Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (99)

ЛИЛИ

След като Джоджо и братовчедка й тръгнаха, отидох пеша до нас и сложих Ема да си легне. Беше време да прочета писмото от Антон.

Нямах друг избор. Знаех, че няма да ми се размине.

Легнах на канапето и извадих трите сгънати листа.

Мила моя Лили,

Кога четеш това? Шест месеца след като сме се разделили? Няма значение, благодаря ти, че все пак го четеш. Има само едно нещо, което искам да ти кажа с това писмо, и то е, че съжалявам за цялото нещастие, което ти причиних, но като ме знаеш, ще ми трябват няколко страници, за да ти обясня.

В момента сигурно съжаляваш за времето, което преживяхме заедно, искаш да се отделиш от мен и си убедена, че всичко беше една голяма грешка, отначало докрай.

Когато се срещнахме за първи път, изборът, който трябваше да направиш — между Джема и мен — беше ужасен. Опитах се да разбера, мислех, че разбирам, но тогава бях лудо щастлив, толкова бях убеден в правотата си, че друго не ме интересуваше. Като погледна назад, не мисля, че напълно осъзнах дълбочината и страха, че ще бъдеш наказана. За да се защитя, ще кажа, че се опитах да те направя щастлива, доколкото можех.

Не мисля, че някога ще се убедиш, че беше правилно да заживеем заедно. Но, моля те, опитай, не разрушавай останалата част от живота си, мъкнейки бремето на срама. Ще ти помогне ли, ако погледнеш Ема? Тя е такава нежна душица, тя прави света по-хубав, ние я създадохме, аз и ти. Все нещо хубаво е взела от нас.

Бих желал и да ти поискам прошка, че загубих нашия дом. Думите са бледи и не могат да изразят срама, който чувствам.

Като си припомня ентусиазма си да купим къщата, ми се струва, че те накарах насила, за което ужасно страдам. Но мога ли да обясня как мислех по онова време? Покупката на къщата беше риск, но до голяма степен ми се струваше, че ще успеем. Всички знаци сочеха, че парите ще потекат — Джоджо мислеше така, „Долкин Емери“ мислеха така, също и банката.

Страхувах се, че ако не купим дом за нас тримата, ще пропилеем парите от процента и ще ги прахосаме за всевъзможни боклуци (коли, стереоуредби и разни такива), но не и за сигурност (знаеш какви бяхме). Исках да действам като отговорен, възрастен човек. Да купим нещо, което е свръх възможностите ни, ми се струваше по-разумно, отколкото да вземем малък апартамент за една година, после да го продадем и да плащаме излишни данъци. Не се вслушах в страховете ти и после всичко се разпадна.

Мислех, че съм оптимист, ти самата го казваше, но ако имах възможността да го направя отново, щях да постъпя по абсолютно различен начин.

Като знаех какво си преживяла като дете, трябваше да ти дам сигурността, от която се нуждаеше.

Съжалявам за грешката, която извърших, горчиво съжалявам за нещастието, което ти причиних. Но никога няма да съжалявам за времето, което прекарахме заедно. Когато стана на осемдесет и погледна назад, ще видя, че сме имали и красиви моменти. Първия път, когато се срещнахме пред станцията на метрото, се почувствах най-щастливият глупак, на света и това чувство не ме напусна никога. Всеки ден, когато бяхме заедно, не можех да повярвам на късмета си — повечето хора за цял живот не получават това, което имахме през трите и половина години, и ще се радвам, ако срещнеш друг в живота си, а аз остана само като кратък епизод. Но за мен ти винаги ще останеш всичко.

Винаги твой: Антон

Оставих писмото и се загледах в тавана. Не спирах да гледам.

Знаех, че така ще стане. От седмици го знаех, още преди да отида при майка ми. Когато напуснах Антон, мислех, че съм се примирила. После, когато започнаха да пристигат картичките, разбрах, че с нищо не съм се примирила. Чувствах се изтръпнала като ръка, върху която съм спала седмици поред. Избягах при мама, за да избегна неизбежното.

Дори и тогава знаех, че трябва да направя избора си. Любовта ми към Антон започна бавно да се промъква обратно; да заличава отчаянието ми от загубения дом, върна се със сила, която не можех да пренебрегна.

Какво да правя с нея?

Нямах представа.

Сега поне разбирах какво стана вътре в мен: яд ме беше на Антон — да загубя дома си беше много тежко. Но, не знаех защо — заради времето? разстоянието? Вече не го винях. Мислех, че няма да му простя, но го сторих.

Още преди да прочета писмото, разбирах какво е искал да постигне с къщата: беше поел риск, без да е сигурен. Не бе имал късмет.

Ами аз? Аз бях там, можех да го спра. Вместо това стоях инертна, без да поема отговорност.

Несъмнено Антон беше безотговорен към парите. Но и аз не бях по-добра.

Нека който е без дългове да напише първия чек. Но това, че разбирах къде сме сгрешили, щеше ли да ни гарантира, че няма да повторим същите грешки? Ако ставаше въпрос само за мен и Антон, можехме да рискуваме, да опитаме отново, като знаем, че и да не потръгне, пак ще оцелеем. Обаче имахме дете, което и без това вече бе преживяло прекалено много през краткия си живот. Заради Ема трябваше да предприемем следващата си стъпка изключително внимателно. Прониза ме една мисъл: нали ще бъде по-добре за нея, ако родителите й живеят заедно? Май се опитвах да убедя сама себе си, защото обичах Антон.

Ами Джема? Щях ли някога да си простя каквото й причиних? Ако можех да избирам, никога не бих я наранила. Донесох й толкова нещастие. Станалото станало, нямаше да го поправя, дори и с Антон да останем разделени завинаги.

Изтощена, въздъхнах дълбоко, с поглед, все още впит в тавана, сякаш там бе изписан отговорът.

Щастието е нещо рядко и трябва да го сграбчиш с две ръце, щом го срещнеш. Искаше ми се да постъпя правилно — но знае ли човек? Гаранции няма.

Можех да плета догадки, докато посинея, и пак да не съм сигурна кое е правилно и кое — не.

Реших да съставя списък, сякаш човек можеше да вземе най-важното решение в живота си, като претегли за и против, пишейки в полето на телевизионната програма. Е, за по-добър начин не се сещах…

• Ема ще живее по-щастливо, ако родителите й са заедно.

• Чувствах, че ще мога да преодолея вината си към Джема.

• Бях простила на Антон за къщата и възнамерявах да бъдем по-разумни с парите в бъдеще.

• Той беше най-близкият ми човек в целия свят, накъдето и да се обърна (като изключим Ема).

Да видим…

Е, рекох си, няма нищо лошо да поговоря с Антон. И така, призовавайки силите на вселената, взех решение. Ще му се обадя — сега и само сега — и ако не го намеря, ще го приема като знак, че не ни е писано да бъдем заедно. Боязливо вдигнах слушалката с надеждата да я накарам да разбере колко важно е това, което правя. Чудех се къде ли е Антон точно сега, какво ще стане с нас. После натиснах цифрите една след друга, чух сигнала и започнах да се моля.