Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (74)

LXXVI. СИРАЧЕТО НА НИХИЛИСТИТЕ

В една малка къща в околностите на Петербург от няколко седмици се бе настанило младо момиче:

Не само красотата й бе привлякла вниманието на съседите. Самотният й живот я правеше още по-интересна.

Голяма рядкост бе за един многолюден град, какъвто бе Петербург, младо момиче да изкарва с труд прехраната си и да не приема никакви посещения у дома си.

Никой не я виждаше да излиза с някого. Тя вървеше по улицата с наведена глава и никого от минувачите не поглеждаше. Избягваше също запознаването със съседите. Когато купуваше някои необходими неща от близките магазини, тя вършеше това скромно и веднага след като си напазареше, си тръгваше, без да разговаря.

Съседите й мислеха, че тя жали за скоро изгубения си годеник.

Наистина тя жалеше някого, обаче някой по-скъп от годеник. Тя жалеше баща си. Това момиче бе Лидия — дъщерята на нихилиста Яники.

Лидия и Пал се спасиха от експлозията по един странен начин.

В последния миг, когато динамитът разрушаваше двореца, Хуго хвана Лидия за ръка и изтичаха на улицата.

Те бяха спасени и въпреки това Пал остана учуден от желанието на Лидия да се върне при баща си.

— Ако сте истински приятел на баща ми, нека се върнем при него. Не трябва да го оставим сам.

— Но, мила Лидия, ако се върнем, ние сме загубени, защото като по чудо Бог ни избави от явна смърт.

— О, татко! — викаше Лидия, като кършеше отчаяно пръсти.

Хуго едва успя да извлече Лидия от онази голяма тълпа. Най-напред той се потруди да й намери удобно място и тогава трябваше да я остави, за да не предизвиква с присъствието си подозрение.

След като нае една стая на четвъртия етаж, Пал предплати за пет месеца и й даде 100 рубли за прехрана.

— Това е всичко, с което мога да ви бъда полезен — каза й той. — Не се отчайвайте и се уповавайте на нихилистите, които не ще изоставят дъщеря си.

Тя стисна ръката му с насълзени очи.

— Аз бих искала да легна до баща си.

— Не говорете глупости, Лидия! Вие сте млада и трябва да живеете. Вашият баща изпълни светия си дълг, както подобава на един герой — и неговите другари не ще забравят това.

Пал се сбогува с Лидия и си отиде.

Оттогава Лидия живееше сама. Парите, които й даде Пал, не стигнаха за нуждите й, затова тя трябваше да работи. Шиеше джобни кърпички, нещо, което не бе много доходно, но пак изкарваше за най-необходимите си нужди.

Лидия не можеше да забрави баща си. Тя научи от вестниците, че баща й умрял след експлозията, без да е предал някого от другарите си.

Друга една мисъл я много разтревожи, също както смъртта на баща й. Между жертвите от катастрофата беше и името на поручик Данишев, който бил лошо наранен и впоследствие му били отрязани краката.

Лидия гледаше машинално тези редове, които прочете няколко пъти. Те се отнасяха за другия й любим човек.

„Той е останал без крака — мислеше си тя със сълзи на очи. — И ако умре, убиецът ще бъде моят баща.“

След такива размишления тя плачеше горчиво. Колебаеше се.

Един ден тя се облече, излезе на улицата и с бързи крачки се отправи към Невски проспект. Качи се крадешком на третия етаж на едно здание и позвъни.

— Желая да говоря е поручик Данишев — каза тя на излезлия войник.

— Той е болен, но от няколко дни почна да ходи по малко.

„Благодаря ти, Боже, че не допусна да умре“ — каза си тя и като даде една рубла на войника, помоли го да доложи, че тя желае да говори с поручика.

— Не смея да ви пусна.

— О, ако той знаеше, че аз стоя пред вратата му, щеше сам да дойде.

— Господин поручикът не може вече да тича, той ходи с патерица.

— С патерица ли? — извика Лидия.

— Да, поручикът е без крака — каза нажалено войникът, като се просълзи.

— Разбирам, че обичате вашия поручик. Кажете му, че неговата Лидия иска да го види.

— Щом вие сте Лидия, вземете си назад рублата, аз и без нея ще му кажа. Когато поручикът имаше треска, винаги изговаряше вашето име. Разбрах, че ви обича.

След това войникът изтича в стаята, като остави вратата полуотворена и Лидия можеше да чуе добре какво говорят войникът и Данишев.

— Знаете ли, господин поручик, че Лидия е тука? Чувате ли? Лидия дойде.

Без да отговори, Данишев се показа на вратата.

— Това ти ли си, Данишев — попита Лидия, понеже той много се бе изменил. Беше блед, прегърбен и с патерица.

— Лидия, моя мила Лидия! — извика той и безмалко щеше да захвърли патериците и да я прегърне. Но и без това постигна намерението си, тъй като Лидия сама го прегърна.

— Мили мой! — шепнете тя. — Дойдох, защото не можех да живея повече без тебе. Въпреки че не постъпих добре, като дойдох тук. Бог ми е свидетел, че не можех друго да сторя.

Данишев я въведе в стаята.

— Да знаеш, Лидия, колко пъти през нощта съм изговарял името ги!

— Знам, знам — каза Лидия.

Данишев я прегърна и я милваше но свилената й коса.

— Най-после и ти дойде, Лидия!

Изведнъж лицето на Данишев се помрачи.

— Кажи ми как се случи, че в деня, когато стана експлозията в двореца, и ти бе там?

Лидия пребледня, но скоро се овладя и каза спокойно:

— Ще ти кажа цялата истина; аз ходих при баща си, който се намираше в двореца.

— При баща си, а какво правеше той там?

— Той с нихилист.

Данишев се отдръпна.

— Твоят баща е нихилист?! Значи той извърши експлозията, той е…

— Да, той — каза Лидия, като се отпусна.

Данишев я гледаше втренчено.

— Моя мила Лидия, не ме ли чуваш? — викаше отчаяно Данишев. — Тя е в безсъзнание. Тя може да умре! Помощ! Помощ!

Василиев, верният слуга на поручика, влезе.

— Сложи я на леглото — каза му Данишев.

Василиев изпълни заповедта.

— Бедната госпожица, колко опечалена остана, когато й казах, че сте останали без крака! Мисля, че не е опасно. Това е само припадък.

Без да се бави, той взе стъклото с вода и я напръска. Лидия се свести и попита:

— Къде се намирам? Какво става с мен?

— Ти си при мене — отговори й радостно Данишев.

— При тебе — извика Лидия, като скочи. — Не бива да остана дълго при тебе, нас ни разделя пропаст.

Данишев даде знак на слугата да излезе. После той я хвана за ръката и я притегли към гърдите си.

— Ще ме послушаш ли за минутка, Лидия?

— Не, не бива! — каза тя. — С каква радост бих слушала думите ти, но сега не мога!

Тя тръгна към вратата, по той я спря.

— Ела в прегръдките ми, моя мила! — каза той. — Баща ти е мъртъв, а ти не си нихилистка, това не може да ни раздели.

— Не, не може.

— Как, ти искаш да ме направиш нещастен?

— Аз да те направя нещастен? Аз съм готова да пожертвувам живота си, само да мога да те направя щастлив.

— Ти си готова да дадеш живота си за мене? Добре тогава — каза той, като я прегърна. — Нека бъдем винаги заедно. Ще ме вземеш ли за свой мъж?

— Да. Ден и нощ ще работя за тебе.

В този миг слугата доложи, че един висш офицер иска да говори с него.

— Висш офицер? Нека дойде.

Данишев помоли Лидия да влезе в съседната стая, която се отделяше от тази с платнена завеса.

В стаята влезе великият княз Константин.

— Вие… Ваше Височество!

— Дойдох, драга Данишев, за да донеса послание от Негово величество императора — каза великият княз. — Изглеждате ми много бледен, надявам се, че вашата здрава конструкция прекара кризата.

— Да, Ваше Височество, но как — каза печално Данишев, като посочи патериците.

— Негово величество императорът ви произвежда в чин полковник.

— Мене? Полковник?

— Да, вас — защо се чудите? Както виждате, и с патерици може да се авансира! Вашите свидетелства са много добри. Императорът ви съжалява от сърце, защото станахте жертва в атентата против него.

— Как да изкажа благодарността си за преголямата милост на императора?!

— Това не е нужно. Преди един час се получи телеграма, в която се съобщава, че капитан Николин е умрял; мястото му е вакантно и императорът благоволи да ви назначи за управител в Красноярск.

— Как? Аз — управител в Сибир?

— За този пост е необходимо доверено лице, защото капитан Николин е вършил големи произволи, затова императорът вас избра. Дайте ръката си и кажете, че сте съгласен.

— Моля, Ваше Височество, да ми позволите да отида в съседната стая само за две минути, за да обмисля това.

— Навярно желаете да се съветвате с някое трето лице? Да не е някоя жена?

— Да, Ваше Величество, вие отгатнахте.

— Нека дойде тогава, не трябва да се стеснява от мене. На вас е нужна другарка в бъдещия живот.

Като чу това, Лидия влезе в стаята.

— Аз всичко чух — каза тя. — И съм съгласна на всичко, което ти намериш за добре. — И тя се поклони дълбоко пред великия княз.

— Ах, хубаво момиче е тя. Аз ви поздравявам, Данишев, с избора ви. Мнозина ще ви завидят за тази жена.

От похвалите Лидия се изчерви и с наведени очи гледаше към пода.

— Тя не е от аристокрацията — започна Данишев, — но сърцето й е по-благородно от това на която и да е болярка.

— Как се казва тя? — попита великият княз.

Лидия и Данишев се спогледаха. Дали да кажат истинското име на великия княз? Най-после Данишев реши и каза:

— Ваше Височество, името на годеницата ми е свързано с много важни събития и се страхувам, ако го кажа, да не изпаднем в немилост.

— Не мога да ви разбера.

— Аз съм Лидия, моят баща е Яники, нихилистът, който извърши експлозията против императора — каза Лидия, като падна на колене и прегърна краката на великия княз.

Данишев обърна главата си. Той не очакваше нищо освен ненавист от княза. Но колко се изненада, когато видя радостна усмивка на лицето на великия княз.

— Значи Яники е ваш баща?

— Да — каза Лидия.

— Тогава вашият баща почина в ръцете ми. Каквото и да е правил, в последните си минути той се показа мъжествен и човек с принципи. И той умря с тези свои принципи.

— Ах, татко, колко добър и благороден си ти!

— В последната минута вашият баща ме закле да намеря дъщеря му и да се погрижа за нея.

Лидия не знаеше от изненада какво да каже.

— Моят баща е починал във вашите ръце?! Значи той ме благослови чрез вас?

— Да — каза великият княз. — Виждате ли колко бързо се изпълни неговата благословия? Имате благороден годеник. От мене вие ще имате сватбените необходимости, прикя и зестра. Данишев не ще се ожени за гола жена, както си мислеше. Аз, великият княз, братът на императора, ще сторя всичко за вас като ваш баща. Преди да заминете в Сибир, ще дойдете при мене в двореца, а когато стигнете там, спомнете си за човека, който знае да възнаграждава верността.

Очите на великия княз се изпълниха със сълзи, той се овладя и каза на Данишев:

— Когато отидете в Красноярск, ще намерите там една жена, чието лице е покрито с желязна маска. Колко красиви, колко мили и прелестни бяха чертите на това лице. Никога не мога да ги забравя!… Полковник Данишев, облекчете, колкото можете, злата съдба на тази нещастница.

— На вашите заповеди съм — каза Данишев.

— Още един път ви благодаря за това, което ще сторите — каза великият княз, като се поклони пред Лидия и излезе от стаята.

Когато останаха сами, Лидия прегърна Данишев.

— Благословията, мили мой, на баща ми ще ни придружава.

— Нека тази благословия ни служи като възпоминание — каза Данишев. — Ние ще си спомняме винаги за него.

Когато се върна вкъщи, Лидия завари неочакван гост — от един час Пал я чакаше.

— Къде бяхте досега, за Бога?

Лидия се изчерви. Тя не желаеше да му каже тайната си.

— Търсих работа.

— Вие не трябва да търсите, аз дойдох да ви съобщя нещо радостно. На събранието снощи нихилистите решиха да ви се даде пенсия. Най-богатите от тях обещаха сума, с която ще можете да живеете добре през целия си живот.

— Не приемам този подарък — каза Лидия.

— Как? Сериозно ли отблъсквате този подарък? Вие ще обидите нихилистите, които от признателност към вашия баща решиха да осигурят бъдещето ви.

— Принудена съм да повторя желанието си, защото аз не смятам да остана по-дълго в Петербург.

— Вие наистина сте решили да напуснете Петербург?

— Да, аз ще замина за Сибир с човека, когото обичам. Той е назначен там на служба.

— Кой е този човек?

— Полковник Данишев, същият, когото императорът днес назначи за управител на Красноярск.

Пал се отдръпна.

— И вие ще се ожените за управител? Вие ще живеете с човека, който с ударите на камшика ще измъчва изтерзания народ?!

— Не — каза Лидия, — напротив, ние ще занесем Божията благословия в тази земя.

— Благословия? Да, знам, всичко ми е ясно. Вие зад гърба на баща си сте се влюбили в този офицер и сега желаете да придружавате човек, който ще разпространява в тази нещастна страна беда и отчаяние. Не ми говорете повече! Аз не ще ви попреча, тъй като сте дъщеря на моя приятел, който храбро умря за святото ни дело. Да, Лидия това не ще ви донесе благословията на баща ви.

Пал излезе, а Лидия се отпусна на стола и заплака горчиво.

Изведнъж тя чу името си.

Обърна се и видя на вратата Пал, който още не бе си отишъл.

— Наистина ли мислите, Лидия, да очерните името на баща ви?

— Не мога друго да сторя, аз обичам Данишев.

— Вие трябва да пожертвувате тази любов, както вашият баща пожертвува живота си за святото дело.

— Ако пожертвувам тази любов, трябва да се простя с живота си.

Пал я гледаше състрадателно.

— Слушайте, Лидия, скоро ще имаме събрание, елате и вие и ще разберете, че това, което искате да сторите, не е добро. Ще дойдете ли?

Лидия се замисли за малко, после отговори:

— Ще дойда. Елате и ме придружете, когато дойде времето.

Пал сърдечно стисна ръката й и мълком излезе.

Лидия падна на колене и извика:

— Ти не ще ми се сърдиш, татко мой, аз ще постъпя като истинска твоя дъщеря: ще отида при твоите приятели, нихилистите, и ще дам точна сметка за постъпките си. Ако не успея да ги омилостивя, ще се откажа от Данишев, но знай, че ще се простя с живота си.