трябва да мине през трупове. Този е пътят към славата.

Старицата наблюдаваше тази жена-демон.

— Не зная дали да те съжалявам, или да те проклинам. Ти наистина мислиш, че по този начин ще постигнеш щастие и благополучие: че пътят към спокойствието и тишината минава само през кървавите трупове. Клета безумнице! Ще дойде ден, когато ще разбереш заблуждението си, ще паднеш на колене и ще се разкаеш за злочинствата си, но тогава ще бъде късно и ти ще бъдеш жертва на суетата си.

— Не! — извика повелително вдовицата. — Твоето пророчество не ми влияе, защото добре зная от чии уста излиза. Не ме жали, не ме проклинай.

Тихото почукване на вратата беше знак, че Леония иска да влезе.

— Нито дума повече; върни се в твоя зимник и да не си посмяла да излизаш друг път, защото ще намеря средства да ти попреча завинаги.

— Аз отивам в тъмницата си — каза майката на Бояновски. — Зная, че отивам в моя гроб, но няма да те дразня повече, защото виждам, че ти нямаш нито сърце, нито душа; ти си демон в женски образ.

След този отговор тя спусна черния воал върху лицето си и съпроводена от Феодора и Леония, излезе от стаята.

Трите жени сърдито се спуснаха по стълбите. Долу Леония отвори едната желязна врата и пред очите им се показа мрачният тесен зимник, в който печално влезе старата жена.

— Отсега аз сама ще нося ключа — каза Феодора. — Дашков нека го търси от мене, когато иска да й занесе храна. — След това се обърна към Леония и попита: — Какво стана с барона? Отиде ли си или още чака?

— Той иска още нещо да говори на госпожата.

— Тогава да не го карам повече да ме чака — каза Феодора и се изкачи по стълбите, сигурна, че ще завари в будоара си Хуго, та да измъкне тайната, която създаваше толкова грижи на полицията.

Да се върнем на мястото, където Феодора остави Хуго фон Пал. Той за няколко минути остана сам, а скоро след това Леония влезе в стаята.

— Нито думица повече за това, което говорихте с госпожа Бояновска преди малко. Ако ви е скъп животът, не казвайте нито думица.

Баронът учудено гледаше момичето, което стоеше пред него със скръстени ръце.

— Да не би това да е някакво предупреждение, драга ми Леония? — попита я той с тих глас. — Ако желаеш да ме предупредиш да не говоря с госпожата, значи ти си ни подслушвала и трябва да си чула всичко.

— Не мислете нищо лошо за мене — молеше го слугинята. — Бог ми е свидетел, че не съм подслушвала от любопитство, а защото вие, о, Боже мой, не мога да го кажа…

Хуго хвана ръката й.

— Доверете ми се, Леония, кажете ми всичко, което сърцето ви чувствува, което знаете.

Вместо отговор тя започна да плаче.

— Вие плачете, Леония — извика Хуго, обзет от съжаление към момичето. — Как да си обясня тези сълзи?

Леония не можеше да се сдържа повече, обля се в сълзи и падна в ръцете на младия барон.

— Ти ме обичаш — каза той. — Не, този поглед, пълен с нежност и преданост, не може да ме излъже; ти ме любиш, момиче, а аз минавах всеки ден покрай тебе, без да се досещам. Клетото ми дете, колко ли си плакала, защото няма нищо по-тежко от несподелената любов.

— Вие ще ми се подигравате — хълцаше Леония. — Вие няма да ме удостоите и с поглед, когато минавате покрай мене. Смее ли една слугиня като мене да ви погледне?

— Това е глупост — отговори младият барон, — защото любовта не прави разлика. Ако сърцето ми беше свободно, не бих се посвенил да поискам ръката ти.

— Вие любите госпожа Бояновска! — извика слугинята.

— Любя я, Леония, страстно я любя и не бих се помирил, докато не постигна своята цел…

— Никога няма да я постигнете, защото господарката ми се подиграва с любовта ви.

Хуго побледня и се отдръпна.

— Истина ли е това или у теб говори ревността? Заклевам те, Леония, бъди искрена към мене и ми кажи всичко.

— Това искам и аз. Искам да ви кажа всичко — раздразнено отговори слугинята, — но не сега, не тук, защото тя всяка минута може да влезе. Ето, чувате ли, че ме вика? Оставете ме, трябва да вървя.

— Не, остани, остани — молеше я Хуго. — Сторило ти се е, че те викат. Аз не съм чул нищо. Ако пък искаш, ела утре у дома, за да поговорим. Заповядай, ето визитната ми картичка. От нея ще разбереш къде живея.

Леония взе нерешително картичката и започна да я върти в ръцете си.

— Мога ли да ви доверя? — попита тя. — След всичко това трябва да ви посетя в дома ви. Но не се ли излагам по този начин?

— Макар и да си прелестна, Леония, все пак аз ще се постарая да се владея.

— Добре тогава, ще дойда — каза решително французойката. — Очаквайте ме утре, а дотогава бъдете внимателен и обмисляйте всяка дума, преди да я изговорите. Сбогом.

Леония излезе от стаята. Хуго крачеше възбудено по копринения килим. Това, което Леония му бе поверила, го накара да се замисли за бъдещето на Феодора.

— Истина е, в нея има нещо скрито и тайнствено. Особено животът и е твърде съмнителен — така разсъждаваше той.

Чудното беше, че тя имаше достъп в най-големите и благородни домове, дори в царското семейство, докато мъжът й бе обвинен, че е революционер и беше заточен в Сибир.

Той знаеше, че Бояновски като държавен съветник бе притежавал доста завидно положение, но че той бе имал големи имоти — това не му беше известно. Заточиха го и държавата всичко му взе. Откъде тогава идваха тия пари, които Феодора пръскаше? Нямаше ли тя цял царски палат? Преди малко сама му бе заявила, че притежава накити, за които и самият цар би завидял? От кого бе получила тази диадема? Непременно й я бе подарил някой княз. Но тя трябва да му беше заплатила.

Всичко това го наскърби. Обзе го горчиво чувство, прииска му се да вземе диадемата, да я хвърли в краката си и да я смачка.

Силното му желание да притежава Феодора сякаш изчезна. Като че ли нещо го подтикваше да напусне тази къща. Той изведнъж грабна шапката си и бързо излезе от стаята като някакъв престъпник, който бе извършил престъпление.

С наведена глава крачеше по петербургските улици, които бяха едва-едва осветени от утринната зора.

Будоарът на Бояновска, който бе в съседство със спалнята й, остана празен, когато той затвори вратата след себе си.

На мраморната маса лъщяха диамантите на диадемата. Огънят в камината отдавна беше изгаснал.

Ненадейно от камината се показа човешка глава; очите на непознатия бяха отправени към бляскащите диаманти.

След това една ръка внимателно ги опипа и железните решетки на камината паднаха с трясък на земята.

Един черен призрак бавно се надигна, излезе от камината като хищен звяр.

Разпознахме отвратителното лице на Станислав Янкович.

Очите му особено блестяха, вървежът му беше колеблив, а ръцете, които посягаха към диадемата, трепереха. Още веднъж той се огледа предпазливо на всички страни, след това сграбчи брилянтената диадема.

Дълго не можеше да откъсне погледа си от нея.

— Евреинът не лъже — мърмореше си той. — Този предмет е скъпоценен, но мъчно може да се продаде, защото такива диадеми рядко се срещат в Русия. Ще трябва да се изважда камък по камък, а това означава загуба.

Той се приближи полека до прозореца и тихо го отвори. След това се подаде навън.

— Хиацинта — извика Янкович, — разгърни си престилката, сега ще пусна нещо. Внимавай!

— Побързай, човече! — извика жената. — Евреинът два пъти даде знак да бързаш.

— Постла ли дюшека да скоча?

— Ето го тук, под балкона. Скачай, няма нищо страшно. Янкович хвърли диадемата и жена му я улови в престилката си, след което той затвори прозорците и скочи от балкона в градината.

Мекият дюшек беше твърде удобен за скачане и не му позволи да се осакати. Янкович стана и заедно с жена си излезе от градината.

В този миг насреща им се показа Абрахам Марголински.

— Значи предметът вече е в ръцете ви?

— Всичко е наред — отговори му жената. Бързо елате в колата, ще обиколим града, за да видим дали някой не ни е шпионирал.

Тримата се приближиха към каляската, която ги чакаше на края на улицата.

Тя тръгна, скъпоценният предмет беше в сигурни ръце.

Няколко минути след тази кражба Феодора влезе в будоара си. Лицето й бе пламнало от препирните с майката на Бояновски, а освен това тя очакваше с трескаво любопитство да чуе от Хуго важната тайна — къде се събираха нихилистите.

Много се изненада, когато видя, че барона го няма в стаята.

— Той си е отишъл, без да ме дочака? Това не е току-тъй. Непременно си има причина. Във всеки случай някое непредвидено обстоятелство е разколебало любовта на Хуго, иначе той не би си тръгнал, без да ме прегърне.

Феодора нетърпеливо тропаше с крака.

— Тази вечер ми върви наопаки! Наистина всичко беше добре наредено, докарах работата дотам, че той да ми изповяда тайната и тая луда ми попречи.

„Успокой се, Феодоро — мислеше си тя. — Онова, която днес не можа да постигнеш, ще постигнеш утре. Твоята хубост е подлудила Хуго.“

Тя се изправи гордо и бавно закрачи из стаята, като оглеждаше хубавото си лице в огледалото.

— Как го очарова блясъкът от диадемата, когато я сложих на главата си! Той не можа да откъсне поглед от мене. Ако в тази минута бях поискала да убие баща си, надали щеше да се поколебае да го стори.

След това тя потърси диадемата, която наред с нейната хубост го беше очаровала.

Потърси я, но никъде не я намери. Побледня като мъртвец.

Тапицираното с кожа сандъче беше тук, но диадемата я нямаше.

— Аз съм ограбена! — извика тя и побледня. — Откраднаха ми скъпоценното съкровище — моята диадема.

Започна да плаче и да се разхожда като луда из стаята. Изведнъж спря. Страшна мисъл я завладя. Колкото и да бе страшна тази мисъл, тя зарадва Бояновска, защото на устните й се появи демонска усмивка.

— Значи той я е откраднал? Той и никой друг. Сега е в ръцете ми. Той е мой. На ръба на пропастта си ти днес, драги ми Хуго.

Радостно възклицание се изтръгна от гърдите й.

— Ще покажа на света, че си прост крадец — извика тя. — Щом не можа да умреш като политически престъпник, умри тогава като разбойник.

Феодора се разхождаше из стаята със скръстени ръце.

— Това обвинение не е неоснователно, защото той беше сам в стаята ми, следователно той е откраднал диадемата. Аз видях как блясъкът й му омая главата. Той навярно е останал без пари. Зная, че баща му не е особено щедър. Ще претърся цялата му къща и съм напълно уверена, че ще я намеря. Тогава ще му кажа: Сбогом, Хуго, ще отидеш в килиите на Петербургската крепост и вместо да прегръщаш нежно нечие женско тяло, ще прегръщаш студените влажни камъни в тъмницата. И когато излезеш съкрушен като престъпник, ще узнаеш как Феодора си отмъщава за нанесеното й оскърбление.