Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Other Side of the Story, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2008)

Издание:

Издателство „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Angelina)

Глава 7

Трябваше да отида на работа в понеделник сутринта. Определено и безусловно се налагаше. Давиния беше помолила да се срещне лично с мен, освен това се очакваше да отида в Килдеър, за да огледам мястото и да се уверя, че шатрата се издига на правилната поляна. Зная, че звучи напълно откачено, но наистина се беше случило на Уейн Дифни от рок групата „Ладз“ (знаете го, онзи смахнатия, със супер тъпата прическа). Разпънали сватбената му шатра на друга поляна, после нямало време да я свалят и издигнат наново и на фермера, собственик на земята трябвало да се платят огромни суми. Не беше нашата агенция, слава Богу, но въпреки това историята разтърси из основи браншовата ни асоциация.

Така че в неделя вечерта, чувствайки се виновна и готова да се отбранявам, натиснах копчето за изключване на звука на телевизора и казах:

— Мамо, утре е абсолютно наложително да отида на работа.

Не отговори, остана загледана в безмълвните образи, сякаш не ме е чула.

Денят беше минал кошмарно — майка ми не беше отишла на църква, а човек, незапознат с ирландските майки католички, трудно може да разбере колко сериозно е това. Те никога не биха пропуснали неделната служба, дори да са болни от бяс и да им излиза пяна от устата — просто ще си вземат достатъчно носни кърпички, за да се забърсват. Ако загубят единия си крак, ще подскачат на другия. Ако загубят и другия, ще тръгнат на ръце, като се стараят да вървят грациозно, за пред съседите, минаващи с колите си.

В десет часа в неделя сутринта прекъснах безучастния телевизионен маратон на майка ми, която гледаше седмичния обзор на стоковата борса.

— Мамо, няма ли да се приготвяш за църква?

(В този момент си припомних коя беше четвъртата Мери, която се премести от квартала. Всъщност не се казваше Мери. Беше г-жа Прайър — Лоте. Нищо чудно, че не съм могла да се сетя. Предстоящата служба навярно е напомнила и на двете ни, защото веднъж мама беше казала:

— Много съм привързана към Лоте, нищо, че е лютеранка.

Но предното лято Лоте се беше възнесла в небесата и г-н Прайър продаде къщата и отиде в старчески дом.)

Майка ми изглежда не ме чу, тъй че повторих:

— Мамо, време е да се приготвиш за службата. Аз ще те закарам.

— Няма да ходя.

Стомахът ме присви.

— Добре, ще дойда с теб.

— Нали ти казах, че няма да ходя? Всички ще ме зяпат.

Използвах думите, с които винаги ме окуражаваше, откакто навлязох в съзнателна възраст.

— Не ставай глупава — рекох й. — Те са си по-интересни. Кой ще си даде труда да те зяпа?

— Всичките — отвърна ми печално и май беше права. При нормални обстоятелства мама считаше единадесет часа за „време за разходка“. За нея и близките й приятелки беше време да „излязат“. Ако някоя в затънтения ни квартал се сдобиеше с ново зимно палто, първия път, когато го показваше пред хората, беше на службата в единадесет часа.

Но не само, че мама беше изоставена съпруга, тя не можеше да се похвали с никакво ново зимно палто — а трябваше да има поне едно-две, тъкмо вървяха разпродажбите. Всички недомлъвки и лукави погледи щяха да са отправени към нея, заради това, че е парясана, и напълно щяха загърбят червеникаво-кафявото палто от смес от вълна и полиестер, което г-жа Парсънс си бе купила с огромно намаление от седемдесет и пет процента.

Така че майка ми не отиде на литургията, прекара още един ден облечена с пеньоара си, а сега отказваше и да ме чуе.

— Мамо, моля те, погледни ме. Наистина трябва да отида на работа утре.

Изключих напълно телевизора и тя се врътна към мен наскърбена:

— Тъкмо гледах.

— Не гледаше. Мамо, утре е наложително да отида на работа, защото през следващите четири дни всяка минута ми е ценна.

— Значи лошо си планираш работата, да оставиш всичко за последната минута.

— Не е така. Наемът на шатрата е двадесет хиляди евро на ден, затова трябва да сгъстим всичко до няколкото дни, с които разполагаме.

— Андреа не може ли да се справи?

— Не, мое задължение е.

— И в колко часа ще си дойдеш?

Обзе ме паника. Обикновено, когато работя върху подобна задача, използвам всяка минута, която не е посветена на работата, да се наспя. Но изглежда трябваше да пътувам по час и двадесет минути с колата от Дъблин до Килдеър и обратно, всеки ден. Два часа и четиридесет минути, откраднати от съня ми. Всеки ден. Ааааа!

 

В понеделник, когато часовникът иззвъня, се разплаках. Не само защото беше шест сутринта, а защото татко ми липсваше.

Беше изминала най-странната седмица в живота ми — бях шокирана и усърдно се опитвах да се грижа за мама. Но сега шокът беше отминал и изпитвах само тъга.

Сълзите се стичаха по възглавницата ми. С детска наивност копнеех татко да не си беше тръгвал и всичко да си беше както преди.

Той беше мой баща и мястото му си беше вкъщи. Беше тих човек и бе станал по-неразговорлив предимно заради майка ми, но сега тишината в къщата можеше да се реже с нож.

Сигурно вината беше моя. Бях го пренебрегвала. И на двамата не обръщах достатъчно внимание. И то защото смятах, че са щастливи заедно. Всъщност въобще не мислех за тях, изглеждаха така доволни. Не бяха ме тревожили дори за миг, живееха си спокойно, привързани един към друг. Е, баща ми работеше и играеше голф, а майка ми си стоеше вкъщи по цял ден, но имаха достатъчно общи интереси — кръстословици, разходки до Уиклоу да се порадват на пейзажа, много се увличаха по криминални филми: „Морс“, „Убийства в Мидсомър“ и други подобни. Веднъж дори заминаха на уикенд с организирано разследване на убийство, въпреки че май останаха разочаровани. Очакваха да има „престъпление“ и поредица от улики, които да ги доведат до главния злодей. Вместо това ги наливали с напитки, заключвали ги в гардероби и ги пребърквали други „детективи“ като тях.

Отдавна ли е бил нещастен татко? Винаги беше толкова мил и благонравен човек, но дали така не е прикривал някаква мрачна потиснатост? Нима е прекарал години, тайно копнеещ за различен живот? Досега не бях мислила за него като за отделна личност, за мен беше съпруг, баща и любител на голф. Но той явно беше нещо много повече и необятността на непознатата територия ме объркваше и притесняваше.

Измъкнах се от леглото и се облякох за работа.

 

До десет сутринта Килдеър заприлича на снимачна площадка — навсякъде гъмжеше от хора и камиони.

Носех слушалки и микрофон и приличах на Мадона по време на турне, само дето сутиенът ми не беше толкова повдигнат.

Шатрата беше пристигнала от Англия и седемнадесет от наетите двадесет души се бяха явили, за да я издигнат. Бях поръчала да монтират четири химически тоалетни и бригада-дърводелци усърдно се трудеха, за да сковат пътеката към тях. Освен това бях убедила по телефона митническия служител да пусне в страната хладилния камион с лалетата.

Когато доставиха печките за шатрите, където щеше да се приготвя храната — два дни по-рано, но все пак пристигнаха — седнах в колата си, включих отоплението и позвъних на баща ми в работата, за да го помоля още веднъж да се върне вкъщи.

Кротко, но твърдо, той каза не, след което аз излях тревогата си:

— Татко, как мама ще се оправя с парите?

— Не получихте ли писмото?

— Какво писмо?

— Има писмо, където обяснявам всичко.

Веднага позвъних на майка ми и тя отговори задъхана:

— Ноел?

Сърцето ми се сви.

— Не, мамо, аз съм. Получили ли сме писмо от татко? Може ли да отскочиш и да провериш?

Тя отиде и се върна.

— Да, има нещо с вид на документ, адресирано до мен.

— Къде беше?

— На перваза на прозореца, заедно с другите писма.

— Но… защо не го отвори?

— А, винаги оставям баща ти да се оправя с документите.

— Но то е от татко. От баща ми за теб. Ще го отвориш ли?

— Не. Ще изчакам, докато се върнеш. А, дойде д-р Бейли, даде ми рецепта за приспивателни. Как да ги взема?

— Иди до аптеката — опитах се да я подлъжа.

— Не — гласът й трепереше. — Не мога да изляза от къщи. Ще идеш ли ти? Аптеката е отворена до десет, ти сигурно ще си дойдеш дотогава.

— Ще направя каквото мога.

Затворих и зарових лице в дланите си. (Натиснах без да искам бутона за повторно набиране и чух майка ми да хълца: „Ноел?“)

 

Да напусна мястото на сватбата в 8.30 вечерта, беше все едно да си взема половин свободен ден. Карах колкото бързо можех, без ченгетата да ме спрат, стигнах до мамини, грабнах рецептата и отпраших към аптеката. Любезният мъж не беше на смяна, слава Богу. Подадох листчето на едно момиче с отегчен вид, но тогава любезният щръкна иззад лекарствата и жизнерадостно каза:

— Здравейте.

Да не би пък да живее в аптеката, зачудих се аз. Преживявайки от захарни пръчици и сиропи за кашлица, полагайки глава нощем върху меки пакети с бинтове?

Той взе рецептата и промърмори съчувствено:

— Не можете ли да спите?

Заразглежда лицето ми и това, което откри там, го накара да поклати тъжно глава.

— Да, антидепресантите първоначално имат подобен ефект.

Съчувствието му, макар и съвсем неуместно, беше утешително. С лека усмивка на благодарност се отправих към дома на мама, където седнахме и отворихме страшното писмо от татко.

Беше от адвоката му. Исусе, колко сериозно беше! Въпреки че от умора буквите танцуваха пред очите ми, схванах същината.

Баща ми предлагаше нещо, наречено „временно финансово споразумение“. Звучеше зловещо, защото подсказваше, ще бъде последвано от постоянно. Пишеше, че ще дава на мама определена сума месечно, от която тя да плаща разходите по домакинството, включително и ипотеката.

— Трябва да пресметнем. Колко е ипотеката?

Майка ми ме изгледа, сякаш я карах да ми обясни теорията на относителността.

— А режийните? Колко горе-долу е сметката за електричество?

— Не… не знам. Баща ти попълваше всички чекове. Съжалявам — отговори тя така съкрушено, че не можах да продължа.

Какво да кажа.

Не е за вярване, че мама някога е ходела на работа — в машинописен отдел, където е срещнала татко. Но спряла да работи, като забременяла с мен; след спонтанния аборт преди това не искала да поема никакви рискове. Навярно така и така щеше да напусне работа след като се родя, така постъпваха ирландките в онези дни. Но въпреки че другите майки се връщаха на работа, когато всичките им деца тръгнеха на училище, моята не го стори. Била съм нейното съкровище, казваше тя. Казано по-прозаично, не се нуждаехме от нейните пари. Макар че татко не го повишиха, не стана голям шеф и не караше Мерцедес, винаги получаваше достатъчно.

— Мисля, че сумата ще стигне — въздъхнах аз. — Хайде да си лягаме.

— Има още нещо — каза тя. — Имам обрив.

Протегна крака си и разтвори пеньоара. Наистина — бедрото й беше покрито с подути червени петна.

— Трябва да отидеш на лекар — изкривих уста в полуусмивка. — Това е истерия.

Всъщност и тя се засмя.

— Не мога да позвъня на д-р Бейли и да го моля за ново домашно посещение.

А пък аз не мога да отида отново в аптеката. Любезният човек ще си рече, че напълно съм откачила.

 

Вторник сутринта започна с препирня в Килдеър. Специалистката по вътрешното оформление и осемте й помощници здравеняци решиха, че трябва да превърнат шатрата, лъхаща на спарена трева, в интериор от хиляда и една нощ. Но шатрата не беше напълно издигната, така че двата екипа се опитваха да работят едновременно и мигът, в който един от работниците стъпка ивица златист сатен с калните си ботуши, даде сигнал за бойни действия.

Декораторката — яка мадама на име Мери, нарече работниците „недодялани леваци“.

Обаче те решиха, че това прозвище е най-смешното нещо, което някога са чували, и не спряха да го повтарят:

— Разбра ли, мой човек, аз съм недодялан левак. Недодялан!

После нарекоха Мери „тлъста брантия“, което си беше чистата истина, но не допринасяше за хармонична работна среда, и се наложи да употребя значителния си талант на парламентьор, за да попреча на екипа по вътрешното оформление да си вдигне чуковете.

След като спокойствието беше възстановено, стоях сред мразовитото поле, надявайки се да остана насаме и да позвъня на леля Гуен в Инвърнес.

Възкликвайки колко е прекрасно да ме чуе, тя ме попита на колко години съм станала, но аз малко грубо съкратих тази част от разговора — нямаше как, времето ми беше ограничено. С две думи описах положението с татко и завърших:

— Мислех, че може би ще поговориш с него.

Изведнъж леля Гуен се превърна в невротична стара дама.

— Ами не знам… не мога… не ми е работа… момиче, казваш… но какво бих могла да му кажа…

Нещо привлече вниманието ми: на моравата между химическите тоалетни и дървената алея се бяха струпали декораторите и работниците, издигащи шатрата. За мой ужас изглежда си разчистваха сметките. Неколцина от бачкаторите си запретваха ръкавите, а един от декораторите застрашително размахваше бутилка минерална вода. Време беше да се намеся.

— Е, благодаря ти, лельо Гуен.

Докато слушах равнодушните й извинения, затворих телефона и закрачих по замръзналата земя.

По-късно същия ден опитах с леля Ейлиш в Роуд Айлънд, но я сварих в отвратително настроение, не й беше до разговори:

— Възрастни хора сме. Баща ти отговаря за това, как ще си живее живота, както и майка ти — нейния.

— Да приема, че ми казваш „не“, така ли?

— Не. „Не“ е някаква възможност. Не вярвам в думата „не“.

— Но ти току-що я каза.

— Не, не съм.

По-късно се пробвах при Джери Бракър, партньора на татко на голф, който ми отвърна със силен, фалшив, унизителен смях.

— Допусках, че може да ми се обадиш. Или пък майка ти. Предполагам, че искате да говоря с него.

— Да! — Слава Богу, някой готов да помогне. — Ще го сторите ли?

— Да кара, както си знае. Ще дойде на себе си, като му дойде времето.

Натъжена, позвъних на г-жа Тиндъл с надеждата, че тя ще вземе майка ми под крилото си. Без успех. Държа се забележително хладно и се престори, че някой звъни на входната врата, само да се отърве от мен.

Бях чувала, че изоставените жени се оплакват, че „приятелките“ им ги зарязват, ако се опитват да върнат съпрузите си. Мислех, че е параноя, но се оказа вярно.

 

Тази вечер не се прибрах до един през нощта. Мама все още беше будна, но за моя изненада изглеждаше малко по-добре. Мъртвешкият, безжизнен поглед в очите й беше на изчезване и сякаш духът й беше по-висок. После разбрах защо.

— Четох от тази книга — каза тя почти жизнерадостно.

— Каква книга?

— „Церовете на Мими“. Беше чудесна.

— Така ли?

Изведнъж се изплаших. Не исках никой да я харесва.

— Веднага ме ободри. И да не ми кажеш, че е от Лили! Разбрах чак когато видях снимката й на гърба. Какво постижение, да напише книга.

После замислено продължи:

— Много харесвах Лили, винаги е била така мила.

— Я чакай малко! Тя ми отмъкна гаджето, не помниш ли?

— А, да. Е, написала ли е и други книги?

— Една — отсякох аз, — и не е публикувана.

— Защо не? — майка ми звучеше възмутено.

— Защото… защото никой не я хареса.

Проявявах жестокост. Неколцина литературни агенти май я бяха одобрили. Трябвало само да махне героя или да промени мястото на действието в Мейн или да я пренапише в сегашно време.

От години Лили пишеше и пренаписваше книгата — как й беше името? Нещо свързано с водата? О, „Кристално чиста“, ето как беше. Но дори и след като беше направила исканите промени, пак нищо не стана. Беше отхвърлена от не един, не дори двама, а от трима агенти и аз бях ужасно впечатлена от факта.

— Ще дам „Церовете на Мими“ на Кели — додаде майка ми. — Тя обича хубавото четиво.

 

Фактът, че майка ми хареса книгата на Лили, наново провокира безпокойството, което ужасната ми седмица бе успяла да притъпи. На следния ден при първа възможност позвъних на Коуди. Не си беше в офиса, така че го хванах на мобилния. Дишаше тежко, по което заключих, че е на пътечката за бягане. Или правеше секс.

— Как е книгата на Лили?

— Още не е предизвикала световна катастрофа.

— Слава Богу.

— Я се разкарай.

После, след кратко колебание, той попита:

— Ти чете ли я?

— Естествено! Едвам стигнах до края. А ти?

— Да.

— И?

Той помълча.

— Мисля… че всъщност е доста добра

Стори ми се, че долавям сарказъм, искам да кажа, това си беше Коуди.

После осъзнах, че не е така и едва не се поболях от страх. Ако Коуди, най-големият циник на планетата, мислеше, че е прекрасна, сигурно беше истина.