Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (86)

ДЖЕМА

Хванах полета в 6:35 от Дъблин и от Хийтроу се отправих направо към „Липмън Хай“. Бях облечена с новия си черен костюм от Дона Карън. Не от Прада. Независимо от това, правеше талията ми да изглежда тънка и ми придаваше шик. Взех го от разпродажба за изумително малка сума.

— Джоджо — радвам се за новата ти компания. Присъединявам се към теб.

— Чудесно, няма да съжаляваш!

Но преди да поема протегнатата й ръка и с ръкостискане да запечатаме сделката, казах:

— Има още нещо.

— Да?

— Лили Райт.

— Лили Райт?

— Не искам да идва с нас.

Джоджо доби угрижен вид.

— Лили Райт точно сега е в много неизгодно положение. Ако я оставя в „Липмън Хай“, надали някой друг ще иска да я представлява. Това ще означава край на писателската й кариера.

Вдигнах рамене.

— Това са ми условията.

Джоджо се замисли за момент. Прочетох уважение в очите й. Тя кимна бавно.

— Добре. Без Лили.

— Чудесно — стиснах ръката й. — Удоволствие е да се работи с теб.

В асансьора свих юмруци. Вече предчувствах успеха. Скоро отмъщението щеше да е мое. Мое, казвам ви! Мое! Мое!

Офисът на „Ай-Кон“ се намираше през три пресечки, но преди това си взех два чифта обувки от една разпродажба, така че пристигнах на срещата с Антон двадесет минути по-късно. Кой го беше грижа? Влязох със замах, като носех открито, без да се смущавам, пликовете с напазаруваните неща.

Беше странно да срещна Антон след три години и половина. Изглеждаше абсолютно същият: живи очи и небрежна елегантност. И същото очарование, дори по-силно. Има неща, които не се променят.

— Как я караш, луда жено? — той се ухили. — Влизай, сядай. Едно питие? Изглеждаш фантастично.

Когато го видях за последен път, се бях поболяла от любов към него. За миг си припомних прощалната среща, но веднага я отпъдих от съзнанието си. Тогава Антон имаше пълна власт над мен, не и сега. Благодарение на странния обрат на съдбата, за първи път, честно, чувствах, че бъдещето му е в моите ръце.

Той ми се усмихна с широка, победна усмивка.

— Продай ни книгата си, Джема. Давай, страхотна е. От нея ще направим чудесен филм. Обещавам, че няма да те разочароваме.

— Така ли — отговорих хладно. — Антон, поразпитах тук-там. „Ай-Кон“ е пред фалит. Тази книга определено ви трябва.

Това извади наяве страховете му.

— Може би.

— Никакво може би. И добрата новина, Антон, е, че може да я имате. Без да ви струва и пени.

— Можем ли?

— При определени условия.

— И те са?

Замълчах за момент, за да се получи драматично напрежение.

— Как е Лили? — попитах. — Как се разбирате?

За моя изненада — не бях очаквала, че ще признае толкова скоро, че навярно се чувства ужасно, той поклати глава.

— Не много добре.

— Не много добре? Хубаво. Тогава по-лесно ще я напуснеш.

Очаквах да ме засипе с приказки от сорта: „За какво говориш?“ и „Ти луда ли си?“, но той кимна и отвърна:

— Добре.

— Добре ли? — не повярвах на ушите си. — Толкова просто? Навярно не я обичаш толкова, след като поставяш кариерата си на първо място.

— Не. Изобщо не я обичам. Никога не съм я обичал. Всичко беше грешка. Бях самотен, когато за първи път дойдох в Лондон, и обърках приятелството с любовта. Тя забременя и как можех да я оставя? Но после прочетох книгата ти, така приятно ми напомни за теб. Спомних си какво чудесно момиче си и колко весело ни беше заедно. Като те виждам днес тук, с прекрасния ти костюм от Прада, не изпитвам никакви съмнения, че винаги съм обичал само теб. — Стоеше до прозореца и се взираше в лондонското небе с цвят на овесена каша. — Отдавна зная, че да заживея с Лили беше грешка. Откакто си присади коса като Бърт Рейнолдс, за да прикрива плешивината си — въздъхна тежко. — Още тогава трябваше да я напусна, но присадката се инфектира и се наложи да взима антибиотици, което се отрази зле на стомаха й. Щях да се чувствам като престъпник, ако бях си тръгнал…

Отворих очи. Така не ставаше. Стига толкова фантазии. Не беше възможно да отида в Лондон, да направя предложение на Джоджо и Антон и да съсипя Лили. Почти бях разочарована от себе си — каква съм отмъстителка. Едно беше да си мечтая как отивам в работата на Колет и я правя за смях на паркинга на компанията. Но подобни фантазии за отмъщение — възможно ли е някой наистина да ги осъществи?

Само ако си много, много особен. Ако живееш живота си като в сценария на „Далас“. Отмъщението вече не ме блазнеше. Не съм такъв човек. Била ли съм някога? Или просто съм простила на Лили?

Дори да се насилех да се пазаря с Джоджо и Антон, те или щяха да ми се изсмеят, или да ми кажат да се разкарам.

Колко жалък трябва да е човек, който би се радвал да си върне гаджето, като му помогне да съживи кариерата си? Все едно да го купи.

Джоджо още чакаше от другата страна на линията да й отговоря.

Казах:

— Джоджо, не се тревожи, оставам с теб. Има само едно нещо, като спомена „Джери Макгуайър“…

Включих радиото си, търсейки станция с рап. Еминем, това щеше да свърши работа. Увеличих звука до оглушителни децибели.и извиках:

— Джоджо, за майтап, ще извикаш ли „Покажи ми парите“?

Поколеба се, явно не беше в настроение.

— Какво пък, по дяволите. ПОКАЖИ МИ ПАРИТЕ.

— Поздравления — казах с телефон, долепен до ухото ми. — Продължаваш да ми бъдеш агент.