Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (88)

XC. В СМЪРТОНОСНИЯ ВАГОН

Изповедникът на царя Евстатий се намираше в царската стая, в която имаха достъп само приятелите на царя. Той гледаше засмян императора, който беше станал и му разправяше нещо много интересно.

— Повиках те, отче, да ме изповядаш, тъй като съм сигурен, че не ще преживея още един месец. Този път нихилистите са планирали пак нещо против мене. Сега 17 души са се обрекли да ме погубят и ако те не успеят, то осемнадесетият ще сполучи. И затова те повиках, да ме изповядаш, за да мога да се оправдая пред Бога за греховете, които съм сторил.

— Никога, Ваше Величество, не съм ви виждал така страхлив, както днес — каза Евстатий, като клатеше състрадателно глава. — Вие всякога сте се противопоставяли неустрашимо на смъртта.

— Чувствувам, че е дошъл краят ми. — Александър II падна на колене пред изповедника. Всемогъщият руски император бе коленичил пред това малко човече в черно расо. Той толкова тихо шепнеше, че дори самият брат Евстатий не можа нищо да чуе. След това той стана, взе нафора и погледна наоколо.

— Така, сега съм спокоен и ако нещо ми се случи, ще бъда готов за смъртта.

— Защо се отчайвате, Ваше Величество, защо не арестувате враговете си?

— Аз не зная кои са моите неприятели. А даже да ги знаех, те не са един, а хиляди.

— Тогава опитайте да се успокоите е молитва. В катедралната църква в Москва се намира чудотворната икона. Идете там, коленичете пред нея и тя ще ви даде такава сила — да познавате нихилистите. Според слуховете тя лекува всякакви болести. Пред тази икона е коленичил вашият прадядо, великият Петър.

— Този съвет, отче, много ми се нрави — каза Александър, като се разхождаше нагоре-надолу из стаята. — Слушал съм за тази чудотворна икона. Обещавам ти, че ще отида.

— Както изглежда, вие решихте и ще отпътувате?

— Ще наредя да се приготви специален трен. Вие ще ме придружите.

Евстатий се поклони ниско, после се ръкува с императора и отиде в стаята си. Седна на масата и написа няколко писма. После етапа и бавно закрачи.

„И аз се залових с опасната игра, но какво трябваше да правя, когато интересите ми изискват това, за да укрепя положението си? Александър ще отиде на богослужение вън от дворцовата капела. Остава сега да подредя играта. Щом дойде в църквата и застане пред олтара, да подготвя един човек, в когото имам пълно доверие. На въпроса кой му е най-големият неприятел лицето трябва да отговори: брат му Константин — Великият княз. Аз трябва да скарам братята, понеже великият княз е мой враг.

Ако пък не успея да скарам братята, и аз ще пропадна като Иван Кардов. Надявам се, че работата не ще стигне дотам. Действително играта е много опасна, но аз ще победя.

Александър ще се моли в църквата, той ще се увлече в гореща молитва, а аз ще се погрижа да се пръснат разни упоителни миризми. Всичко това така ще го замае, че той не ще разбере, че тази игра е наредена от неговия изповедник.“

След като размисли добре, той запечата писмото и го даде на един верен слуга да го занесе в Москва.

На три часа от Москва, там, където най-много извива линията, се намира една ниска селска къща. Тази малка къщичка или колиба е отдалечена На 20 крачки от линията и е така изложена, че всеки минаващ влак може да се види.

Понеже императорът пътуваше по-често от Петербург за Москва, бяха назначени по линията по-доверени лица, които бяха по-добре възнаградени от тези на другите железници. Такъв чиновник беше Григорий Торгоев, храбър войник, който често бе проливал във войните кръвта си за царя.

В последната война Торгоев бе тежко ранен, остана инвалид, бе назначен пазач на железния път и бе много доволен. Той не бе женен и добре си живееше в къщичката. Недостатъкът му бе, че обичаше много парите — желаеше да събере повече пари и да ги завещае на племенника си, който бе на военна служба.

Един ден старият Григорий получи една червена книжка, на която бяха написани следните думи:

„Съобщава ви се, че утре Негово величество ще мине със специален влак край вашата барака за Москва.

Добре прегледайте релсите и удвоете вниманието си, за да не се случи нещо на царя във вашата територия.“

Това окръжно бе изпратено от дирекцията на железницата.

— Бедният пазач, трябва да обикаля деня и нощя без почивка, лете и зиме, защото царят ще пътува — мърмореше си Торгоев. — И за всичко това той не ще получи ни пукната пара повече. Кой ли хлопа на вратата?

Вратата се отвори и на прага се показа човек, облечен в елегантни дрехи.

— Заповядайте, моля. С какво мога да ви услужа? — каза Григорий на госта.

Без да чака втора покана, той взе един стол и седна до камината.

— Григорий Торгоев, вашата къща усамотена ли е?

— Да, господине, защо питате?

— Не се плашете, не питам за лошо, но както и да е, вие ще бъдете добре възнаграден. Ще имате 100 рубли, ако приемете в къщата си една госпожа!

— Ако тази жена не е опасна, ще я прибера с удоволствие.

— Сега ще ти дам 50 рубли, а останалите ще получиш после. Тази дама не ще иска много от вас, а ще е благодарна във всичко. Работата е, че трябва да се срещаме тайно.

— Моля, моля, на ваше разположение съм, ако желаете, и сега можете да останете.

Непознатият свали шала си и се настани до камината.

„Разбира се, аз ще изпълнявам точно дълга си — мислеше си старецът, — ще бъда по-внимателен, като…“

При тази мисъл старецът се спря. Но какво го засяга този, че императорът щял да мине край къщата му!

— Има ли нещо ново? Ще пътува ли скоро императорът? — запита непознатият.

— Защо сте толкова любопитен? Щом искате да знаете, ще ви кажа, че тази нощ ще мине.

— Знаете ли в колко часа?

— Обикновеният влак минава винаги в 5 часа заранта, а специалният — един час по-рано.

— Чувствам се уморен, затова искам да си почина — каза непознатият.

— Добре — отвърна Торгоев, като му тури един стол под краката. — Аз трябва да изляза, за да обиколя линията.

Той откачи фенера от стената, взе чука и излезе навън. Непознатият стана от леглото и почна да се оглежда из стаята.

„Сега или никога! — рече си той. — Тази работа, Кардов, трябва да се свърши! Животът му се намира в моите ръце. Ако изпусна този случай, друг трудно ще ми се удаде. Не трябва да отлагам, аз трябва да убия този старик.“

Иван Кардов почна да търси нещо из стаята.

Една брадвичка висеше на стената. Откачи я, обви я в една кърпа, нахлузи шапката си и излезе вън.

Той вървеше край железопътната линия по същия път, по който старият Торгоев беше минал преди малко.

Забеляза го по фенерчето. Като го видя близо до себе си, той притисна брадвичката по-силно.

Изведнъж се спря. Старецът бе на десет крачки от него.

— Кой е там по линията? Какво търсите? — извика старецът.

— Аз съм — каза Кардов, — не ме ли познаваш?

— Не виждам добре, тъмнината е голяма, затова елате по-насам.

Кардов се приближи.

— Но защо сте тука, аз мислех, че спите?

— Така е, но се събудих внезапно и като видях, че съм сам, уплаших се много. Не виждате ли колко треперя, затова и взех брадвичката.

— Брадвата ли? Аз толкова години живея тука и нищо лошо не ми се е случвало.

— Толкова се уплаших, че едва държа брадвата — каза Кардов.

— Обзалагам се, че не ще можете да вдигнете брадвата до главата си — каза старецът, като се смееше.

— Мога — отвърна Кардов, издигна брадвата и удари стареца по главата.

Торгоев падна на земята. Бедният, изговори още нещо и издъхна.

„Разчистих сметката си с този, добре ще е и с другия да свърша така! Бързо ще облека неговия шинел и ще нахлупя неговата шапка, за да не ме познаят.“

После взе мъртвия и го занесе под едно дърво.

„Сега динамита!“ — каза си Кардов и изтича към бараката.

Той извади един пакет, който постави на релсите така, че колелата да го прегазят. После се обърна още веднъж и се върна в колибата.

„Сега ще видим, царю Александре, кой от нас ще бъде по-силен! Знай, че Кардов е опасен неприятел!“

Пакетът бе на мястото, където го бе турил Кардов.

Тренът бе на четвърт час далеч от това опасно място. Той хвърчеше с голяма бързина в тъмнината. Целият трен бе само от локомотив и други два вагона. В единия вагон бяха императорът, неговият изповедник и адютант от гвардейския полк.

Във втория вагон имаше стотина офицери, които бяха готови да се жертвуват за царя. Царят играеше шах с изповедника, който владееше твърде добре тази игра и постави царя в безизходно положение.

— Ти пак ме надви, Евстатий — каза императорът, като се смееше.

— Това за мене е голямо щастие, тъй като никой не е надвивал цар Александър.

— Ти забравяш нихилистите, които ще ме победят — каза императорът, като се засмя тъжно.

— Нека Бог ви пази, Ваше Величество!

Императорът не отговори нищо, а стана и почна да се разхожда из вагона.

— Колко е часът?

— Четири без няколко минути — каза адютантът.

— Скоро ще се видят кубетата на църквите в Москва.

— След малко ще сме в Москва — каза Евстатий. — Трябва да благодарим, че пътуването ни излезе благополучно.

Изведнъж локомотивът издаде особен сигнал и началникът на трена извика високо.

Всички във вагоните станаха.

— Какво има? — извика императорът.

Тренът спря.

— Да не сме на някоя гара? — каза Александър, като изтича до прозореца.

В същата минута началникът скочи от трена и като зае служебна поза пред императора, му каза, че причината за спирането на влака бил един човешки труп на линията.

— Човешки труп? — запита учудено царят.

— Една жена, Ваше Величество, която турила нарочно главата си да я отсече тренът.

— Отдръпнахте ли я?

— Изпратих двама от служителите да я вдигнат.

— Доведете я тука да я видя — каза императорът, като излезе от вагона.

След малко всички се събраха под едно дърво и само гласът на императора се чуваше.

Нека се върнем няколко минути по-рано, в момента, когато Кардов остави пакета на релсите.

Когато Кардов се върна в бараката, от близкия храсталак се показа една млада женска фигура. Това бе великата княгиня Хела, която цяла Русия търсеше. Тя беше избягала от лудницата, където я бе завел свещеникът Неандрович по желание на пустинника. Лудницата бе затворена. Доктор Калчев сам бе полудял. Колегите му, които констатираха болестта, казаха, че лудостта е следствие на падане от стълбата! След това не бе възможно по-нататъшното съществуване на болницата и когато пренасяха болните в друга болница, Хела избяга.

Тя тичаше по шосето, докато стигна до трупа на пазача. Като бутна трупа, ужасно се изплаши.

— Кръв, кръв! — извика тя и коленичи до трупа. — Това е великият княз, това е Константин. Трябва да са убили него вместо мене, понеже не са могли да ме намерят. Константни е мъртъв и аз не трябва да живея повече — каза тя и изтича към железопътната линия.

Щом стигна до линията, много се зарадва. Тренът не бе още минал.

— Ето, тренът иде, моят годеник пристига! Приеми ме в обятията си!

После тя положи главата си на релсите. Тренът летеше с голяма бързина. Чуваше се вече тътенът на колелата. Влакът бе само на 30 крачки от нещастницата. Между нея и влака се намираше пакетът с динамита.

Машинистът случайно погледна, видя лежащата Хела и моментално спря влака.

Служащите по заповед на началника на трена отмахнаха Хела настрана. Един от прислужниците донесе свещ.

— Ранена ли е някъде? — запита императорът.

— Никак, Ваше Величество.

— Да не е отровена?

След като императорският лекар прегледа болната, каза на царя, че тя ще се свести.

Императорът погледна припадналата и изведнъж се отдръпна.

— Сънувам ли или това е същото лице! Тази жена е… великата княгиня Хела — каза Александър II.

— Нима така трябваше да се намери великата княгиня? Тя навярно не знае що върши — каза изповедникът.

— Вдигнете бързо княгинята и я занесете в купето! — заповяда императорът.

След малко Хела бе в купето, където отвори очите си.

— Хела! — извика императорът.

— Аз не съм Хела — каза разтреперана Хела, — аз съм ангел Божий.

— Бедни братко, нима такава трябва да ти я върна?! Мислите ли, че може да се излекува? — обърна се императорът към лекаря.

— Тя е толкова слаба, че подобно нещо не може да се мисли — каза лекарят.

— Бедната! — каза императорът, като я помилва по златната й коса. — Къде ли се е лутала и къде ли е намирала храна да живее? — каза тихо той.

В това време се чу голям шум около вагона и преди императорът да запита какво има, един от прислужниците влезе във вагона и му подаде пакет.

— Благодарете на Бога, че се спасихте от явна смърт!

— От смърт ли? Защо?

— Този пакет е пълен с динамит и ако бяхме изминали още 10 крачки, щяхме всички да станем жертва.

— Благодаря ти, Боже, че изпрати Хела да ме спаси от смъртта! — каза набожно императорът, като вдигна ръце към небето.

— Повредена ли е линията?

— Да, Ваше Величество — отговори началникът на трена. — Ще ви моля да почакате, докато прегледаме целия път. Изглежда, че се е случило нещо на стария Торгоев, понеже го няма.

— Добър чиновник ли е Торгоев?

— Аз гарантирам за него, Ваше Величество. Той е един от старите войници на генерал Кнудзон.

— Прегледайте тогава цялата околност. Господин адютант, разпоредете!

Адютантът се отдалечи и тръгна да обикаля с 4–5 души околността.

Изведнъж се чу сигнал. Войници, които бяха отишли наляво, донесоха един труп. След малко трупът на Торгоев беше пред императора.

— Всичко ми е ясно — каза Александър II. — Този човек е жертва на дълга си. Нихилистите са го убили, за да постигнат целта си. Разпитайте за семейството на убития — обърна се царят към изповедника. — И ми напомнете за това в Петербург.

В същото време се показа пламък в бараката.

— Вижте, Ваше Величество, къщата гори!

При светлината от пожара императорът видя адютанта си с още няколко войника.

Когато адютантът влизаше в бараката, той видя една мъжка фигура, която се мъчеше да се качи на тавана.

— Стой! Не мърдай! Ще стрелям! — извика адютантът, но фигурата се изгуби във вътрешността на къщата.

Войниците се втурнаха вътре и след няколко минути докараха Кардов вързан. За да заблуди преследвачите, той бе запалил бараката.

— Кой сте вие? — извика адютантът.

Кардов се изправи.

— Вие трябва, човече, да сте щастлив, че имате честта да заловите бившия директор на полицията Иван Кардов, настоящ нихилист и убиец на царя!

Адютантът насочи револвера си и извика:

— Напред!

След няколко минути Иван Кардов застана пред императора.

— Ваше Величество, този човек заловихме в онази барака, казва се Иван Кардов.

— Кардов? — извика императорът, като се втурна към вързания.

Кардов се засмя иронично.

— Наистина ли е той? Този ли е Кардов?

— Както виждате, Ваше Величество…

— Признаваш ли, нещастнико, че желаеше да извършиш атентат?

— Много съжалявам, че не успях.

— Ще пазите този човек добре — каза императорът на войниците. — И ще го закарате в Петербург. Ще отговаряте за него с главите си. Аз мога и сега, Кардов, да те убия, но няма да го сторя. Ще те изпратя в Сибир, където ще работиш най-тежката работа. Но преди това ще издам заповед да ти отсекат краката. Нека всички видят как наказвам предателите си. Това е моето желание.

Кардов не мърдаше, само очите му бяха широко отворени. Той не вярваше, че императорът щеше да го осакати.

— Милост! — извика Кардов.

— Милост ли? Тази милост ще подириш в Сибир!

По даден знак от императора Кардов бе отстранен.

След десет минути влакът тръгна.

Александър II стоеше до болната княгиня Хела.