Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (66)

Глава 22

Събота вечерта

Пристигнаха цветя за нея. Толкова често беше започнало да се случва, че вече ги мразеше.

Скоро след това телефонът иззвъня. Тя погледна дисплея: беше мобилният на Марк. Вдигна и без намек за шега попита:

— Къде е Каси?

— О! В минералния басейн.

— Как мина вечерята от седем блюда?

— Моля?

— Ами леглото с балдахин?

— Какво?

— А езерото в римски стил? Виж какво, престани да ми изпращаш цветя.

— Но те са, за да ти напомнят, че те обичам и когато не мога да бъда до теб. — Гласът му звучеше обидено.

— Знам, да, но да ги нареждам, да събирам увехналите цветове от пода и да хвърлям мъртвите букети в кофата за боклук, без гнилите им стебла да полепнат по пръстите ми — знаеш ли какво? Мисля, че на това трябва да се сложи край.

— Държиш се така заради Каси.

— Предполагам.

Настъпи дълга тишина, после той каза с тежък, отпаднал глас:

— Трябва да поговорим.

Прониза я предчувствието за нещо много неприятно. След това той заговори отново:

— Това не може да продължава вечно — и главата й се замая от шока.

Не беше готова всичко да свърши толкова скоро.

— Да говорим сега, Марк.

— Не мога. Каси ще се върне след малко. Ще се видим утре.

Тя затвори слушалката. По дяволите. Очакваха я двадесет и четири тежки часа.

Веднага позвъни на майка си. Не за да обсъжда с нея случилото си, а да си припомни коя е.

— Как е при вас?

— Добре сме. Малкият Лука става все по-хубав с всеки изминал ден.

Лука беше прохождащият син на брат й Кевин и съпругата му Натали.

— Получих снимките, много е сладък.

— Записаха го в агенция за фотомодели.

— Хубава идея.

— Не е. Достатъчно лошо е един мъж да е красив, но да му казват, че е красив — о, Боже! За щастие баща ти никога не е имал този проблем.

— Това го чух! — чу се вика на Чарли.

— Далеч по-добре е за мъжа да развива личността си — продължаваше майка й, — но имай предвид, че баща ти и това не направи.

— И това го чух — отново викна Чарли.

Когато затвори, позвъни на Беки, която час по-късно пристигна заедно с Анди.

— Сигурно ужасно се измъчваш — отбеляза тя. Джоджо сви рамене.

— Винаги си толкова смела.

— Такава съм си, Бекс. Корава. По-силна от всяка друга жена.

— Да. — Беки и Анди размениха погледи, забелязвайки бутилката с вино, която Джоджо беше отворила, тлещата цигара в пепелника, другата цигара между пръстите й, филма за мееркатите, който вървеше по телевизията.

— Едно му е хубавото — размишляваше на глас Джоджа, — поне не си дадох парите за първото издание на „Гроздове на гнева“. Купих му първото издание на „Перлата“, защото „Гроздовете на гнева“ беше прекалено скъпа.

— Не му я давай. Продай я по Интернет — посъветва я Беки.

— Дай му я — възпротиви се Анди — остани с него. Каквото и да се случи, той си остава твой шеф.

— Убедена съм, че кариерата й е най-малката грижа — упрекна го Беки.

— Говорим за Джоджо — отново й възрази Анди, — не за теб.

На следващия ден Марк пристигна у Джоджо в един и петнадесет. Опита се да я прегърне, но тя се отдръпна от него. Той я последва в предната стая, където тя седна в мрачно мълчание.

— Обичам децата си — каза той.

— Знам.

— Никога не съм искал да ги напускам. Казах ти го от самото начало.

— Винаги си го казвал.

— Все чаках подходящо време да ги оставя. Мислех за края на учебната година, но не исках да им развалям лятото. После исках да прекарат една последна, щастлива семейна ваканция, затова реших да го направя, когато се върнем от Италия през август, но тогава пък им предстоеше новата учебна година, много напрегнат период. — Той повдигна рамене. — Джоджо, осъзнах, че никога няма да настъпи подходящото време. Никога.

Сърцето й сякаш спря.

— Така че ще го направя сега — каза той. — Днес.

— Моля?

— Днес. Ще кажа на Каси днес. Ще я напусна днес.

— Днес ли? Чакай малко, нищо не разбирам. Мислех, че ще напуснеш мен.

— Да се разделя с теб? — Цялото му същество изразяваше объркване. — Защо си мислила така? Аз те обичам, Джоджо.

— Защото каза, че трябва да поговорим. И защото никога не си ми казвал, че Каси е толкова, как да кажа, привлекателна.

— Но ти си я виждала и преди. Знаеш как изглежда.

— Не помня да е изглеждала така.

— Защото тогава за теб не е имало значение как изглежда.

Пред себе си тя призна, че това бе вярно.

— Но вие се разбирате толкова добре.

— И с Джим Суийтмън се разбирам добре. Това не означава, че трябва да се оженя за него.

Тя запали цигара; обратът беше настъпил прекалено бързо. Мислеше, че ще го загуби, наполовина се беше примирила, и изведнъж събитията поеха в противоположна посока. Той щеше да дойде да живее с нея. Днес.

След като беше мислила, че ще го загуби, го пожела със сила, която я плашеше. Но преди всичко имаше един въпрос, на който трябваше да получи отговор.

— Марк, спа ли с нея през този уикенд?

Той се засмя.

— Не.

— Защо не? Имахте легло с балдахин, вечеря от седем ястия…

— Тези работи нямат значение. Аз не я обичам, поне не по този начин. Обичам теб.

Той сведе очи, сбърчи челото си, после отново вдигна поглед.

— Честно, нямам представа.

— Няма нужда да ме лъжеш. В началото ми каза, че понякога правите секс.

— Да, но откакто съм с теб, не мога да бъда с друга.

Трябваше да му повярва.

Той се изправи.

— Отивам вкъщи да й кажа. Не знам кога ще се върна…

— Чакай, не, почакай. Днес е прекалено късно.

Той я погледна въпросително.

— Тогава кога?

Тя се замисли. Кога щеше да е подходящо време да лиши Сам и Софи от баща им? Следващата седмица? След четири седмици? Кога? Не можеше да отлага до безкрай, все някога щеше да се случи.

— Добре — каза накрая — изкарайте ваканцията през август като семейство.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

— Добре. Края на авгург. Сега може ли да си лягаме?