Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (9)

Глава 9

До: [email protected]

От: [email protected]

Относно: Минават десет дни, докато ужасът изчезне.

 

Чак днес усетих почва под краката си. Мама — слава на Христа — нямаше инфаркт, просто нов пристъп на паника. Сестрите бяха поговорили с нея, нещо от сорта „Незаконно е да се прахосва времето на полицията.“ Но когато им разказала как баща ми я напуснал и аз не съм се прибрала, те пренасочили яда си към мен и в резултат се почувствах толкова виновна, че ми идеше да потъна в земята.

Баща ми още не се е върнал. Миналата седмица, докато работех като луда, не ми остана много време да мисля за него. Но сега, когато животът ми се върна в нормалните си релси, осъзнах, че има повече от две седмици, откакто си отиде. Сякаш съм била в транс — как са могли да изминат две седмици? Ужасно дълго време, но едва ли ще трае повече от месец, докато се върне.

Коуди, госпожа Кели и всички от работата ми цъкат възмутено и повтарят какъв глупав стар негодник е той, но веднага щом се опитам да се съглася, се разстройвам, приплаква ми се, а те ме гледат странно и разбирам какво си мислят — не е същото като да ме е напуснал собственият ми съпруг. Съпругите могат да се безпокоят и да им се плаче, но дъщерите трябва да се примиряват с оскърбленията. Опитах се да го нарека „откачен дърт глупак“, а госпожа Кели рече:

— Браво!

Но после аз се разплаках и това я обърка.

Цялата история е многопластова. Продължавам да мисля, че разбирам, че татко си тръгна и развали всичко, после се окуражавам и си казвам, че скоро ще се върне вкъщи. Сетне фактът, че още не се е прибрал, ме поваля отново, много по-силно и по-болезнено, отколкото преди. Но както казвам, нека мине месец, това е съвсем приемлив срок.

А, да, за магическата пръчка, благодаря за забележката, че винаги съм си падала по евтини безвкусици. Все пак какво долнопробно има в шапката ми за душ с надпис „Кити заминава за Ню Йорк?“ Красива е, да не говорим, че е практична.

Тази седмица съм в офиса. Такова облекчение е да работиш само по десет часа на ден — и да си близо до магазините. Купувам си разни неща. Странни неща. Вчера през обедната почивка си купих ключодържател с форма на кама от лъскаво стъкло със синьо цветенце отпред. После си лакирах ноктите в десет различни цвята, всеки в по-захарно пастелен цвят от предишния. Благодаря на Бога за зрялата си възраст.

Такива едни ги върша. Пиши ми нещо смешно.

 

Поздрави и целувки: Джема

 

На връщане от работа онази вечер — както повечето вечери — се отбих до аптеката да взема нещо за мама. Този път беше мехлем за крака на атлети — нямам представа откъде го измисли, защото най-атлетичното нещо, което е правила някога, е да отвори пакет бисквити. Но преди дори да помоля за него, любезният човек зад щанда каза:

— Бяхте в добра форма в събота вечерта.

Всичката кръв от лицето ми бързо и внезапно започна да се оттича и ръцете и краката ми заиграха някакъв странен танц, което беше особено досадно, тъй като тъкмо бях успяла да ги накарам да спрат да треперят.

— Къде сме се срещнали? — попитах аз с обезкръвени устни.

Той помълча, доби изненадан вид, явно му беше неловко, но отговори:

— В „Хамън“.

— В „Хамън“ ли? Исусе Христе, кого още съм срещнала в „Хамън“ в събота вечер?

— Май сте… изненадана?

Определено бях. Изцяло. Да срещна човека от аптеката в „Хамън“ и въобще да не помня. Как ли са го пуснали да излезе иззад щанда? С какво ли е бил облечен? Не можех да си го представя с друго освен с бялата престилка. Дали не е бил с тайфа аптекари, всичките пременени по същия начин?

— Бях се почерпила — промълвих аз.

— Беше събота вечер — каза той, но после придоби малко по-строг вид и добави: — Не ви ли е казал лекарят, че не трябва да пиете, докато взимате антидепресанти?

Беше дошло времето.

— Не, не — отвърнах аз. — Виждате ли, рецептите, които изпълнявам при вас, не са за мен, а за майка ми. Съжалявам, че не съм ви казала досега, моментът все не ми се виждаше подходящ.

Той отстъпи назад, изгледа ме продължително и едва-едва поклати глава, докато асимилира информацията, а после заговори:

— Беше ли някое от лекарствата за вас?

Прехвърлих наум дългия списък от илачи, които взимах за майка ми; не само антидепресанти, успокоителни и сънотворни хапчета, но и антиацид за стомаха, болкоуспокоителни за синусите и…

— Лакът за нокти беше за мен.

— Знаете ли какво? — размисли се той. — Чувствам се като пълен кретен.

— Недейте — отговорих, — вината е моя, трябваше веднага да ви кажа, но ми беше приятно някой да е любезен с мен, дори и да ми няма нищо.

— Разбирам — той все още се чувстваше неудобно.

— Само от любопитство — попитах аз, — как е в „Хамън“?

— А, става. Публиката е доста младежка.

Изведнъж се зачудих на колко ли е години — до момента не се бях замисляла, че въобще има възраст. Всъщност не го бях възприемала и като човешко същество, а просто като благо присъствие, раздаващо таблетки, което пази майка ми да не откачи напълно.

— Заради бялата престилка е — заговори той, сякаш четеше мислите ми, — обезличава. Навярно не съм много по-възрастен от вас, Морийн, и току-що разбирам, че това не е името ви.

— Не, казвам се Джема.

— И аз имам име — каза той — Джони.

 

До: [email protected]

От: [email protected]

Относно: Чудесата никога не свършват

 

Познай какво! Младежът ми се обади. Онзи, когото срещнах в нощта на рождения ден на Коуди. Оуен или както там се казва. Иска да излезем.

— Защо? — питам аз.

— Да пийнем нещо — отговаря той.

— Минаха почти две седмици, преди да се обадиш — отвръщам му аз.

А той:

— Трудно ми беше да се престраша.

Както и да е, казах му, че не мога да излизам, и той отговори:

— Разбирам, че искаш да прекараш повече време с кофата си за въглища.

Явно не е там причината, а защото няма да получа пропуск от майка ми за момента. Тя ме пуска единствено да ходя на работа и да й изпълнявам рецептите в аптеката и нямам сила да й се противопоставя, особено след като изпаднах в немилост заради рождения ден Коуди…

Както и да е, кажи ти как си? Някакви мъже на хоризонта?

 

С обич:

Джема

 

Като говорим за рецепти — на мама й свършиха приспивателните, тя ги гълта като бонбони, та скочих в колата и както винаги любезният човек стоеше зад щанда.

— Здравейте, Джема — каза той, — не Морийн. Джема. Звучи чудесно, като се поупражняваш. Виж как промениха „Джиф“ на „Сиф“ („Джиф“ и „Сиф“ — известни почистващи препарати, — Б. пр.) — отначало на всички им беше трудно да го казват, но сега им е като втора природа.

— Или да казват зехтин вместо дървено масло — съгласих се аз. — Случва ли се да излизате оттук?

Той помисли за момент и отвърна:

— Не.

— Но защо? Не можете ли да си вземете друг фармацевт да ви помага?

— Имам помощник — брат ми, но претърпя мотоциклетна злополука.

Замълчахме и аз изхъмках съчувствено, въпреки че не познавах брат му.

— Кога стана това?

— През октомври.

— Боже, преди толкова време.

— И ще мине още дълго, докато се оправи. Кракът му е зле контузен.

Пак изсумтях със съчувствие.

— И не е възможно да се намери заместник.

— Трябва ли да работите толкова до късно? Не можете ли просто да затваряте по-рано?

— Всички знаят, че сме отворени до десет. Помните ли първата вечер, когато дойдохте тук? Ами ако бяхме затворили?

Примижах при мисълта. С луда майка на ръцете, която нямаше как да усмиря. Имаше право.

— И аз не излизам много — не ми се искаше да мисли, че е единствен. — Да идвам тук ми е нещо като развлечение.

— Как така? — той изгаряше от любопитство и кой би го обвинил. Така че му разказах цялата история — телефонното обаждане, прелестите на Колет, бакенбардите на баща ми, „инфарктите“ на майка ми и вековете, които сега прекарвах пред телевизора.

В този момент влезе един да търси капки за очи и аз тръгнах.