Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die Todtenfelder von Sibirien (oder Das Geheimnis des russischen Kaiserschlosses), 1890–1891 (Обществено достояние)
- Превод от немски
- Ив. Димитров, 1932 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 57 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция (том 1)
- NomaD (2008 г.)
- Сканиране, разпознаване и корекция (том 2)
- ultimat (2009)
- Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
- Сергей Дубина (2 ноември 2008)
Том 1: Глави 1–43
Източник: http://dubinabg.eu
Издание:
Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга първа
ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991
Немска, второ издание
Редактор Иванка Петкова
Художник Димо Кенов
Художник-редактор Веселин Христов
Технически редактор Ирина Йовчева
Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Донка Симеонова
Том 2: Глави 44–106
Издание:
Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга втора
Оригинално несъкратено издание
Немска, второ издание
ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991
Редактор Иван Христов
Художник Димо Кенов
Художник-редактор Веселин Христов
Технически редактор Ирина Йовчева
Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Боряна Драгнева
История
- — Добавяне
- — Добавяне на втори том
LXXXVI. В ХАРЕМА
Най-богатият човек в Персия, Тимур ефенди, доставчикът на персийския шах, пътуваше с красивата си робиня за отечеството си.
През цялото пътуване този дребен човек се трудеше да се хареса на Елисавета. В отговор на това Елисавета му разказваше за прекрасния Петербург и за преживяното време.
Тимур ефенди, като хитър човек, искаше да спечели първо нейното доверие, та после да пристъпи към същността на работата.
„Аз ще я укротя, както правят с дивите коне — каза си той, — и след това ще я направя царица на моя харем.“
Елисавета не предугаждаше плановете на Тимур ефенди. Добрите маниери на персиеца й даваха надежда, че той ще я съжали и ще я освободи. Най-после, след дълго пътуване, те пристигнаха в двореца на Тимур.
Богатството тука много учуди Елисавета. Дворецът беше направен от мрамор, злато, скъпи кадифета, абанос и др.
Дадоха на Елисавета една разкошна стая, където се чуваха разни мелодии. Облякоха я в скъпи дрехи, такива, каквито само най-богатите на Юг и на Изток имаха.
Елисавета, уморена от дългия път, заспа скоро след като си легна. Когато се пробуди, бе вече обяд; слънцето бе огряло цялата стая.
Щом стана, две жени, облечени в черно, влязоха вътре, едната носеше сервиз със сироп, а другата — копринени дрехи. Те поляха на Елисавета да се измие, вчесаха я и най-после наметнаха на гърдите и раменете й тънък плат, който само Тимур ефенди можеше да махне.
След това Елисавета закуси. След закуската се яви слугата на Тимур ефенди и каза на Елисавета, че господарят я чака.
— Готова съм — каза Елисавета и тръгна.
Евнухът се поклони и показа на Елисавета накъде трябва да върви, за да отиде в стаята на Тимур ефенди.
Елисавета отвори вратата на стаята, в която Тимур се бе облегнал на едно канапе.
— Ела насам — каза той на Елисавета, която се спря на прага.
Елисавета не мръдна от мястото си, понеже забеляза разпалените му очи.
— Не чу ли какво ти казах? Ти трябва да се научиш да се покоряваш на заповедите ми! Виждаш ли този нож на пояса ми? Той е промушил сърцето на една жена, която се противопоставяше!
— Аз не се плаша от заканите ти, Тимур ефенди — отговори Елисавета. — Ще дойда да чуя какво има да ми кажеш.
Тя се приближи на три крачки от него.
— Искам да те запозная с моите любимки — каза Тимур, като посочи с пръст жената, която бе седнала до него. — И двете ви обичам еднакво. Стани, Ашази, и погледни внимателно тази чужденка. Преувеличих ли, като ти казах, че тя е най-красивата рускиня, която съм виждал.
Ашази стана и почна да гледа Елисавета.
— Вие двете трябва да се обикнете и да станете приятелки. Подайте си ръцете.
Жените не искаха да изпълнят заповедта.
Ашази подаде първа ръка, обаче Елисавета оттегли своята. Тя не се реши да подаде ръката си на жена, която живееше такъв развратен живот.
— Дай си ръката! — извика Тимур. — Не знаеш в името на Мохамеда какво мога да сторя.
Евнухът, който бе застанал зад гърба на Елисавета, й пошепна да изпълни желанието на господаря, понеже в противен случай ще се случи нещо лошо. Елисавета сама видя, че е по-разумно да не дразни повече Тимур, затова подаде ръка.
— Това ми се хареса. Вие трябва да ми се покорявате и да изпълнявате заповедите ми. Вие трябва да станете приятелки, Евнух, ела тука.
— Какво заповядва милостивият господар? — попита евнухът, като се поклони ниско.
— На тебе предавам Мирза. Нека и двете бъдат в една стая и всичко, каквото пожелаят, да не им отказваш. Обръщам вниманието ти, Мирза, с главата си ще отговаряш за нея, ако избяга.
— Ще я пазя като очите си — каза евнухът, като се поклони ниско. — Денем и нощем ще бдя с будно око над тази жена, която господарят толкова харесва.
— Дай сега арфата на Ашази — каза Тимур, — нека изсвири една песен.
Заповедта бе изпълнена на минутата. Евнухът донесе арфата и Ашази изпя една монотонна песен по югоизточен маниер. След като изпя песента, Тимур я похвали. Той запита Елисавета дали иска да изпее нещо. Елисавета имаше красив и школуван глас, но понеже не искаше да покаже изкуството си за удоволствието на този долен човек, каза, че не умее да пее.
— Тогава Ашази винаги ще ни пее. Аз много обичам музиката и песните. Сега можете да си идете, докато не ви повикам.
Ашази се поклони пред господаря си и излезе. От четиринадесет дни Елисавета се намираше в харема на Тимур ефенди. Но тя не можеше да свикне с ленивия харемски живот.
Тимур я уважаваше много. Той постоянно й пращаше подаръци и разни накити, но при всичкия разкош тя предпочиташе тъмната си килия в Красноярск, тя предпочиташе доброволно да работи в рудниците и то най-тежката работа, отколкото да живее в този блясък, където всичко й спомняше миналото й. Всеки ден очакваше идването на Тимур ефенди, който й говореше за любов. Съдбата спаси нещастницата от това положение. Тимур ефенди трябваше да отпътува за дълго време при персийския шах по работа.
Елисавета беше щастлива, че поне за няколко дни ще бъде освободена от мъчителната любовна изповед на Тимур. Тя си спеше спокойно, в съня си виждаше своя син, своя Владимир, когото прегръщаше и целуваше. Бедната, тя беше щастлива поне в съня си!…