Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (78)

LXXX. СЕМЕЙСТВОТО НА АШИНОВ

Оставихме заместник-управителя в минутата, когато той падна в несвяст на стола.

Опиумът, който комедиантът му бе дал, оказа действието си. Ашинов лежеше като умрял на стола, докато се стъмни. Той се обтегна, прозина се, обаче почувствува, че членовете му бяха схванати. Отначало не знаеше къде се намира. Той мислеше, че се намира в своята стая, но остана учуден, когато се обърна и видя, че се намира на стол, а не на мекото си легло, и при това в чужда къща.

После, като си припомни за станалото, дойде му на ума, че е в дома на Ягодкин, обаче не можа да си спомни къде е той.

След малко той всичко разбра. Отслабналите крака му спомниха, че е паднал в примката на този човек. Стана и отиде към вратата, но тя бе заключена. Спомни си сега за кърпичката, която Ягодкин му даде да помирише.

— Да, аз съм страшно изигран!

После той взе да тропа да му отворят вратата и да се заканва, обаче напразно.

„Най-малко трябва да съм спал 6–7 часа — помисли си Ашинов. — Вече е нощно време, а аз помня, че дойдох тук преди обяд. Навярно хитрецът е избягал, но чакай! Неговата жена е в моите ръце. Ще я накарам да признае, че мъжът й фалшифицира пари, а него ще го търся и трябва да го уловя.“

След това отново почна да блъска вратата, но никой не му се обади. Внезапно се чуха стъпки в коридора. Той почна да тропа колкото може силно.

— Кой е вън, кой е вън? — извика той. — Кой е вън?

— Какво има? Има ли вътре в стаята някой?

— Аз съм — извика Ашинов, — аз — Ашинов, петербургският ви управител.

— Това е негово благородие, Боже мой, и да бъде затворен.

— Да, затворен — окуражено отговори Ашинов, — и за всяка минутка от закъсняването му тук ти ще отговаряш.

— Боже, Боже — повтори отвън гласът. — Аз ей сега ще ви освободя, но кажете ми кой ви е затворил?

— Никой, случайно. Но по-скоро ми отворете вратата. Ако сам не можеш — повикай и друг някой, но не се бави, защото имам бърза работа.

— Почакайте няколко минути — каза врачката — и ще бъдете освободен.

Не минаха десетина минути и врачката Балони беше на колене пред всемогъщия Ашинов.

— Милостиви господине, извинете ме, че въпреки волята ми, ви задържах известно време затворен.

— Добре, добре — каза Ашинов и се завтече към улицата. Там той взе първия файтон и поръча да го откарат в Петропавловската крепост. Искаше да излее всичкия си яд на жената на комедианта. Искаше да я принуди на самопризнание, и то по какъвто и да било начин.

Когато Ашинов пристигна, часът беше девет. Старият директор на затвора излезе и покорно го попита какво желае толкова късно.

— Искам да поговоря със затворницата, която днес преди обяд доведох тук.

— С коя затворница? — попита директорът.

— С жената на банкера Ягодкин.

— С Ягодкиновата жена ли? С нея ли искате?…

— Да, с нея, но защо се така учудихте?

— Но, господарю, не е тук. Навярно вие сте забравили, че я освободихте.

— Кой, аз ли? — учудено попита. Ашинов.

— Да, ваше благородие, вие сам сте подписали разрешителното.

Ашинов си обясни защо комедиантът е взел всичките документи от джоба му.

— Вие сте глупец — обърна се той към директора на затвора. — Вие сте измамен. Аз не съм подписвал никакво разрешително.

— Но моля ви, вашият подпис фигурира.

— Това е фалшификация и нищо повече.

— Но откъде е взет и държавният печат?

Ашинов се замисли и след като се ръкува с директора, излезе от крепостта.

Той реши, че трябва да даде нужните разпореждания за преследването на комедианта и се запъти за дома си — чувствуваше нужда от сън и почивка.

Беше доволен, съблече се, взе наргилето и почна да пуши, обтегнал се на едно канапе. След малко звънецът иззвъня. Слугата му съобщи, че една жена е две деца иска да говори с него.

— Жена с две деца? — извика Ашинов. — Не ги пускай, изпъди ги.

Слугата се отстрани, но преди да затвори вратата, на прага се появи една бледа жена, висока, с извехтели дрехи, държаща в двете си ръце деца.

— Какво искате, аз не съм ви позволил да влизате — разкряска се гневно Ашинов. — Изкарай ги по-скоро навън! — заповяда той на слугата си.

Жената привлече по-близо децата и не мръдна от мястото си.

— Ако ни изпъдиш — каза тя, — ще бъдем принудени това, което искаме на тебе да кажем, да го съобщим на друго лице, значи по-добре е да си поговорим насаме, отколкото и други да узнаят за тая работа.

Ашинов даде знак на слугата си да се отстрани.

— Хайде сега разправи ми накъсо какво искаш от мене и какво имаш да ми казваш!

— Как се осмеляваш да питаш жена си какво иска тя от тебе? Това ли е поздравът ти с добре дошли — на мен и на децата ти?

— Не ми говори за тия прасета. Не искам нищо да чувам за тях.

— Да, разбира се. За тебе ние сега нищо не сме. Сега ти си главен човек, но помниш ли, когато избяга от тъмницата и дойде при нас, какъв бедняк беше? Да, да, драги ми Ашинов, така си е. Откакто стана големец, сърцето ти изстина. И преди това беше лош, но поне гледаше семейството си. Но откакто влезе в тайната полиция, започна все повече и повече да бягаш от нас.

— Аз избягах от вас, защото вие не сте за мене — извика Ашинов ядосан. — Сега, в новото си положение, аз се нуждая и от друга жена. Ти си дъщеря на един шивач и нищо не знаеш. Когато ти изпратих пари, ти не ги прие, а също така не зачете и поканата ми, с която исках да се откажеш от мене.

— Защото не исках да продам себе си и децата! Аз предпочитам да изкарвам хляба си със собствен труд. Виж ръцете ми!

— Ха-ха — изсмя се Ашинов. — Моята жена пере дрехите на другиго. Знаеш ли, че ще те изгоня от Петербург?

— Мамиш се, не ще успееш. Ти можеш да изпратиш джелатите си, но какво ли ще си помислят, като им кажа, че съм твоя жена?…

— Затова ли дойде при мене? Или пари искаш? За пари ли?

— Не, Ашинов — каза печално тя, — за друго нещо дойдох. Дойдох да ти дам срок от три дни да ни прибереш при себе си и да ни третираш като твое семейство; ако не сториш това, казвам ти, че ще отида при когото е нужно и ще кажа коя съм.

Ашинов остана като попарен.

— Ехидна проклета! — каза ядосан. — Ти искаш да предадеш собствения си мъж?

Тази кротка жена се изправи и гордо каза:

— Как така изведнъж стана мой мъж! Това, което ти казах, трябва да го направиш в разстояние на три дни. Давам ти толкова време да обмислиш. Желая да ме прибереш — както мене, така и децата ни, тъй като аз съм твоя жена. Ако не сториш това, знай, че те очаква бесилка или поне заточение в Сибир.

Ашинов сви юмруци и в яда си двамата без малко да се сбият, обаче той се сдържа.

— Знам с какво искаш да ме заплашиш — каза й Ашинов, — това нищо не е.

— Нищо ли? Нима убийството го считаш за нищо? Ще видиш нищо ли е, като съобщя на нужното място!

— Мълчи! Почакай, ще си помисля за твоето предложение, обаче всичко не ще мога да изпълня — каза й тихо Ашинов, — понеже това ще ме погуби.

— Аз и не претендирам: не искам да ме водиш в общество, аз и без това ще скучая там, искам само да знам, че децата ми имат баща. Ако не сториш това, знаеш какво те очаква!

— Недей тържествува много, жено, не е добре да дразниш Ашинов, защото…

— Защото ще ме убиеш, нали? И това не ще ти помогне, понеже писмените документи за престъплението ти са в други ръце, които вчера предадох.

— Как, ти си ги дала на другиго? — извика ядосан Ашинов.

— Да! — каза жената, като тържествуваше. — Дадох ги в ръцете на един човек, от когото не можеш ги взе. Ще ти кажа името на този човек и ти ще останеш изненадан. Слушай, името на този човек, който има документите за престъплението ти, се казва…

— Как? — запита Ашинов.

— Михаил Бакунин — каза жената на Ашинов.

Ашинов извика като луд; той вдигна ръка и искаше да удари жена си, но тя беше вече на прага на вратата.

— Довиждане, драги мъжо — каза тя, — спи спокойно, ти си учителят на хитрините ми. Сбогом и довиждане след три дни.

Ашинов остана неподвижен на прага и гледаше машинално към стълбите, откъдето преди малко си бе отишло семейството му.

„Ах, тази жена! Тя е мой враг, не трябва да я взимам при себе си, понеже ще изгубя положението си! Тя дала документите на Михаил Бакунин. Най-добре ще е да взема тези документи, защото ако изпъдя жена си и децата си и ги убия, този нихилист ще предаде документите за миналия ми живот на съдиите; в такъв случай ще пропадна. Ще трябва да заловя Михаил Бакунин. Отсега моята цел ще е да заловя онази птица, която се казва Михаил Бакунин.“

Той се разтрепера цял като от треска, захвърли домашния си халат настрана и си облече палтото. Не можеше да остане по-дълго в стаята. Той имаше нужда от въздух, иначе щеше да се удуши.

Без да обръща внимание на снега, който шибаше лицето му, въпреки че вървеше без цел, той бързаше и мислеше за въпросните документи.

Ще се върнем няколко часа назад в нашия разказ. Ще последваме Андрей Ягодкин и Франциска, които се бяха качили на тройката.

Франциска дойде на себе си от голямата изненада. Тя не предчувствуваше какво я очаква и без да мисли, извади банкнотата и я даде на Петровна. В същата минута полицаят я улови и я затвори в Петропавловската крепост. Тя бе затворена в една тъмна и мрачна килия. Беше извършила престъплението с цел да стане богата и щастлива и завърши със затвор! Изведнъж вратата на килията се отвори и директорът на затвора я изведе оттам.

— Вие сте свободна — каза й той, — вашият мъж ви очаква.

Отначало тя не вярваше, понеже се признаваше в себе си за виновна, но като видя Андрей Ягодкин, разбра, че е действителност.

— Виждаш ли, мило дете, че аз сторих онова, което много малко хора ще могат да направят. Аз ти отворих вратата на затвора — каза й Андрей Ягодкин, когато се качиха на тройката. — Трябва сега да избягаме и да потърсим място, където временно да се подслоним.

Въпреки че се радваше на освобождението от затвора, тя както никога почувствува страх от този мистериозен човек, от когото се отвращаваше.

— Сега, мила моя, имаш явни доказателства, че аз се ожених за теб от любов, а не от лични интереси.

Франциска се наместваше в тройката с цел да избегне отговора.

— Засега средствата ни са малко оскъдни, но въпреки това аз имам достатъчно пари да отворим друга търговска къща. Най-добре ще е, мила, да отидем в Париж, където средството да се обогатим ще бъде твоята красота.

— Моята красота! Какво искаш да кажеш с това? — попита Франциска.

— Много просто, ще влезем в богато семейство, край тебе ще почнат да се завъртат богати мъже, които ти ще водиш за носа.

В тази минута файтонът спря пред гарата и те влязоха в коридора. Тя търсеше начин да се освободи по пътя от комедианта. Реши, че най-разумно е да бъде откровена.

— Слушай, ти ще заминеш за Париж, а аз ще остана тук, в Петербург — каза му тя.

— Това е невъзможно — отвърна Ягодкин. — И ти ще дойдеш е мене. Ако не се покориш, ще приложа друго средство.

— Знам какво мислиш — каза му Франциска, като се изсмя иронично. — Много се мамиш, ако мислиш да ме уплашиш с това; аз разпространявах само банкнотите, които ти правеше.

В същото време удари вторият звънец, който даваше знак, че влакът тръгва.

— Бързай, защото тренът тръгва, а ето че и полицията обикаля — каза Франциска.

Ягодкин видя, че не остана време да обмисля.

— Добре — каза той, — аз съм твой неприятел и когато и да е, ще си отмъстя. Засега довиждане!

После той се качи в едно първокласно купе. Франциска остана да го гледа, докато тренът потегли.

„Слава Богу! — каза си тя, когато влакът потегли. — Сега съм свободна, свободна като птичка във въздуха, отсега ще умея да използвам свободата си. Без дом, без пари. Но за красивата и млада жена всяка врата е отворена. Много лекомислени мъже има на света!…“

Съдбата като че й помагаше. В коридора тя видя един грозен, но с богата външност човек: Абрахам Марголински. Не снемаше погледа си от Франциска. Красотата на тази жена го плени. Той се приближи и я запита учтиво:

— Госпожата навярно е чужденка?

— Да, вярно — отговори Франциска, — чужденка и при това беззащитна.

— Как? Сама да дойдете в чужда страна?

— Злата съдба ме накара да сторя това. Аз съм жена на един пожарен командир, който умря неотдавна, и останах сама да изкарвам прехраната си. Най-лошото е, че нямам тука познати хора, където отначало да мога да отида.

Марголински се изправи, предложи ръка и й каза:

— Желаете ли да ми бъдете днес гостенка?

— Как да приема поканата ви, когато не се познаваме? А може би вие сте женен?

— Не се колебайте — каза Марголински, — за ваше успокоение ще ви кажа, че съм женен.

Франциска нямаше защо да мисли повече: тя прие поканата му и след четвърт час бяха в една стая, където Марголински я заведе. Като се разделиха, той й каза, че утре ще поговорят за бъдещето й.

Като затвори внимателно вратата, тя легна да спи. Видя в съня си един млад момък, който й туряше златна корона на главата. Хората падаха на колене пред нея и се забравяха. Изведнъж видението изчезна; едно младо момиче идва и стъпква с крака короната. Това момиче бе Клариса. Франциска извика и се събуди. Това бе само сън! Тя бе на сигурно място в къщата на Абрахам, затова си легна пак.

Студена пот я обля, когато си спомни за съня, и не можа да заспи до сутринта.