Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (92)

ЛИЛИ

Навън бе все още тъмно, когато изплувах от съня и се пресегнах да докосна Антон; открих, че го няма, и за момент, преди да си спомня какво се беше случило, се изненадах.

Следваща нощ отново се събудих и този път отсъствието му ме разплака. Откакто го бях напуснала, спях много добре, значително по-спокойно, отколкото докато бях с него. Не можех да разбера защо се получаваше така, когато бяхме тъй близо до края на процеса, когато почти бяхме готови да станем приятели. Преди да го напусна, предварително се бях примирила с положението. Тъгата не ме правеше неспособна и не ми идваше на ум да се питам защо се справям толкова добре. Просто бях благодарна, че съм се отървала.

Тогава защо три месеца след като го напуснах, се чувствах по-тъжна отвсякога?

На следващата сутрин, когато дойде пощата, Ирина ми подаде плик с официален вид и аз попитах:

— Има ли нещо друго за мен?

— Не.

— Нищо?

— Не.

— Например картичка?

— Казала, не.

В главата ми се въртеше една мисъл: Непременно трябва да замина нанякъде.

Отдавна бях отлагала гостуването при майка ми в Уорикшир — беше минало дълго време, прекалено дълго, откакто я бях изплашила, че може да отида да живея при нея.

Безпокоях се, че губех пари, като не работех, но когато отворих писмото с официалния вид, установих, че съдържа огромен чек за процента от „Церовете на Мими“. Чекът с процента, с парите, които можеха да спасят дома ни, ако бяха пристигнали миналия декември.

Сълзи закапаха от очите ми. Колко различен щеше да бъде животът ни? Но аз избърсах мокрите си клепки и си признах, че както познавах и двама ни, не бе особено вероятно. През януари трябваше да започнем да внасяме редовните вноски, а редовните приходи никога не са били силната ни страна.

Ужасно странно беше да получа чека, той идваше от съвсем друга част от живота ми, сякаш бе послание от отдавна загинала галактика. Все пак това беше „знакът“, който ми трябваше; означаваше, че мога да си взема почивка от работата, да позвъня на мама и да й съобщя хубавата вест.

— Колко време мислиш да останеш? — попита тя. Долових ли тревога?

— Дълго — отвърнах, — месеци. Година. Добре де, не се ужасявай. Идвам за седмица.

— Добре.

Отидох да си стегна багажа и под пластовете бельо в чекмеджето се натъкнах на писмото, оставено от Антон. Стоеше под един сутиен и го гледах, сякаш очаквах да помръдне. Ръцете ме сърбяха да го отворя. Вместо това го хванах за ъгълчето и го хвърлих в коша за боклук; нещо, което трябваше да направя преди седмици.

После натоварих колата (Ирина ми позволи да взема новото й ауди — още един подарък от Василий), най-вече с плюшени играчки.

Беше ясна пролетна утрин и се чувствах прекрасно, докато набирах скорост по шосето, сякаш обръщах гръб на някаква опасност в Лондон. По-малко от два часа след като бяхме тръгнали, отбихме от шосето.

— Почти стигнахме! — след което изпъшках, тъй като поредицата завои ни бяха докарали точно зад камион, натоварен с бетонни телеграфни стълбове, който пълзеше с около тридесет километра в час. Пътят беше прекалено тесен и криволичещ, за да го задмина, затова казах:

— Сега сме на село, Ема, няма нужда да бързаме — тя се съгласи и двете запяхме „Колелата на автобуса“.

Ревейки: „Пляс, пляс, пляс!“, се влачехме зад камиона, когато внезапно той подскочи от някаква издатина на пътя и стълбовете се изплъзнаха от веригите, с които бяха вързани и се разлетяха подобно на бетонни кегли. Валяха върху нас, падаха по пътя, не остана време дори да се изненадаме. Един рикошира о предното стъкло и като с магия то се напука и се превърна в непрозрачна маса. Други удариха покрива на колата и той хлътна навътре, не виждах нищо пред себе си, кракът ми натискаше спирачката, но продължавахме да се движим. Бяхме спрели да пеем и усещах с кристална ясно та, че ще умрем. Щях да загина заедно с детето си на някакъв селски път в Уорикшър. Не бях готова.

В огледалото за обратно виждане срещнах погледа на Ема, озадачен, но не и разтревожен. Тя е мое дете и аз не я опазих.

Плъзгането сякаш продължи вечно. Стори ми се, че са минали години: Ема беше тръгнала на училище, преминала през юношеството и за първи път се страхуваше да не е бременна… после осъзнах, че постепенно движението ни се забавя. Сякаш беше сън, в който искаш да избягаш, но краката ти отказват да се движат; спирачката опираше в пода, но не действаше.

Накрая, след дълго време, успяхме да спрем. Останах седнала за момент, не можех да повярвам, че е тихо, после се обърнах към Ема. Тя протегна ръка. Нещо се бе забило в нея.

— Стъкло — каза тя.

 

Излязох от колата и краката ми бяха така олекнали, та имах чувството, че плувам във въздуха. Измъкнах Ема от бебешкото й столче и тя също ми изглеждаше безтегловна. Късата й коса беше обсипана със стотици мънички парченца стъкло — задният прозорец се беше пръснал над главата й, но странното беше, че изглежда не беше ранена. Нито пък аз. Нищо не ни болеше, нямаше и капчица кръв.

Шофьорът на камиона ломотеше като луд.

— О, Боже — не спираше да повтаря. — О, Боже. Рекох си, че съм ви убил. Рекох си, че съм ви убил.

Измъкна мобилния си телефон и се обади — вика помощ, безучастно си помислих аз, държах Ема и гледах разбитата кола и разпръснатите навсякъде стълбове. Чувствах неотложна нужда да седна, така че се свлякох на тревата и придърпах Ема към себе си. Докато седяхме отстрани на пътя, изведнъж разбрах, че причината, че нямах и драскотина, не беше защото съм имала невероятен късмет, а защото всъщност бях мъртва. Ощипах се по ръката. Усетих нещо, но не бях сигурна. Ощипах и Ема и тя ме погледна изненадано.

— Извинявай.

— О, Лили — каза тя. — Не прави така.

Беше доста хладен ден — можех да видя дъха си, — но се чувствах съвсем удобно: леко замаяна, сякаш въздухът беше разреден, но извънредно спокойна. Взех Ема в прегръдките си, лицата ни се докоснаха и застанахме неподвижно, все едно позирахме за снимка. В далечината се чу вой на сирени, после пристигнаха хората от линейката и се затичаха към нас.

Това е, помислих си. Сега щях да видя как завързват безжизненото ми тяло към носилката и да почувствам как се рея на няколко метра над тях. Това, което не можех да разбера, бе дали и Ема е мъртва.

Насочиха към очите ми един дълъг фенер, увиха лентата на апарат за кръвно около ръката ми и ме обсипаха с глупави въпроси. Кой ден сме? Как е името на министър-председателя? Кой спечели наградата за поп идол? Човекът от линейката погледна смазаната кола и трепна.

— Имали сте невероятен късмет.

— Така ли — сега беше шансът ми да попитам. — Нима ми казвате, че не съм мъртва?

— Жива сте — отговори уверено той. — Но сте в шок. Не правете резки движения.

— Какви например.

— Отде да знам. Резки движения.

— Добре.

Закараха ни в болницата, стана ясно, че сме напълно здрави, което беше забележително, след което мама дойде, за да ни закара до дома си: идилична къщичка в едно идилично селце в периферията на земеделски район. Градината на мама граничеше с поле, на което пасяха три флегматични овце, а наоколо, като щастливо глупаче, подскачаше агънце.

Ема, като градско дете, се прехласна по първата овца, която вижда.

— Лошо куче — извика се тя, — ЛОШО куче!

После започна да лае — звучеше съвсем истински — и овцете се скупчиха край вратата и я загледаха, с глави, близо една до друга, с деликатно изражение.

— Влез вътре — повика ме мама. — Получила си ужасен шок, трябва да си легнеш.

Не ми се искаше да оставя Ема, дори да откъсна очи от нея, след като едва не я загубих. Но мама каза:

— Тук ще бъде на сигурно място. — И някак си й повярвах. Минути по-късно ме беше настанила в стая с дървени греди и тапети на рози. Потънах в меко легло с гладки памучни чаршафи. Всичко миришеше на чистота, спокойствие и сигурност.

— Трябва да се погрижа за колата на Ирина — възпротивих се аз. — Трябва да се свържа с Антон. И да се уверя, че наистина нищо лошо не се е случило с Ема. Но първо трябва да поспя.

 

В следващия миг беше сутрин и като отворих очи, видях мама и Ема в стаята ми, Ема правеше физиономии. Първото, което казах, беше:

— Вчера не умряхме.

Мама ми хвърли поглед в смисъл: „Не пред Ема.“ И ме попита:

— Как спа?

— Прекрасно. Ходих до тоалетната посред нощ, но не се блъснах в касата на вратата, че да получа мозъчно сътресение, от което до края на живота си да виждам двойно.

— Баща ти пътува насам от Лондон, иска сам да се увери, че си се изплъзнала от лапите на смъртта. Но няма да се събираме — бързо добави тя. Винаги така ми казваше, когато се виждаше с баща ми. — Трябва да позвъня на Антон.

— Не му позволявай да идва.

— Защо не?

— Защото не бива да правя никакви резки движения.

Тя се натъжи.

— Срамота е, че така стана между вас с Антон.

— Да — съгласих се аз, — но поне не съм го хващала облечен в червен корсет и черни чорапи да мастурбира пред огледалото на нощното ми шкафче.

— За какво, по дяволите, говориш? — намръщи се тя. И аз се намръщих.

— За нищо. — Нищо. Просто исках да й обясня колко е чудесно, че поне това не се е случило. Прекалено би усложнило отношенията ни, защото всеки път, когато го видех, щях да се разсмивам.

— А какво беше това, че не си се блъснала в касата на вратата?

— Само се радвам, че не се е случило.

Сянка премина през лицето й, тя притисна Ема към себе си, сякаш да я предпази, и попита:

— Какво ще кажеш да направим палачинки?

Изчезнаха в кухнята, аз бавно се облякох, седнах на огрения от слънце стол и започнах да си тананикам, докато колелата на двадесет и четири годишния татков ягуар не изскърцаха по чакъла пред къщата, оповестявайки пристигането им с Попи от Лондон.

Майка ми загледа как баща ми слиза от колата и търка очите си.

— Както и очаквах, целият е в сълзи. Така противно сантиментален е. Неприятна гледка.

Тя отвори входната врата и Ема толкова се зарадва да види Попи, че се задъха от смях. Хванати ръка за ръка, побягнаха заедно да вършат лудории, а татко така силно ме стисна в прегръдките си, че ми изкара дъха.

— Момиченцето ми — продума той, с глас, треперещ от сълзи. — Не съм на себе си, откакто разбрах. Голям късмет си имала.

— Знам. — Успях да се освободя и да си поема дъх. — Като си помислиш, през целия си живот съм била късметлийка.

Погледна ме озадачено, но тъй като на косъм бях избегнала смъртта, трябваше да приеме думите ми с хумор.

— Само помисли — продължих. — От всичките пъти, когато съм пила направо от консерва с кока-кола през някой летен ден, никога не ме е ужилвала оса, случайно пропълзяла вътре. И никога не съм получавала алергичен шок, и езикът ми не се е подувал като топка за ръгби. Не е ли прекрасно?

Мама хвърли поглед към татко.

— Все такива ги приказва. Защо, Лили?

— Просто водя разговор.

Настъпи неловко мълчание, през което чувахме веселите викове на Ема и Попи, които тормозеха овцете. („Лошо куче. ГАДНО куче.“)

Мама извърна поглед по посока на гласовете, после пак се обърна към мен и попита:

— Сега за какво мислиш?

— За нищо. Може би колко съм щастлива, че ноктите на краката ми растат в правилната посока. Сигурно е ужасно да ти се врасне нокът. И операцията за отстраняването му навярно е много болезнена.

Мама и татко се спогледаха. („Мръсно куче. КОСМАТО куче.“)

— Трябва да те види лекар — отсече мама.

Нямаше нужда. Бях в едно от онези състояния на благодарност, които ме обземат, като ме е отминала опасността. Опитах се да обясня.

— Вчера имаше толкова много случаи, когато аз и Ема можехме да умрем. Можеше да ни смаже някой стълб, можех да пропадна с колата в някоя яма, защото не виждах накъде карам, или да се блъснем в задницата на камиона. Спасихме се от всички тези опасности и то ме кара да мисля за ужасните неща, които е можело да се случат, но не са. И въпреки че не всичко при мен е прекрасно, се чувствам щастлива.

Лицата им останаха безизразни и аз продължих:

— Снощи сънувах, че нося Ема през някаква пустош и огромни скали падат от небето, приземявайки се точно зад нас, и в земята се отваряха цепнатини, точно след като сме преминали през съответното място. Но Ема и аз останахме непокътнати и от само себе си се появи пътека към спасението, точно под краката ми, когато имах нужда от нея.

Свърших. Лицата им останаха безизразни. Накрая татко каза:

— Може да имаш мозъчно сътресение, миличка. — Обърна се към мама: — Виж какво й причинихме. Наша е вината.

Канеше се да заговори как ще ме заведе на Харли Стрийт, но мама го пресече:

— Моля те, не говори глупости.

— Благодаря, мамо — поне един от тях ме разбираше.

После мама добави:

— И селският лекар ще свърши работа.

 

Опитах се да го скрия, но не можех. Същото беше и когато ме нападнаха, само че точно обратното, ако разбирате какво искам да кажа. Тогава все ми се привиждаха ужасните неща, които могат да се случат на хората. Сега виждах лошите работи, които не се бяха случили.

Светът е безопасно място, мислех си аз. И животът не е рисковано занятие.

На следния ден татко неохотно се върна в Лондон — Дебс спешно се нуждаеше от него, за да й отвори буркан с мармалад или нещо от сорта — и останахме Ема, мама и аз. Времето беше прекрасно, както и състоянието на духа ми. Имах чувството, че ще се пръсна от радост, че не ми пищят ушите. Или че не съм болна от проказа.

С блеснали очи казах на майка ми:

— Не е ли чудесно да нямаш подагра?

Рязко ми отговори:

— Да, така е — набра телефона на лекаря и помоли за домашно посещение.

Д-р Лот, млад, къдрокос мъж, се появи в покритата ми с рози спалня след по-малко от час.

— Какъв е проблемът?

Майка ми отговори вместо мен:

— Раздели се с приятеля си, кариерата й се провали, а продължава да твърди, че е щастлива. Нали?

Съгласих се. Да, така е.

Д-р Лот се намръщи.

— Това е обезпокоително. Обезпокоително — повтори той — но не е признак на болест.

— За малко да ме убият — споделих.

Той погледна майка ми и повдигна въпросително вежди.

— Не тя — опитах се да обясня инцидента.

— Тогава всичко е ясно. Тялото ви е толкова изненадано, че е още живо, че изпитвате огромен приток на адреналин. Това обяснява повишеното ви настроение. Не се безпокойте, скоро ще отмине.

— И отново ли ще се чувствам подтисната?

— Да, да — успокои ме той. — Навярно и по-зле от обикновено. Ще преживеете това, което се нарича спад на адреналина.

— Е, какво облекчение — отвърна майка ми. — Благодаря, докторе, ще ви изпратя.

Придружи го навън и гласовете им долитаха, приглушени от прозореца.

— Сигурен ли сте, че не можете да й предпишете нещо? — чух да пита мама.

— Какво например?

Майка ми се зачуди.

— Нещо, противоположно на антидепресантите?

— Нищо й няма.

— Но тя е абсолютно непоносима. Тревожа се какво ще причини нейното въодушевление на малкото й момиченце.

— Онова, дето крещи на овцете? Няма вид на травматизирано. И, да ви кажа откровено, ако след подобен шок майка й е в повишено настроение, ще е най-доброто за нея.

Почувствах как свивам юмрук, поздравявайки се за победата си. Постоянно ми се свиваше сърцето от тревога за Ема; страшно се радвах да чуя, че правех най-доброто за нея.

— Не се тревожете — обнадежди лекарят майка ми. — Въодушевлението на Лили бързо ще отзвучи.

— А докато чакаме?

— Тя е писателка, нали? Защо не я убедите да опише всичко това? Докато пише, поне няма да говори.

Едва беше свършил изречението си, и аз грабнах химикалка и тетрадка и видях как ръката ми пише: „Грейс се събуди и откри, че и през тази нощ никакъв самолет не бе паднал върху нея.“ Беше чудесно въвеждащо изречение.

Абзацът продължаваше как Грейс взима душ и водата не я попарва, хапва купичка с мюсли и не се задавя до смърт с някой лешник, включва чайника и не я удря ток, бутва ръката си в едно чекмедже, но не се набожда нито на вилица, нито на нож, излиза от къщи, ала не се подхлъзва на гнила ябълка по пътеката и не я прегазва кола. На път за работа автобусът й не катастрофирва, не се разболява от рак на ухото от мобилния си телефон и нищо тежко не пада от небето върху работното й място, а е само девет сутринта! Вече знаех какво ще бъде заглавието — „Омагьосаният живот“.

 

Отне ми по-малко от пет седмици. През това време Ема и аз останахме при мама и по петнадесет часа на ден прекарвах пред маминия компютър и траках по клавиатурата, от която пръстите ми не можеха да се откъснат, защото думите струяха от тях.

Когато осъзна, че съм в плен на нещо голямо, майка ми пое грижата за Ема.

В дните, когато трябваше да ходи на работа (продаваше домакински престилки с надпис „Национален тръст“ на половин ден), взимаше Ема със себе си. А когато не работеше, тя и Ема заедно скитаха из полето, беряха диви пролетни цветя и ставаха (по нейните думи) „жени, които тичат подир овцете“. Оставяха ме насаме, за да пренеса историята от въображението си в компютъра.

Героинята ми бе жена на име Грейс — не особено изтънчено, но беше по-добре, отколкото да я кръстя Лъки (Lucky — Късметлийка. — Б. пр.) — и беше звездата на една сложна шестгодишна любовна история, която се развиваше на фона на ужасните неща, които не ни се случват.

Първата вечер прочетох какво бях написала на майка ми и Ема.

— Скъпа, очарователно е — каза мама.

— Мръсно — съгласи се Ема. — Гнусно.

— Направо е чудесно. Толкова жизнерадостно.

— Но ти си ми майка — възпротивих се аз. — Нужен ми е някой безпристрастен.

— Няма да те лъжа, миличка. Не съм от онези майки. Когато настоях да те прегледа лекар, не исках да бъда нелюбезна, само се тревожех за тебе.

— Разбирам.

— Между другото, Антон отново се обади. Ужасно много иска да види Ема.

— Не. Не бива да идва. Не трябва да го виждам. Лекарят ме посъветва да не правя никакви резки движения.

— Не можеш да му отказваш правото да вижда собственото си дете, особено след като едва не загина. Лили, моля те опитай да не бъдеш такава егоистка.

Не ме беше грижа за Антон. Трябваше да мисля за Ема. Въпреки че приемаше скорошната травма с обичайната си самоувереност, да се среща редовно с татко си, беше жизненоважно за добруването й.

— Хубаво — промърморих като сърдит пубер.

Майка ми излезе от стаята, но скоро се върна.

— Пристига утре сутринта. Помоли ме да ти благодаря.

 

— Мамо, когато Антон дойде днес, би ли го посрещнала и да му дадеш Ема, защото аз не мога.

— Защо, за Бога?

— Защото — повторих — лекарят ме посъветва да не правя никакви резки движения.

— В какъв смисъл „резки“?

— Ами… резки. Трябва този приток на адреналин или каквото там състояние е, да отмине, тогава мога да се срещна отново с него.

Не беше доволна, особено, когато дръпнах завесите, та, ако видя Антон, да не извърша нещо рязко. Самата аз се потопих в сложния любовен живот на Грейс, която щастливо избягваше лошите случки, и зачаках времето да мине.

След няколко часа майка ми влезе. Извадих тапите от ушите си (поставени в случай че гласът на Антон отприщи поток от резки движения) и попитах:

— Тръгна ли си?

— Да.

— Как е той?

— Добре. Развълнува се да види Ема, а тя бе извън себе си от щастие. Татково момиче.

— Пита ли за мен?

— Естествено.

— Какво каза?

— Попита: „Как е Лили?“

— Само толкова?

— Така мисля.

— И после за какво говорихте?

— За нищо особено. Играхме с Ема. Подвиквахме на овцете.

— А когато си тръгваше, каза ли нещо за мен?

Мама се замисли.

— Не — твърдо отвърна, — не.

— Прекрасно — измърморих към екрана.

— Теб какво те е грижа? Ти го напусна.

— Не ме интересува. Просто не мога да повярвам колко е груб.

— Груб ли? — попита майка ми. — С жената, която стои в стаята на дръпнати завеси с тапи в ушите. Груб ли, скъпа?

 

Второто му посещение не ме притесни както първото: Беше дошъл да види дъщеря си, на което имаше пълното право. Както майка ми каза, трябваше да се радвам, че детето има такъв всеотдаен баща. Оттогава нататък той идваше от Лондон на всеки пет-шест дни и при всяко посещение аз оставах вътре. Въпреки че веднъж — независимо от тапите за уши — го чух да се смее и беше все едно да удряш по счупена кост; бях потресена до каква степен още бях способна на болка.

Една вечер занасях Ема в леглото и тя прошепна във врата ми, така тихо, че едва я чух:

— Антон мирише приятно.

Това не означаваше нищо. Ема още не можеше да образува свързани изречения. Със същия успех можеше да каже: „Антон ближе дървета“ или „Антон пие бензин“, но думите й предизвикаха у мен толкова силен и познат копнеж, че ми идеше да вия.

Длъжна бях да възкреся мантрата, която ми бе помогнала през първите дни след раздялата: Антон и аз бяхме влюбени, създадохме дете, бяхме сродни души от момента, в който се срещнахме. Краят на нещо толкова скъпоценно може само да бъде трагичен и раздялата навярно винаги ще боли.

Спомних си онези тихи дни, точно преди да напусна Лондон, когато мислех, че с Антон сме на една крачка от приятелството. Колко съм се заблуждавала: ни най-малко не се приближавахме към него.

Продължавах да пиша всеки ден, думите бликаха от мен и всяка вечер, преди да сложим Ема да си легне, прочитах написаното през деня и мама беше във възторг. И Ема добавяше коментара си. („Скапано.“ „Опърпано.“ „Акано.“) Не преживях „адреналиновия спад“, който ми предрече д-р Лот, но през петте седмици, колкото повече пишех, толкова повече чувството за избавление изчезваше. До началото на май, когато завърших книгата, почти си бях възвърнала нормалното състояние. (Може би малко по-жизнерадостна, отколкото бях преди инцидента.)

Знаех, че „Омагьосаният живот“ нямаше да покори издателствата, но хората щяха да го харесат. Това не бе дързост; знаех, че критиката ще бъде безмилостна. Но май бях понаучила нещичко за книгоиздаването. Видях как реагираха хората на „Церовете на Мими“ и интуитивно чувствах, че тази ще предизвика подобен отклик. Историята и мизансценът в „Омагьосаният живот“ нямаха нищо общо с тези от „Церовете на Мими“, но пораждаха подобни чувства. Преди всичко бяха ужасно нереалистични. Ако исках да кажа нещо хубаво за романа (и защо не), бих казала, че звучи вълшебно.

Време беше да се върна в Лондон и мама се натъжи, но се опита да го скрие.

— Не става въпрос за мен — обясни тя, — овцете ще са съкрушени. Те изглежда приеха Ема като някаква богиня.

— Ще ти идваме на гости.

— Непременно, моля ви. И предай поздравите ми на Антон. Ще се видите ли в Лондон? Мина ли ти страхът от резки движения?

Не знаех. Сигурно.

— Мога ли да ти дам един съвет, скъпа?

— Не, мамо, моля те, недей.

Но тя вече се беше подготвила.

— Знам, че не можеш да разчиташ на Антон за пари, но по-добре да живееш с развейпрах, отколкото със скъперник.

— Откъде знаеш? Кой е бил скъперник?

— Питър. — Вторият й съпруг. Бащата на Сюзан. — Разделяше се с парите, все едно му изтръгваха зъбите.

Не знаех това. А може би знаех? Сигурно съм го допускала, но след цялата несигурност с татко, съм мислела, че мама го одобрява.

— Поне животът ми с баща ти беше забавен — с чувство произнесе тя.

— Толкова забавен, че се разведохте.

— О, скъпа, съжалявам. Но ме отегчаваше до смърт с всичките му проекти за печелене на пари. Обаче, след като живях с мъж, който пресмята за колко време ще свършат ролките с тоалетна хартия, стигнах до извода, че е по-добре да живееш един ден като прахосник, отколкото хиляда години като скъперник. — След това тревога помрачи лицето й. — Това обаче не значи, че с татко ти ще се съберем отново. Моля те, не оставай с погрешно впечатление.

 

Ема и аз се върнахме в Лондон.

Чувствах се толкова виновна, че бях съсипала хубавата кола на Ирина, че й купих нова — е, все още имах в банката процентите от „Церовете на Мими“. Ирина обаче далеч не беше впечатлена от щедростта ми.

— Нямало нужда. Хора от застрахователна компания щели да ми купят нова кола.

Свих рамене.

— Когато — ако — получиш чека от застраховката, можеш да ми ги върнеш.

— Ти глупава с пари — каза студено тя. — Караш мене ядосва.

Обаче, независимо че й купих нова кола, тя ми прости и разреши да живея при нея с Ема, докато си намерим свое жилище.

Веднага щом влязох в спалнята си, забелязах, че кошчето за боклук не беше изхвърляно през цялото време, докато ме беше нямало — явно Ирина уважаваше правото ми на уединение. По дяволите. Писмото от Антон още беше там — подаваше се едно ъгълче. Погледнах го, чудейки се какво да направя, после бързо го вдигнах и го пъхнах в чекмеджето, където държах бельото си, имах чувството, че не трябва да се отделям от него.

Преди да дам „Омагьосаният живот“ на Джоджо, реших да опитам с някой, който няма да ми се присмее; изборът ми падна на Ирина, която го прочете за един следобед. Върна ми свитъка с безизразно лице.

— Не харесва — каза тя.

— Добре, добре — исках да продължи.

— Прекалено много надежда в нея. Но други хора, те много харесат.

— Да — отвърнах щастливо. — И аз мисля така.