Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (46)

Глава 1

Бяха изминали осемдесет дни, откакто татко ни напусна. Нямаше и три месеца, и като погледнех от този ъгъл, не звучеше така зле. Дълго време не се случи нищо особено, когато започнаха да стават ГОЛЕМИ неща, едно след друго.

Първото — в края на март преместихме часовниците напред. Нищо особено, знам, но чакайте, всъщност не става дума за това, то сякаш даде тласъка. Както и да е, бутнахме часовника напред и въпреки че прекарах по-голямата част от неделята да сменям времето на готварската печка на майка ми, на микровълновата фурна, на видеото, на телефона, на седемте будилника и един ръчен часовник, не забелязвах предвестниците до понеделник следобед в работата, когато Андреа си облече палтото и каза:

— Хайде, аз си тръгвам.

Беше още светло, та й отговорих:

— Средата на следобеда е.

А тя ми отвърна:

— Шест без двадесет е.

Изведнъж осъзнах какво става и едва не се задуших от ужас. Дните се удължаваха, идеше лято; когато той си тръгна, беше люта зима. Къде се дяна всичкото това време?

Трябваше да се срещна с него. Не беше свързано с майка ми, ставаше дума за мен. Въпреки че рядко си тръгвах от работа преди седем, бях изпълнена с такава отчаяна нужда, че навярно и обединените усилия на Франсис и Франсес нямаше да ме спрат.

Хукнах навън, шмугнах се в колата и подкарах право към неговата работа — не бих отишла в апартамента им и да ми даваха милиони. Колата му беше на паркинга, значи не си беше тръгнал за вкъщи. Напрегнато гледах над волана си, докато служителите се изнизваха навън. Чудно как не бяха всичките тантурести, размишлявах аз. Всъщност малцина бяха дебели, като се има предвид всичкия шоколад, сред който работеха… О, Боже, ето го, иде. С Колет. По дяволите. Надявах се да го хвана насаме.

Беше с костюм и изглеждаше почти както винаги; познавах го както познавах себе си, странно ми се видя, че не съм го виждала толкова отдавна.

Косата на Колет все още беше на руси кичури, явно не се занемаряваше, след като беше прилапала своя мъж. Но за щастие, не изглеждаше бременна.

Докато се приближаваха към мен, си приказваха по смайващо интимен начин. Слязох от колата и пристъпих към тях. Идеята беше да бъде по-драматично, но те вървяха бързо и насмалко да ме отминат.

— Татко — повиках го аз.

Обърнаха се; лицата им бяха безизразни.

— Татко?

— Джема. А, здравей.

— Татко, напоследък нямам вести от теб.

— Е, да, знаеш как е — чувстваше се неудобно. Обърна се към Колет: — Ще изчакаш ли в колата, скъпа?

„Скъпата“ ме изгледа мръсно, но се врътна и тръгна към нисана.

— Нужно ли е да бъде такава кучка? — попитах. Не можах да се удържа. — Каква е причината да е така ужасна?

— Чувства се несигурна.

— Тя да е несигурна? Ами аз? Не съм те виждала от почти три месеца.

— Толкова ли време мина?

Той някак си старчески се размърда.

— Да, татко. — В отчаян опит да внеса малко хумор, попитах: — Няма ли да си поискаш родителските права? Може да ти позволят да ме посещаваш в неделя и да ме водиш в „МакДоналдс“.

Но той отвърна:

— Вече си пораснала, пълнолетна си.

— Не искаш ли изобщо да ме виждаш?

Казват никога да не задаваш въпрос, на който не знаеш какво ще ти отговорят. Разбира се, че иска да ме вижда.

Но той отвърна:

— Може би най-добре е да не се виждаме за момента.

— Но, татко… — мъката ми се надигна като вълна и аз заплаках.

Хората, минаващи покрай нас, ни гледаха, но не ги беше грижа. Вълната се превърна в цунами. Не бях виждала баща си от три месеца, хлипах и се давех, все едно имах кестен в кривото си гърло — а той не желаеше дори да ме докосне. Хвърлих се към него; той стоеше като дърво и несръчно ме потупваше.

— Ах, Джема, недей…

— Вече не ме обичаш.

— Обичам те, естествено, че те обичам.

С нечовешко усилие се опитах да спра да се давя, после си прочистих гърлото и набързо се стегнах.

— Татко, върни се вкъщи. Моля те.

— Ноел, трябва да вземем децата — обади се Колет.

Завъртях се към нея.

— Струва ми се, че ти каза да чакаш в колата.

— Ноел, децата — не ми обръщаше никакво внимание. — Ще се чудят къде сме.

— Знаеш ли какво — погледнах я и посочих към баща ми. — Аз съм негово дете и се чудя същото нещо.

После добавих:

— Така че си го начукай.

Тя ме изучаваше, хладнокръвна до безкрай.

— Не, ти си го начукай.

— Две минути — думите й се отнасяха за баща ми. — Гледам си часовника. — После се отправи към колата.

— Много изискано.

— Как е майка ти? — попита баща ми.

— СЬПРУГАТА ти. — Думата прокънтя из целия паркинг. Малцината, които досега не ни бяха гледали, вече ни зазяпваха. — Имаш ПРЕКРАСНА СЪПРУГА. Тя има приятел. Някакъв швейцарец на име Хелмут. Кара червен „Астон Мартин“ с вдигащи се врати.

— Я не ми ги пробутвай тия. Слушай, Джема, трябва да тръгвам. Гери се побърква, ако закъснеем.

Беше ми останало единствено презрението. Изгледах баща си.

— Ти си страхливец.

След като се озовах на закътано в колата си, сълзите ми отново рукнаха. Всички мъже бяха страхливци.

И това нямаше да се поправи скоро; тази мисъл ме убиваше, но баща ми и Колет бяха заприличали на постоянна двойка. Значи ме изоставяше. Ами моят живот?

Мама се стараеше, доколкото можеше. Наистина се опитваше да бъде храбра. Беше си създала някакъв стереотип, поредица от сапунени сериали, с които някак изкарваше деня, сякаш минаваше по въжен мост над пропаст. Отново тръгна на църква, дори излезе няколко сутрини на кафе при госпожа Кели, но винаги се връщаше, разтреперана като желе. Трябваше да стоя при нея всяка нощ.

Какви бяха шансовете да се обърне към мен и да каже:

— Джема, защо не си вземеш един уикенд отпуска? Изкарай, каквото ти се е насъбрало, хвани си някой и друг мъж и стой с него до средата на следващата седмица. Ще бъде страхотно.

Никак не си го представях.

Никой не би го направил за мен. Сетих се за Оуен, когото забърсах в нощта след рождения ден на Коуди (въпреки че нямах спомен). Покани ме да излезем два пъти и на втория казах „да“, но не се уговорихме за ден, защото не знаех как да го съобщя на мама.

Обещах да му се обадя, но досега не съм.