Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (30)

Глава 31

Джоджо почти си купи кофа за банята. Беше синя, пластмасова, с изрисувани делфинчета, но когато я взе и се нареди на касата, изгуби желание.

Тръгна бавно към кабинета си, където изяде една солена кифла с шунка и сирене, безнадеждно наблюдавайки как трохите се ронят и падат на бюрото й.

Когато Манодж позвъни, че я търсят на телефона, сърцето почти щеше да изскочи от гърдите й — възможно ли бе да е Патриша Евънс?

— Олив Лиди е на първа линия.

— Има само една линия.

— И какво? Това не значи, че тя не е на първа линия.

Джоджо въздъхна тежко.

— Свържи ме.

— Олив? С какво мога да ти бъда полезна? Да не искаш да прибавиш още една петачка към офертата си?

— Става дума за „Любовта и фереджето“. Надявам се, че не е прекалено късно. Бих искала да направя предложение.

— Да не си се объркала, Олив? Ти вече направи оферта. Смях се, помниш ли?

— Искам да я увелича.

— С колко?

— На шестстотин хиляди.

— Какво? Какво става, Олив? — Как успя да уредиш да ти одобрят петстотин и петдесет хиляди за три часа?

— Не прецених стойността на книгата. Сгреших.

Тогава Джоджо схвана. Олив се беше надявала, че никой друг няма да прояви интерес и е искала да мине евтино. Малко самообладание! Но какво от това? Всичко започва отново! Слава Богу.

— Пак ще ти се обадя тогава.

 

Понеделник, 3:07 следобед

— Таня, получих предложения, по-високи от твоето.

— С колко по-високи?

— Знаеш, че нямам право да казвам…

— Джоджо!

— Шест.

— Добре. Седем.

— Благодаря. Пак ще се чуем.

 

3:09

— Олив? Имам предложение, по-високо от твоето.

— Колко по-високо?

— Знаеш, че не мога да ти кажа…

— Колко?

— Седем.

— Тогава осем.

 

3:11

— Таня, получихме нова оферта.

— Трябва ми малко време. Нямам право да вдигам повече.

— Кога ще ми се обадиш?

— Скоро.

 

Вторник, 10:11 сутринта

— Джоджо, Олив е. Книгата моя ли е?

— Очаквам обаждане от друга заинтересована страна.

— Трябва скоро да разбера.

— Разбрах те.

 

10:15

— Таня, принудена съм да те помоля да побързаш.

— Извинявай, Джоджо, опитваме се да се свържем с издателя. Трябва той да одобри по-голяма сума, но е с яхтата си някъде из Карибите.

— Колко скоро ще ми се обадите?

— Ще опитам до края на работния ден.

 

4:59 следобед

— Олив, обажда се Джоджо, ще ме изчакаш ли до утре сутринта?

— Ами, не знам…

— Моля те, Олив. Стари приятели сме.

— Добре.

 

Сряда, 10:14 сутринта

— Таня?

— Джоджо! Виж, извинявай, че не ти се обадих вчера. Все още не мога да се свържа с него.

— Съжалявам, Таня, но другата страна наистина ме притиска.

— Дай ми време поне до следобед. Моля те, Джоджо, отдавна се познаваме.

 

2:45 следобед

— Джоджо?

— Таня?

— Деветстотин!

 

2:47

— Олив?

— Джоджо?

— Най-високата сума е деветстотин.

— По дяволите! Мислех, че е моя. За да вдигна още, ще трябва да задвижа машината да одобрят нова сума.

— Кога можеш да ми се обадиш?

— Скоро.

 

2:55

— Джоджо, Беки се обажда. По обяд заспах и сънувах, че всичките ми зъби са изпопадали. Какво значи това? Страх от нещо? Обвързване? Смърт?

— Страх, че ще ти изпопадат всичките зъби. Трябва да затварям, Бекс.

 

Четвъртък, 10:08 сутринта

— Джоджо, Таня е.

— Още чакам да се обадят другите.

— Известно ти е, че трябва да знам. Деветстотин е огромна сума и знам, че Олив Лиди е другият редактор…

— Защо мислиш така?

— Носи се слух. Тя няма да предложи нищо повече без разрешение. Там са абсолютни нещастници. (Таня беше съкратена от „Садърн Крос“ след един горчив неуспех. Не им беше простила.)

— Моля те, Таня, ще можеш ли да ме изчакаш до ранния следобед? Два и тридесет и после се оттеглям.

 

10:10

— Олив, Джоджо е на телефона.

— Виж, извинявай имаме спешна среща този следобед с директора по продажбите и рекламата. Ще ти се обадя, щом свършим.

— Не можете ли да проведете срещата малко по-скоро. Наистина ме натискат…

— Не. На директора по продажбите ще му махат сраснал се нокът на крака тази сутрин, от месеци чака да го приемат, и операцията няма да свърши до дванадесет и тридесет. След което веднага пристига. Моля те, Джоджо, както ти каза вчера, стари приятели сме…

— Да, зная, но трябва да решавате бързо. Иначе ще трябва да я дам на другата страна.

— Това е оная кучка Таня Тийл, нали? Хич не я слушай, тя няма кураж да се откаже.

— Виж сега…

— До три и тридесет. Ще ти се обадя тогава. Повече не мога да направя.

 

2:29 следобед

— Манодж е. Таня Тийл е на първа линия.

— Още не е два и тридесет!

— Какво да й кажа?

— Каквото и да е. Всичко. Дай ми един час.

— Счупен крак?

— Не чак толкова страшно.

— Съмнение за счупен крак.

— Давай!

 

3:24

— Джоджо, няма да повярваш.

— Беки, здрасти, аз…

— Бях на една среща тази сутрин и познай какво? Един от зъбите ми падна. Тъкмо се готвех да заговоря, когато един зъб започна да се въргаля из устата ми като бонбон. Точно както в съня ми!

— Как може зъб да падне ей така?

— Не беше точно зъб, беше коронката му, но това може да означава, че съм медиум.

— В последно време коронката клатеше ли ти се?

— Не. Е, съвсем мъничко…

— Беки, извинявай, мила, трябва да затварям.

 

3:31

— Джоджо, Олив е. Добре — отсреща тежко дишане, — един милион.

 

3:33

— Таня, те дават милион.

— Милион! Кой може да повери на тая патка толкова пари? Тя е толкова редактор, колкото аз съм трамвай…

— Оставаш ли, или се отказваш?

— Оставшам, но трябва да ги накарам да развържат кесията още малко. Между впрочем, как ти е кракът?

 

Сега, след като беше получила оферта от един милион, душата на Джоджо се рееше като птичка.

— Какво следва? — попита Манодж.

— За днес — толкова, но утре ще се обадят отново. И двете отчаяно искат книгата, бият се със зъби и нокти, което ни е само от полза.

— Как ще празнуваш довечера? Ще ходиш на йога?

— Йога, ли? Дрън-дрън. Разюздан секс с приятеля ми.

Чукчукчук. Не трябваше да го казва. Приповдигнатото настроение я правеше безразсъдна. Манодж изстена.

— Кой е тоя?

— Няма значение.

— Ричи Гант е, нали?

— Не. Той е твоето гадже.

— Беше първо твое, но те изрита и сега сърцето ти кърви и обикаляш около къщата му да се молиш да те приеме обратно.

Джоджо прекара четката през косата си.

— Как изглеждам?

— Наведи се и си разтръскай косата, обърната на обратно.

Джоджо го изгледа студено.

— Сигурно ме мислиш за пълен идиот.

— Не. Придава повече обем. Не е, защото искам да ти гледам в деколтето. Е, хубаво де. Не само, защото искам да погледна в деколтето ти.

 

7:15, четвъртък вечерта, пред блока на Джоджо

За Марк й напомни разносвачът на цветя, с когото се сблъска на вратата на блока.

— Къде беше? — попита той. — Мислех вече да си тръгвам. Нали знаеш, че свършвам в седем.

— Това за мен ли е? — тя посочи цветята. — По дяволите.

— Много благодаря!

Пъхайки цветята под мишница заедно с една бутилка шампанско, тя включи мобилния си телефон. Имаше три съобщения от Марк; понито на дъщеричката му Софи я беше настъпило по крака и й счупило два пръста. Невероятно съжаляваше. (Първо съобщение.) Още извинения. (Второ съобщение.) Отбягваше ли го тя? (Трето обаждане.) Джоджо го набра.

— Каси можеше да я вземе — обясни той. — Но беше толкова разстроена, че ме помоли да я придружа.

Долавяше страданието в гласа му: малкото му момиченце страдаше и искаше татко си. Тя въздъхна; как да му се сърди?

— Събота? Какво ще кажеш за събота? — попита Марк.

— Ще се освободиш ли утре вечер? Трябва да ходя на онази хипноза против пушенето и искам да се измъкна.

— Извинявай, Джоджо, трябва да заведа някъде онези италиански издатели. Но ако не искаш да те хипнотизират, не ходи. Не ти трябва оправдание.

— Прав си. За събота ли се разбираме? Кажи на Софи да не се приближава до онзи проклет кон, и ако няма други счупени крайници, ще те чакам.

Позвъни на Беки и на домашния, и на мобилния телефон, но и на двете места се свърза с гласовата поща, така че се обади на Шейна.

— Да излезем — предложи Шейна.

— Как можете да си намирате детегледачка толкова бързо?

— Детегледачка ли? Не ми трябва детегледачка, имам си Брандън. Ей, Брандън! Излизаме с Джоджо да пийнем по нещо.

— Да дойда ли при теб?

— Не! Повярвай ми, няма да ти харесат тукашните кръчми. Освен ако не ти се ще да те застрелят. Да се видим в Айлингтън, в „Кингс Хед“, след един час.

— Добре.

Те поговориха за търга, за това колко много Джоджо мрази Ричи Гант, за импотентността на Брандън, после, след няколко питиета, Джоджо направи грешката да изтърси пред Шейна за провалената среща с Марк.

— Това не е на хубаво, момиче — презрително поклати Шейна глава.

Презрение към нея, установи Джоджо и смеейки се, я бутна.

— Не ме гледай така.

— Казвам ти, каквото виждам. Ако не ти харесва, промени го.

— Знаеш ли какво трябва да направиш? — продължи Шейна, без да даде възможност на Джоджо да отговори: — Трябва да го доведеш да се срещнем с него — аз и Брандън, Беки и Анди. Така постъпват хората, запознават приятелите си.

— Но той е женен.

— Но ако се отнася сериозно към теб, както твърдиш, навярно ще поиска да ни опознае.

— Искаш да кажеш, че ти искаш да го опознаеш. Не, Шейна…

— Отношенията ви трябва да станат нормални. Елате в неделя да хапнем. Ще помоля мама да сготви и очаквайте малки чудеса. Ще ви вземе акъла. Какво ще кажеш за един и тридесет?

О, Боже.

— Не, Шейна. Времето ми с него е прекалено ценно. Не искам да го деля с никого.

— Един и половина — Шейна вирна брадичка.

— Не — Джоджо я изгледа продължително.

— Един и половина.

— Не.

— Един и половина.

— Не.

— Един и половина.

— Не.

— Един и половина.

— Не.

— О, Боже!

— Какво има?

— Една от сестрите Уайът.

Джоджо се извъртя, за да погледне през навалицата, която излизаше от театъра и наводняваше бара, и видя висока руса жена.

— Това е Магда!

Любимката й, на Шейна също. Магда ги забеляза.

— Джоджо! Разкошно момиче! — те се прегърнаха. — А, Шейна! Колко се радвам, че те виждам.

Не се държи толкова мило с Шейна, колкото с мен, помисли си Джоджо.

— Беки тук ли е?

— Не, само двете сме — сякаш извинително отвърна Шейна.

— Отивахме да вечеряме — Магда неопределено посочи към обкръжението от красота, което я заобикаляше. Седем или осем съвършени мъже и жени. — Елате с нас — наетоятелно постави ръка на рамото на Джоджо.

Изглеждаше, че наистина го иска, но Джоджо изпита неудобство да се натрапва, затова неубедително се заоправдава, че ще става рано на другия ден.

— Щом е така, трябва да обещаеш, че ще ми позвъниш, за да излезем. Обещай ми!

След това Магда си тръгна и мястото помръкна.

— С теб се държа по-любезно — тихо отбеляза Шейна.

— Да. Да, така беше. Нарече ме „разкошна“.

Последва миг мълчание, после двете не можаха да издържат и избухнаха в неистов смях.

— Знаеш ли какви сме с теб — заключи Шейна. — Състрадателни и милостиви.