Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (56)

LVIII. ИЗОСТАВЕНАТА

Бяхме оставили Наталия по времето, когато беше в къщата на гравьора. От няколко седмици тя живееше тук.

Навярно читателите си спомнят как охотно остана тя в тая бедна къща.

И вярно е, че тая къща беше за оплакване: старецът все пак бе поносим, но жена му беше съвършено злобна и безхарактерна. Много лошо се отнасяше към слепия си съпруг, затова Наталия гледаше да смекчи съдбата му.

Често на стареца му се искаше да каже на Наталия:

— Мило дете, ти си тъй добра към мен, но ако един ден аз си отида, без да ти казвам, ти ще знаеш кой ще бъде моят убиец.

— За Бога, недейте, какво искате да правите?! — извика Наталия.

— Нищо — промълви той.

На другия ден, когато Наталия заедно с госпожата бяха излезли пред къщата, изведнъж дочуха някакво хъркане. Двете жени влязоха и що да видят — старецът се бе прострял на земята полумъртъв. Той бе прерязал гръкляна си с бръснач и черна кръв течеше от раната му.

— Дайте вода, бързо, и повикайте лекар! — каза Наталия.

Жена му не се мръдна от мястото си. Тя погледна мъжа си презрително и каза:

— Остави го да свърши, защото той не бе за този свят!

Самоубиецът отвори още един път очите син погледна презрително жена си.

— Не трябва, за Бога, да го оставяме тъй! — каза Наталия. — Моля ви да повикаме лекар.

— Какво ще направи лекарят? — рече грубо жената. — Не виждате ли, че тук не може да помогне лекарят?

— Кръвта може да се спре и раната да се зашие — каза Наталия. — Аз отивам.

— Да не си мръднала от мястото си! — каза грубата жена.

Наталия побледня.

В същата минута старецът вдигна главата си и каза:

— О, Боже, аз виждам, че операцията е сполучлива — проклета, проклета да си, жено!…

— Чувате ли? — каза Наталия. — Той ви кълне!

Жената на Рагун я погледна презрително.

Зачу се внезапно шум в коридора и вратата на стаята, в която лежеше старецът, се отвори и влязоха няколко стражари.

— Ето — каза жената на Рагун, — тука лежи горкият ми мъж, който се самоуби!

— А къде е тази, която е причината за неговата смърт? — попита един от полицаите.

— Тази там — каза жената, като посочи Наталия, — тя е причината, за да посегне моят мъж на живота си.

Тя започна да бърше престорените си сълзи.

— Аз да съм причина за неговата смърт? — каза Наталия, цяла пребледняла. — Не е вярно, господа, тъй като тя се отнасяше с мъжа си неизказано лошо.

— Откога сте при тази госпожа? — запита полицаят.

— От десетина дни — каза Наталия.

— И за толкова кратко време сте могли да завържете връзки с мъжа на тази жена?

— Какво мислите, господине? — каза Наталия, като стана цяла червена.

— Какво мисля? — каза приставът, като се подсмиваше лукаво. — Не се мъчи да се покажеш невинна, тъй като това нищо няма да ти помогне.

— Не мога да си представя какво ви е говорила тази жена. Моля ви се, кажете ми, защото съм сигурна, че ви е измамила.

— Не отричай — каза жената на Рагун, — още първата вечер той влезе в твоята стая.

— Вярно ли е? — попита полицаят.

— Да, но той идва да ми благодари за услугите, които му направих, щеш.

— Ето така, малко по малко ще разберем цялата истина — каза полицаят.

— Аз ще ви разкажа още нещо — каза Рагунова. — Още от първата минута, когато дойде у дома, тя почна да коленичи и дотам го влуди, че той забрави, че има жена в къщата си.

— Но защо се самоуби, това не разбирам? — запита полицейският.

— Снощи говорих с него за тази жена — каза Рагунова, — че не мога да понасям тази жена вкъщи. Като видя това, той се е отчаял навярно и това е причината.

Наталия пребледня. Тя не можеше да си представи, че съществуват толкова долни хора.

— Не й вярвайте, това е лъжа, мръсна лъжа! — извика тя.

— Лъжа или истина, ще се разбере в съда. Сега елате с мене.

— Аз да дойда с вас? Какво искате да кажете?

— Че ви арестувам — каза приставът.

— Мене да арестувате?

— Ще ви турим в затвора при другите жени от този род.

Наталия се удари по челото и сълзи бликнаха от очите й.

— Аз нищо не съм сгрешила, аз съм невинна, това е измислица, гнусна лъжа!

— Спри, не желая да слушам нищо, елате след мене!

Наталия се хвана за масата, която бе наблизо.

— Аз не ще дойда с вас, там ще умра, по-добре убийте ме тука! Съжалете ме, господине, и ме убийте!

Офицерът се двоумеше. Въпреки че по природа беше груб човек, пак нямаше смелостта да насилва една жена.

— Елате с мене, може би невинността ви ще се установи и тогава ще ви освободят.

Наталия не се помести и не преставаше да плаче.

— Просиш милост — викна Рагунова и я ритна, — а когато завлече мъжа ми, не искаше милост?

След това тя се приближи до Наталия и я отскубна от масата.

— А сега откарайте я и отрежете дългата й коса, както на подобните на нея.

Приставът даде знак да я откарат. Стражарите изпълниха заповедта му и след половин час тя беше вече в женското отделение на полицията.

По-нататък приставът нареди да я поставят в една тройка и след като съобщи на кочияша къде да я откара, седна до нея.

Из пътя Наталия бе жертва на любовните прищявки и излияния на полицая.

— Мила моя, ти не бива да отиваш в затвора, а в някоя частна къща. Ти ми харесваш, аз не съм женен. Не би ли било добре, ако се оженим?

Наталия затрепера.

— Не, никога! — отговори тя.

— Защо ли пък? Нима приемаш затвора при най-развалените жени, отколкото да бъдеш щастлива и в охолност?

— Предпочитам смъртта пред мръсните ви желания.

— В такъв случай ще заплатите за думите си!

Не след дълго те спряха пред едно грамадно здание. Приставът изведе Наталия от колата, качиха се двамата на горния етаж и влязоха в една стая, сред която имаше една покрита маса.

Върху масата стояха няколко книги. На стол до масата седеше намръщена жена на средна възраст.

Щом приставът и Наталия влязоха вътре, тя даде знак на Наталия да се приближи.

— Как се казваш?

Наталия се двоумеше дали да отговори на въпроса й. В никой случай не желаеше да произнесе фамилното си име в заведение като това.

— Ще отговорите ли? — извика жената. — Как се казвате?

— Наричам се Наталия.

— А презимето, как се нарича баща ви?

В това време тя се досети за едно близко за нея име, затова най-удобно й се струваше да назове него.

— Бояновска, по презиме — добави тя. Госпожата записа това в една голяма книга.

— Признаваш ли се за виновна?

— Нямам никаква вина — отговори Наталия.

— Лудетино, защо не признаеш, за да се свърши по-скоро тая работа! Признай се за виновна и всичко е свършено.

— Да се призная за виновна, то значи да ви излъжа.

— Добре, ще отбележа отговорите ти в тая книга и след това ще отговаряш за тях.

Обърна се към пристава:

— В какво е обвинена тя?

А че е подмамила един старик, който туря край на живота си.

— Значи подлъгала честен човек и с това е дала повод за убийство. Да запишем.

Наталия потрепера цяла при това обвинение.

— Имате ли в Петербург роднини? — запита я тая чудновата жена.

— Нямам, тук съм съвършено чужда — отговори Наталия.

— Имаш ли пари или други ценни неща?

— Нямам — отговори тя.

— Откарайте я — заповяда жената.

Наталия беше откарана в една широка стая, гдето имаше няколко жени.

Почти всяка от тях имаше фалшиво име, така тук се оказаха разни графиня Балема, графиня Брилянто и т.н.

След като приставът се отдалечи, една от тия жени се приближи до Наталия и й каза:

— Добре дошла между нас, ти се намираш в добро общество. Така например ето там графиня Брилянто, до нея пък графиня Болска, а не липсват между нас и княгини.

Всички тия графини тъй силно се изсмяха, та разтърсиха цялото здание. Те са били по-рано в някакъв немски театър и след извършено от тях престъпление са доведени в тая обща стая.

Наталия толкова се потресе от всичко наоколо си, че не смееше да погледне. Тя разбираше, че това са нечестни жени, всяка от която носи върху челото си знака на безсрамието.

Домакинята на тая къща всички наричаха Бич. От страх Наталия попита защо й викат така. На въпроса й отговориха, че тя в нищо не е тъй страшна, както в мъченията и побоя. За най-малка грешка почти всеки ден биела. Много скоро Наталия трябваше да се убеди, че това име е напълно заслужено. След обяд я повикаха при домакинята. Бича — както ще зовем тая жестока жена — запита дали Наталия признава вината си. И щом тя отказа — заповядано беше да я ударят 25 пъти.

Жената, която трябваше да изпълни заповедта, запита със седмия или с единадесетия бич ще става биенето.

— Не, с първия — отговори Бича.

— А къде ще става биенето?

— В градината, за да могат да видят всички.

Наталия от тоя разговор почти нищо не разбра. Две жени я уловиха и я заведоха в една малка стая, където я съблякоха. Вързаха ръцете и отзад, отрязаха й косите и я замъкнаха в градината.

— За Бога, какво ще правите с мене? Къде ме откарвате така гола?

Вместо отговор двете жени се изсмяха.

Заведоха я в градината. Там, по средата, имаше скамейка, над която висеше камшик.

Чак сега Наталия видя, че до камшика стояха две жени. Те държаха в ръцете си две сопи, от които капеше вода.

— Ще признаеш ли? — попита Бича Наталия.

— Но аз нищо не съм сгрешила, за Бога!

— Вържете я за стола.

За миг натиснаха Наталия върху стола.

Тя оброни глава и затваряйки очи, не се решаваше да помръдне от мястото си.

Бича даде знак на жената, която държеше в ръцете си тоягата. Тя се приближи.

— Удряйте!

Жената вдигна тоягата и Наталия изписка.

— Съжалете се! Милост!

— Ще отговориш ли, още веднъж те питам?

Наталия се двоумеше да излъже ли, понеже това, което ставаше около нея, беше ужасно и долно.

Нищо не отговори. Бича заповяда да започнат биенето.

Жената издигна бича и той се обви около голото тяло на Наталия. Тя изписка с пълен глас.