Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (1)

Глава 1

До: [email protected]

От: [email protected]

Относно: Таткото беглец

 

Сюзан, искаше новини. Ето ти новини. Обаче може и да съжалиш, че си попитала. Баща ми изглежда напусна мама. Не зная доколко е сериозно. Още новини по-късно.

 

Целувки: Джема

Когато получих съобщението, помислих, че е умрял. По две причини. Първо: ходих на прекалено много погребения в последно време — приятели на родителите ми и още по-лошо — родители на приятелите ми. Второ: мама ми се бе обадила по мобилния телефон. Правеше го за първи път, защото упорито твърдеше, че на мобилен може да звъниш само от мобилен. Затова, когато долепих апаратчето до ухото си и я чух да хълца: „Той си отиде“, кой може да ме вини за заключението, че татко е хвърлил топа и сме останали само ние двете.

— Току-що си стегна багажа и си тръгна.

— Какво си стегна…?

В миг осъзнах, че татко може всъщност да не е мъртъв.

— Ела си вкъщи — помоли ме тя.

— Добре…

Но аз бях на работа. И то не в офис, а в балната зала на хотел, погълната от последните приготовления за медицинската конференция „Да загърбим болките в гърба“. Скъсахме се от работа, която продължи седмици. Бях там от дванадесет и половина предишната нощ, подготвях пристигането на стотици делегати и уреждах проблемите им. (Премествах настанените в стаи за непушачи, които в промеждутъка от резервирането на стаите и пристигането си се бяха подхлъзнали и пак бяха захапали фаса — ей такива неща.) Най-накрая беше настъпил великият ден и след по-малко от час двеста специалисти по болестите на гръбначния стълб щяха да нахлуят, всеки един в очакване на:

 

а) бадж с името си;

б) кафе и две бисквити (една обикновена и една „фантазе“) в 11 часа;

в) обяд от три блюда (включително и вегетарианско меню) в 12.45;

г) кафе и две бисквити (и двете обикновени) в 15.30;

д) вечерта — коктейл, последван от галавечеря и по-късно бал с танци (по желание).

 

Всъщност, когато вдигнах мобилния си телефон, мислех, че се обажда момчето, което отговаряше за екраните, да ме увери, че идва насам. И най-важното — че носи въпросните екрани.

— Кажи ми какво стана? — попитах мама, разкъсвана от взаимно изключващи се задължения. Не мога да си тръгна оттук…

— Ще ти кажа, като си дойдеш у дома. Побързай. В ужасно състояние съм, само Бог знае какво може да сторя.

Това ми подейства. Затворих телефона и погледнах Андреа, която явно загряваше какво става.

— Всичко наред ли е? — измънка тя.

— Баща ми.

По лицето й познах — и тя помисли, че баща ми е гушнал букета, както той имаше навик да казва. Я, говоря, сякаш наистина е умрял.

— О, Боже… той да не е…?

— Не, не — поправих я, — още е жив.

— Тръгвай, тръгвай, бягай!

Тя ме избута към изхода, явно си представяше прощаване край смъртния одър.

— Не мога. Какво ще стане с всичко това? — посочих към балната зала.

— Аз и Моузес ще се справим, ще се обадя в офиса да извикат и Рут да помага. Виж, ти свърши толкова много работа, какво може да се обърка?

Правилният отговор е: естествено, почти всичко. Организирам подобни прояви от седем години и през това време съм виждала какво ли не: от прекалили с аперитива оратори, прекатурващи се от подиума, до професори, които се боричкат за луксозните бисквити.

— Знам ли…

Бях заплашила Андреа и Моузес, че живи или мъртви, трябва да са на линия тази сутрин. А сега да напусна полесражението — и за какво точно?

Ама че ден. Едва беше започнал, и толкова неща тръгнаха наопаки. Като начало — косата ми. Нямах време да отида на фризьор и в момент на умопомрачение сама си отрязах бретона. Мислех само да го подкъся, но веднъж започнала, не можах да спра и накрая щръкнаха няколко абсурдно къси кичура.

Казват понякога, че малко приличам на Лайза Минели в „Кабаре“, но когато сутринта пристигнах в хотела, Моузес ме посрещна с думите: „Привет, пришълецо от далечни светове“. После, когато му казах да позвъни на момчето с екраните, той отвърна тържествено:

— Би било нелогично, капитане.

Май вече не бях Лайза Минели от „Кабаре“, а Спок от „Стар трек“. (Нека обясня: Моузес не е брадат старик на библейска възраст с прашна роба и скъсани сандали, а дългокрак, източен младок от нигерийски произход.)

— Тръгвай — Андреа отново леко ме побутна към вратата. — Пази се и ни викни, ако можем да помогнем с нещо.

Така говорят на хората, когато някой умре. И ето, озовах се на паркинга. Смразяващата костите януарска мъгла се усука около мен, което ме подсети, че съм си оставила палтото в хотела. Отказах се да се връщам за него, стори ми се маловажно.

Когато влязох в колата, един мъж ми подсвирна — на колата, не на мен. Тя е „Тойота“ MP2, спортна и малка (много малка, но за щастие аз съм 157 см.) Изборът не беше мой — „Ф&Ф Дигнън“ бяха настояли да я купя. Щяло да изглежда добре, казаха, за жена с моето положение. А, да, синът им я продавал евтино. Аха.

Мъжете реагират много противоречиво. През деня все ми подсвиркват и намигат. Но нощем, когато се прибират фиркани от кръчмата, е съвсем различно. Опитвали са се да пробият дупка в гюрюка ми с джобно ножче. Всъщност никога не са пробвали да ми крадат колата, само да я наранят смъртоносно, че да прекара повече време при доктора, отколкото на пътя. С надежда да предизвикам милост у тези свирепи тайнствени мъже, на задния прозорец имам лепенка, на която пише: „Колата ми е недорасла «Кортина», модел ’89“. (Антон я направи специално за мен. Май трябваше да я сваля, след като той си отиде, но не му беше времето да мисля за това.)

По пътя към дома на родителите ми почти не срещнах коли. По-голямата част от трафика се движеше в обратна посока, към центъра на Дъблин. Докато карах по празния път, през мъгла с вихри от ледени кристалчета, имах чувството, че сънувам.

Допреди пет минути беше обикновена вторнична сутрин. Бях в настроение, подходящо за първия ден на конференцията. Загрижена, естествено — винаги нещо възниква в последния момент — но това не го очаквах.

Нямах представа какво ще заваря, когато стигна в къщата на нашите. Очевидно нещо не беше наред, дори и само това, че мама откачаше. Не мислех, че е такъв тип, но кой може да е сигурен в такива случаи? „Току-що си стегна багажа…“ Последното, само по себе си, беше толкова вероятно, колкото и прасетата да полетят. Мама винаги приготвя пътната чанта на баща ми вместо него, без значение дали тръгва на търговска конференция, или да поиграе голф. Някак си знаех, че мама греши. Което ще рече, че или наистина беше полудяла, или татко беше умрял. Вълна от паника накара крака ми да настъпи още по-силно педала на газта.

 

Паркирах адски нескопосано. (Нашите живеят в скромна къща близнак от шестдесетте.) Колата на баща ми я нямаше. Умрелите не шофират.

Но временното ми облекчение бързо потъна в страх. Татко никога не ходеше на работа с кола, винаги хващаше автобуса. Отсъствието на колата ме накара да се почувствам зле.

Мама беше отворила входната врата още преди да изляза от автомобила. Беше с пеньоара с бродирани прасковки и оранжева ролка на бретона.

— Отиде си!

Бързо влязох и се отправих към кухнята. Изпитвах нужда да седна. Колкото и да беше невероятно, таях надеждата, че татко ще седи там и ще каже смаяно: „Все й повтарям, че не съм си отишъл, но не ще да чуе.“ Обаче не намерих никого, само студен препечен хляб, мазни ножове и други прибори, останали от закуската.

— Какво стана? Скарахте ли се?

— Не сме. Изяде си закуската както обикновено. Овесена каша. Аз му я правя. Виж — тя посочи една купичка, в която личаха останки от кашата. Не бе останало много. Да бе имал благоприличието да се задави от срам.

— После каза, че иска да говори с мен. Мислех, че иска да ми каже кога ще ми поправи оранжерията. Но той рече, че не бил щастлив, че между нас не върви и ме напуска.

— Не върви ли? Та вие сте женени от тридесет и пет години! Да не би… да преживява криза на средната възраст?

— Човекът е почти на шестдесет, много е стар за подобно нещо.

Права беше. Баща ми можеше да си изкара кризата на средната възраст преди повече от петнадесет години, когато никой нямаше да е против, дори щяхме да я чакаме с нетърпение, ако става въпрос, но вместо това той продължи да оплешивява и да бъде все така невзрачен и мил.

— После взе един куфар и напъха разни работи вътре.

— Не ти вярвам. Какво, например, прибра? Откъде знае как се върши тая работа?

Мама придоби леко неуверен вид, после, за да ми го докаже — и по-скоро да докаже на себе си — се качи на горния етаж и посочи шкафа в стаята за гости, където обикновено стоеше куфарът. (Бяха спечелили комплекта с купони от бензин.) После ме заведе в спалнята и посочи празните места в гардероба. Беше взел палтото, анорака и хубавия си костюм. Оставил бе смайваща бъркотия от разноцветни плетени пуловери и панталони, които най-приляга да опиша като „развлечени“. Бозави на цвят и с ужасна форма, кройка и плат. И аз бих ги зарязала.

— Ще трябва да се върне за тези дрехи — каза тя. Не бих се обзаложила.

— Струваше ми се разсеян в последно време — продължи мама, — казах ти.

Нека си остане между нас, но тя се питаше дали татко няма наченки на алцхаймер. Изведнъж разбрах. Наистина е имал алцхаймер. Не е бил с всичкия си. Навярно в този миг караше колата си луд за двама, убеден, че е руската княгиня Анастасия. Трябваше да предупредим полицията.

— Кой е регистрационният номер на колата му?

Мама доби изненадан вид.

— Не знам.

— Как така не знаеш?

— Защо ми е? Аз само се возя, не я карам.

— Трябва да проверим, и аз не знам.

— Защо пък трябва?

— Не можем да кажем на пътните полицаи да търсят син „Нисан Съни“ с петдесет и девет годишен шофьор, който сигурно си въобразява, че е последният потомък на Романови. Къде държи документите?

— На рафта в трапезарията.

Но след бързо претърсване на „кабинета“ на татко не можах да намеря документите на колата, а и мама не ми помогна много.

— Нали колата му е служебна?

— Така мисля.

— Ще позвъня в работата му и някой — секретарката или който и да е там, може да ни помогне.

Докато набирах прекия номер на баща ми, бях сигурна, че няма да отговори, че където и да се намира, не е на работа. Оставих слушалката и посъветвах майка ми да потърси номера на пътната полиция в Килмакуд. Но още преди тя да стане от стола, някой вдигна телефона на татко. Самият той.

— Татко? Ти ли си?

— Джема? — обади се предпазливо той. Само по себе си не беше за чудене; по телефона винаги ми говореше предпазливо. И с основание — защото му звънях предимно, за да:

а) му кажа, че телевизорът ми е развален и не може ли да дойде и да донесе кутията си с инструменти;

б) му съобщя, че тревата ми трябва да се окоси и дали не може да докара косачката;

в) го информирам, че входната врата трябва да се боядиса и не може ли да дойде с неговите шкурки, мечета, четки, лепенки и голям плик най-различни шоколадови десерти.

 

— Татко, ти си на работа? — нямаше съмнение.

— Да, аз…

— Какво става?

— Виж, мислех да ти се обадя по-късно, но тук стана истинска лудница.

Той дишаше тежко.

— Изтекла е информация за плановете за пропотипа, конкуренцията възнамерява да направи изявление пред пресата — имат нов продукт, почти идентичен, това е индустриален шпионаж…

— Татко!

Преди да продължа по-нататък, нека ви кажа, че баща ми работи в отдела по продажбите на голяма фабрика за шоколадови изделия. (Няма да й споменавам името, защото при дадените обстоятелства не искам да им правя безплатна реклама.) Работи там откакто се помня и едно от предимствата на работата му беше, че можеше да взима колкото си иска от продуктите — безплатно. Което означаваше, че къщата ни винаги беше задръстена с шоколадчета и аз бях по-популярна сред хлапетата на улицата, отколкото навярно щях да бъда иначе. Естествено, на нас с мама ни беше строго забранено да купуваме от конкурентните компании, за „да не им пускаме гювеч“. Въпреки че негодувах срещу неговите заповеди (които всъщност не бяха заповеди, татко беше прекалено мек за такива неща) не можех да ги престъпя и колкото и да е абсурдно, първия път, когато изядох един „Фереро Роше“, наистина почувствах вина. (Знам, че всички тези припадъци по рекламите са преувеличени, но бях впечатлена, особено от кръглата форма. Но когато изтърсих пред татко, че трябва да започнат да правят кръгли шоколадови бонбони, той тъжно се втренчи в мен и каза:

— Има ли нещо, което искаш да ми признаеш?

— Татко, при мама съм и тя е много разтревожена. Какво става, би ли ми обяснил?

Вместо като с баща, държах се с него като с безочливо дете, извършило нещо глупаво, което ще се засрами от постъпката си, щом го смъмря.

— Мислех по-късно да ти позвъня, за да поговорим.

— Сега нали говорим?

— В момента не ми е удобно.

— По-добре ще е да ти стане удобно.

Тревогата ми растеше. Той не отстъпваше, както очаквах. Заговорих му твърдо:

— Татко, аз и мама се тревожим за теб. Мислим, че може би си малко… — как можах да го кажа? — малко умствено недобре.

— Нищо подобно.

— Само си въобразяваш. Душевноболните често не съзнават, че са такива.

— Джема, зная, че бях малко резервиран в последно време, много добре го съзнавам. Но не съм изкуфял.

Изобщо не очаквах това. Не звучеше като луд. Не долавях смирение. По-скоро знаеше нещо, което аз не подозирах.

— Какво става? — поколебах се.

— Сега не мога да говоря, тук има проблем, с който трябва да се занимая.

Отвърнах хапливо:

— Според мен състоянието на брака ви е по-важно от шоколадчетата с аромат на тирамису…

— Шшшт! — изсъска той в телефона. — Целият свят ли искаш да разбере? Съжалявам, че въобще съм ти споменавал.

От уплаха загубих дар слово. Той никога не ми се беше сърдил.

— Ще ти се обадя, щом мога да говоря.

Звучеше непреклонно. Някак си… знам, че е смешно, малко като баща.

— Е? — нетърпеливо попита майка ми, щом затворих.

— Ще се обади.

— Кога?

— Веднага щом може.

Хапех кокалчетата на ръцете си и не знаех какво да правя по-нататък. Той не звучеше като луд, но и не се държеше като нормален.

Просто не можех да измисля какво да предприема. Преди не бях изпадала в подобна ситуация и нямах опит, който да ме научи как да постъпя. Оставаше ми да чакам новините, а знаех, че няма да са добри. Майка ми не млъкваше:

— Ти как мислиш? Джема, как мислиш? — като че ли аз бях по-възрастната и знаех всички отговори.

Поне бях достатъчно тактична да не предложа: „Какво ще кажеш за чашка чай?“ Или още по-зле: „Я да си запарим по чаша.“ Не мисля, че чаят оправя нещо, и се кълна, че каквото и да стане, тази криза няма да ме превърне в любителка на чая.

Мислех да скоча в колата и да го намеря в работата, но заради проблема с аромата на тирамису навярно даже нямаше да го видя.

— Но къде ще живее? — изтърси жаловито майка ми. — Никой от приятелите ни няма го пусне у тях.

Не грешеше. В приятелския им кръг важеше правилото, че мъжете държат кесията и ключовете от колата, но жените властват у дома. Тяхна е последната дума кой да идва и да си отива, така че дори ако някой мъж беше обещал на баща ми да го приюти в стаята за гости, съпругата му нямаше и да го допусне през прага, от лоялност към мама. Тогава, ако не в къщата на приятел, къде?

Не можех да си го представя в плесенясала мансарда с газов котлон и ръждясал чайник.

И да му беше хрумнала някоя смахната идея, животът й щеше да бъде кратък, далеч от мама и удобствата на дома. По три дни играеше с машината си за голф, но се връщаше вкъщи, щом му дотрябваха чисти чорапи.

— Кога ще се обади? — попита отново мама.

— Не зная. Да погледаме телевизия.

Докато мама се преструваше, че гледа „Сънсет Бийч“, написах първия имейл на Сюзан. Сюзан — известна като „моята прекрасна Сюзан“, за да се отличава от другите на име Сюзан около мен, които май не бяха толкова прекрасни като нея — представляваше едната третина от триумвирата, другите две бяхме аз и Лили. След големия разрив Сюзан беше останала на моя страна.

Само преди осем дни, на първи януари, тя се беше преместила в Сиатъл с двегодишен договор на завеждаща връзките с обществеността в някаква огромна банка. Докато беше там, се надяваше да свали някой компютърен гений, но за нула време бе установила, че всички те работят по двадесет и седем часа на ден и не им остава време да общуват и да се занасят със Сюзан. Пиенето на кафе само донякъде запълваше тази празнина и в резултат тя се чувстваше самотна и жадна за новини.

Спестих й подробностите, натиснах бутона „изпрати“ на моя „Комуникатор плюс“, огромен тулуп с толкова много функции, освен дето не ми четеше мислите. Дадоха ми го от работата, уж като подарък. Няма що! На практика ме превърна в нещо повече от робиня, каквато вече бях — можеха да се свързват с мен, когато си поискат. А тежестта му скъса копринената подплата на една от най-хубавите ми чанти.

Когато „Сънсет Бийч“ свърши, а татко все още не се беше обадил, казах:

— Така не може. Пак ще му позвъня.