Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Other Side of the Story, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Лили Христова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 30 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Angelina)
Глава 3
Мобилният ми телефон иззвъня. Беше Коуди. Естествено, това не е истинското му име. Всъщност се нарича Алойсис, но когато тръгнал на училище, никое от хлапетата не можело да го произнесе. С огромни усилия успявали да кажат „Уиши“.
— Трябва ми прякор — съобщил Коуди на родителите си, — нещо, което хората да могат да изговарят.
Господин Купър (Онъс) хвърлил поглед към госпожа Купър (Мери). Той бил против да кръщават момчето Алойсис от самото начало. Познавал нещастието да ти натрапят непроизносимо име, но неговата по-религиозна съпруга настояла. Като светия Алойсис бил голяма работа — деветгодишен дал обет за целомъдрие и умрял на двадесет и три, грижейки се за болните от чума, след като самият се заразил — било чест да нарекат сина си на него.
— Добре, избери си прякор. Какъвто ти харесва, синко — рекъл великодушно господин Купър.
— Избирам името… Коуди!
Мълчание.
— Коуди?
— Коуди.
— Коуди е смешно име, сине. Не ти ли се иска да си измислиш друго? Пади е чудесно. Или Бъч, може би.
Коуди/Алойсис надуто поклатил петгодишната си глава.
— Нашибайте ме с камшици, ако трябва, но името ми е Коуди.
— Да те нашибаме ли? — втрещил се господин Купър. Обърнал се към госпожа Купър:
— Какви приказки си чела на момчето?
Госпожа Купър почервеняла. Смятала, че „Житията на светците“ е добра и поучителна книга. Нейна ли била вината, че всички намирали края си сварени в катран или надупчени от стрели, или пребити с камъни до смърт?
Коуди е единственият сред моите познати, който счита, че има „призвание“. Прекарал е две години в семинарията, изучавайки основите на духовенството (преди всичко как да шиба хората) докато, както казва той, „дойдох на себе си и разбрах, че не съм светец, а просто обратен“.
— Е, Джема — каза ми той, — налага се да си храбра.
— О, Боже — изпъшках аз, защото рече ли ти Коуди, че ти трябва смелост, значи новините, които има да ти казва, наистина са ужасни.
Странен тип е Коуди. Много е честен, направо безкористен. Ако го попиташ: „Кажи ми сега и бъди честен, наистина честен, мога да го понеса, личи ли ми целулитът с тази рокля?“, ще ти отговори.
Но явно никой не задава подобен въпрос, ако очаква отговорът да е „да“. Хората питат само защото са самодоволно уверени, че след месеци процедури, в които са гълтали три пъти на ден някакви френски префърцунени таблетки, навлекли антицелулитни чорапогащи и скъпи, стегнати поли от ликра, отговорът ще бъде огромно, тлъсто „НЕ“.
Все пак Коуди беше човекът, който би признал, че вижда жълтеникави жилки по кожата ти. Не мисля, че го прави от жестокост. Би станал адвокат и на дявола, за да опази ближните си да не станат за смях. Сякаш не одобрява надеждата и счита, че като грешим в името на оптимизма, ставаме глупаци и даваме коз в ръцете на останалите.
— Става дума за Лили — каза той. — Лили Райт — повтори, след като не отвърнах. — Книгата й е излязла. Казва се „Церовете на Мими“. „Айриш таймс“ ще пише за нея в събота.
— Ти откъде знаеш?
— Срещнах едного тази заран.
Коуди познава всякакви хора. Журналисти, политици, притежатели на нощни клубове. Работи в Министерството на външните работи и донякъде напомня Кларк Кент (Невзрачният герой, който нощем се превръща в Супермен. — Б. ред.): сериозен, амбициозен и „праволинеен“ дневно време, трудещ се усърдно, от все сърце и душа за Ирландия. Навсякъде се вре и е посветен във всякаква актуална информация.
— Положителна ли ще е статията? — устните ми с усилие оформяха нужните думи.
— Така мисля.
Отдавна бях чула, че Лили се кани да издава книга. Щях да припадна при тази несправедливост. Аз бях тази, която трябваше да напише книга; говорех за това толкова често. И какво, че кариерата ми на писателка досега се свеждаше до това да чета томовете на други хора и да ги запращам към стената, обявявайки: „Какъв боклук! Ще се справя по-добре и насън.“
Известно време всеки път, когато минех покрай книжарница, влизах, за да търся книгата на Лили, но не я откривах и след повече от година реших, че няма и да се появи.
— Благодаря, че ми каза.
— Ноел прибра ли се?
— Още не.
Коуди цъкна с език:
— Когато Господ затвори една врата, следващата я затръшва в лицето ти. Е… знаеш… обади ми се, ако ти потрябвам.
Затворих мобилния си телефон и погледнах мама. Беше се ококорила от безпокойство.
— Баща ти ли беше?
— Не, мамо. Съжалявам, мамо — сряда сутринта, настроението ни беше на точката на замръзване. Събуди се нажалена и докато слизахме за закуска и минахме покрай входната врата, въздъхна тежко и рече:
— Исусе, Марийо и Йосифе, не сме сложили веригата — тя погледна по-отблизо. — Не сме спуснали дори резето.
Забърза към кухнята и провери задната врата.
— Ключът на задната врата не беше превъртян два пъти, алармата не беше включена. Не ми казвай, че и прозорците не са били обезопасени!
Баща ми явно е придобил нощни навици, превърнали къщата в по-охранявано място и от Форт Нокс.
— Защо не заключи? — попита мама. Не звучеше обвиняващо, по-скоро озадачено.
— Защото не знаех, че го правите.
Това даде повод за ново озадачение и след като помълча, тя установи:
— Е, сега знаеш.
Готвех се да тръгна за работа, но мама беше толкова отнесена и не на себе си, че позвъних на Андреа да видя какви ги вършат. Учуди ме, като ми съобщи, че галавечерята била „голям майтап“, че чакръкчиите били банда веселяци и прегъвали ружите на две, за да покажат как изглеждал човек с дискова херния. Май беше забърсала някого от тях.
Добави, че нямало нужда да ходя, което беше много благородно от нейна страна, защото имаше доста работа след завършването на конференцията — да се откарат делегатите до летището, да се върнат столовете, осветителните тела и екраните на компаниите, от които ги бяхме наели, въпреки че екраните така и не пристигнаха, значи една грижа по-малко, разправии с хотела за сметката и така нататък.
В замяна на нейната добрина й разказах накратко какво всъщност се беше случило с татко.
— Криза на средната възраст — увери ме тя. — Каква кола кара?
— „Нисан Съни“.
— Ясно. Бързо ще я замени за червена „Мазда“ MX5 и скоро след това ще дойде на себе си.
Върнах се да предам добрите новини на мама, но всичко, което ми отговори, беше:
— Застраховката за червените коли е по-висока, четох го някъде. Искам да се върне вкъщи.
Беше се подпряла с лакти на масата, по която се въргаляха останки от вчерашната закуска: купички, изцапани с масло ножове, чаши за чай. (Аааа!) Не си бях дала труд да разтребя, когато разчиствах счупените чинии, сигурно съм си мислила, че това е територия на майка ми. Тя толкова се гордее с къщата си — поне при нормални обстоятелства — но сега дори не забелязваше бъркотията. Захванах се за работа, трупах чиниите една върху друга, но когато вдигнах купичката с овесената каша на баща ми, майка ми извика:
— Не!
Грабна я от мен и я сложи в скута си.
След това още веднъж набра телефонния номера в работата на татко. Звънеше му приблизително на всеки пет минути от осем и половина и все се включваше гласовата му поща. Вече беше десет и тридесет.
— Можем ли да отидем до работата му, Джема? Моля те. Трябва да го видя.
Явното й отчаяние беше непоносимо.
— Нека изчакаме и първо да говорим с него.
Защото какво щяхме правим, ако се появим пред кабинета му и не ни пуснат? Не исках да рискувам.
— Мамо, имаш ли нещо против да изляза за десет минути?
— Къде ще ходиш?
Гласът й беше дрезгав от плача.
— Не ме оставяй.
— Ще отскоча до магазина. Обещавам веднага да се върна. Да ти взема ли нещо? Половинка мляко?
— За какво ни е? Млекарят не носи ли мляко?
Млекарят. Един друг свят.
Търсех си палтото, когато си спомних, че съм го оставила при чакръкчиите. Наложи се да тръгна, както си бях — с измачкания костюм от вчера, покрит с полепнали по него перца.
— Нали веднага ще се върнеш? — извика мама след мен.
— Веднага.
Избръмчах до местния търговски център и изскочих от колата още преди да съм паркирала. Сърцето ми биеше до пръсване. Драмата с татко беше отстъпила на втори план. Причината да усещам устата си суха беше книгата на Лили. Хукнах през тълпата, надявайки се да не се сблъскам с някого от работата, и нахлух в книжарницата, като продължавах да бъда нащрек. Адреналинът ми беше на максимум, чувствах се като командос, атакуващ вражеско посолство. Очите ми шареха наляво и надясно, очаквах да изскочат из засада големи щандове с книгата на Лили, после много бързо се завъртях да видя да няма ли нещо зад мен. Засега нищо. Със зоркото си око мернах лавиците с нови заглавия и за по-малко от секунда сканирах всички корици — и киборг не би се справил по-бързо — но нямаше и следа от Лили.
Ами ако не продаваха книгата тук? В края на краищата това беше малък, квартален магазин. Реших, че трябва да отида в центъра, в някоя по-голяма книжарница. Нямаше да се откажа, докато не докопам копие от книгата на Лили.
После проверих по азбучен ред. Авторите с „Р“ бяха на по-ниските рафтове, близо до пода. Клекнах. Ротърс, Рердър, Рогън и… о, Боже, ето я. Видях името й. Лили Райт. Написано някак си засукано и претенциозно: Лили Райт. И заглавието беше със същия шрифт: „Церовете на Мими“.
Сърцето ми щеше да изскочи, а дланите ми бяха толкова потни, че оставиха петна по корицата. Разгърнах страниците, но пръстите ми бяха като изтръпнали. Търсех представянето на автора. Изведнъж го открих.
Лили Райт живее в Лондон с приятеля си Антон и дъщеричката им Ема.
Велики Боже. Виждайки го в тази книга, то стана много по-истинско от когато и да е преди. Беше отпечатано.
Всички — нейните издатели, читатели, продавачите от книжарницата и работниците в печатницата — всички мислеха, че е вярно. Антон беше партньорът на Лили и те имаха дъщеричка. Побиха ме тръпки. Само аз правех изключение, защото бях единственият човек в целия свят, който мислеше, че Антон по право е мой. Всички други, навсякъде, смятаха, че претенциите на Лили към него са основателни. Горчива несправедливост. Тя го беше откраднала, но вместо да я третират като обикновена престъпница, каквато си беше, всички я потупваха по гърба и я поздравяваха:
„Браво, с какъв красив приятел си се обзавела. Умница си ти.“
Да не споменаваме факта, че отгоре на всичко беше започнала да дава фира, естествено. Дори не беше загатнато, че щеше да изглежда далеч по-лицеприятно, ако си беше присадила тупе като Бърт Рейнолдс — не ставам зла, тя самата често го казваше. Но не, на показ излизаха само хубавите й страни, всичко беше прекрасно, дори косата й. На задната корица имаше малка черно-бяла снимка. Загледах се в нея и устата ми се изкриви в гримаса. Вижте я, нежна блондинка с големи очи, източена като фиданка, стройна като ангел. А казват, че фотообективът никога не лъже.
Почти имах чувството, че няма нужда да плащам за книгата — не само че авторката беше откраднала мъжа, когото обичах, но и беше написала книга за мен. Усетих някакво силно, непреодолимо желание да кресна на продавача:
— Всичко това е за мен, знаете ли?
Но успях да се удържа.
Някак си платих и се озовах вън от магазина. Стоях на студа и прелиствах страниците, търсейки името си. От пръв поглед не можах да го видя. Продължих да търся, после разбрах, че тя навярно е променила името ми, в случай че реша да я съдя или нещо такова. Навярно бях „Мими“. Стигнах до седма страница, преди да изляза от транса, в който бях изпаднала и да си дам сметка, че със същия успех можех да съм у мама, на топло, вместо да стърча тук и да чета.
Веднага щом се върнах в къщата, майка ми застана на вратата на кухнята и рече, задъхвайки се:
— Той си има приятелка.
Докато съм била навън, тя най-накрая успяла да спипа татко и наново преживяваше новината.
— Това не се е случвало на никой от познатите ни. Къде сбърках?
Дойде в обятията ми, сгуши се до мен и нещо твърдо ме удари по бедрото — купичката от овесената каша, беше я пъхнала в джоба на пеньоара си. Разплака се като дете, давеше се, кашляше и хълцаше; сърцето ми се късаше. Беше в толкова ужасно състояние, че й дадох двете таблетки, предвидени за спешен случай, и отново я сложих да си легне. Веднага щом задиша спокойно, извадих рецептата за успокоителното, която д-р Бейли остави — при първия удобен случай щях да отскоча до аптеката.
После в пристъп на ярост звъннах на баща ми, който изглеждаше изненадан — изненадан, не друго — да ме чуе.
— Идваш довечера вкъщи да се обясните — заповядах му гневно.
— Няма какво да обяснявам — започна той. — Колет каза…
— По дяволите Колет, пет пари не давам какво е казала Колет. Ще дойдеш тук и ще проявиш малко уважение.
— Какъв език — отговори огорчено той. — Добре. Ще дойда в седем.
Затворих телефона и земята се разтресе под краката ми. Баща ми си имаше любовница. Баща ми беше зарязал майка ми.
Настаних се на леглото до майка ми и започнах да чета книгата, която беше изцяло за мен.
По средата на следобеда мама отвори едно око.
— Какво четеш? — промърмори тя.
— Книга.
— Аха.