Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (19)

Глава 19

Още по-късно в петък вечерта

 

Джоджо, разкажете ми за баща си.

…Хм …Шегувате се, нали?

 

Разкажете ми за баща си.

…Какво става? Да не сме в някой филм на Уди Алън?… Извинете, правилно ли ме чувате?…

 

Чувам ви идеално.

Тогава защо не разговаряте с мен?

 

Тук сме, за да говорите вие, не аз.

Я чакайте малко, какво става тук? Дойдох да ме хипнотизирате, за да спра да пуша.

 

Трябва да ви опозная, преди да ви помогна.

Не ви трябва. Гледала съм хипнотизатори по телевизията, карат хората да си мислят, че са пилета, които са си загубили цигарите. Никога не са ги срещали през живота си и не знаят нищо за тях.

 

Аз съм хипнотерапевт, а не хипнотизатор.

Има ли разлика?

 

Голяма. Те са актьори, в голямата си част и шарлатани. Аз съм професионалист.

…О …Боже …Вие сте психотерапевт.

 

Проблем ли е за вас това?

Не. Всъщност да! Исках като дойда тук, да ме погледнете в очите, да ми се приспи, после да си тръгна и да никога да не запаля цигара.

 

Пушенето е дълбоко вкоренена пагубна привичка. Няма вълшебни избавления.

…Да, но аз търсех магическо спасение…

Излиза, че когато си тръгна оттук довечера, все още ще бъда пушач?…

 

Точно така.

И ще трябва да дойда отново тук и другата седмица?

 

Точно така.

И да ви разказвам за баща си?

 

Точно така.

Моля ви, престанете да го повтаряте. Колко седмици ще трябва да идвам?

 

Колко е дълга нишката?

Не колкото търпението ми. Колко седмици?

 

Средно между шест и девет.

Благодаря.

 

Изглежда имате проблеми с доверието.

Нямам проблем с доверието. По-скоро с времето.

 

Можете да излезете през тази врата веднага.

Бих могла, но пропуснах „Приятели“, мога да добавя. Тъй че давайте. Колкото по-скоро започнем, толково по-бързо ще стана непушач. Значи се интересувате от бащите. Ей, мога ли да пуша тук? Не?… Струваше си да попитам. Хубаво. Казва се Чарли, наполовина ирландец, една четвърт италианец и една четвърт евреин. Към метър и деветдесет, тежи около сто-сто и пет килограма. Първо беше ченге, после стана пожарникар. Какво друго да ви кажа?

 

Какъв човек беше, докато растяхте?

Ами… какво да кажа, беше… баща като баща.

 

Вие сте най-малкото му дете и единствена дъщеря. По-различно ли се отнасяше към вас, отколкото към тримата ви братя?

Дума да не става. За него бях едно от момчетата, четвъртият син. Не разбрах, че съм момиче, докато не навърших петнадесет!

 

Какво смешно намирате?

Моля?

 

Защо се смеете? Защо неяснотата по отношение на пола ви дава повод за смях?

Е, предавам се, само се шегувах. Всъщност исках да кажа, че не бях от онези кокетни момиченца, облечени в официални роклички, които никога не се цапат. Мога ли да дъвча дъвка? Не? Не?

 

С какво се обличахте?

За цигарите — разбирам. Но това даже не е обикновена дъвка, а „Никорет“. Лечебна! Не възнамерявам да я залепя под стола си, когато си тръгвам. Какво ще кажете?

 

С какво се обличахте?

Приемам това за „не“, нали така? По дяволите. Какво носех ли? Обикновени дрехи — дънки, маратонки. Очила за ски. Изкуствени опашки. Наметки от изкуствена кожа…

…Съжалявам. Само дънки и маратонки.

 

Ваши собствени?

На братята ми. Вижте, нямахме много паря и с мама не ни пукаше с какво съм облечена.

 

Какво работят братята ви сега?

Ченгета са.

 

И тримата ли?

Ами… да…

 

Атмосферата в дома ви изглежда прекалено мъжка.

Я по-полека. Не мисля, че на мама ще й е приятно да го чуе. Тя беше истинска дама. Ако твърде често казвахме „по дяволите“, ни цапваше изотзад по главите.

 

Цапваше ви отзад по главите ли?

…Ами… разбирам какво имате предвид… Но не искаше децата й да ругаят. Опитваше се да ни научи на обноски.

 

Разкажете ми повече за майка си.

Англичанка е, казва се Даян и е медицинска сестра. Срещнала татко, когато докарал прострелян човек в болницата.

 

Навярно е било чудесно да имате за майка медицинска сестра, когато сте боледували.

Майтапите ли се? Казваше, че цял ден трябва да се грижи за пациентите в болницата и не й се ще да се занимава със същото в свободното си време. Например, ако паднех и си обелех колената, ми казваше, че има едно момиченце в нейното отделение с изгаряния трета степен на седемдесет процента от тялото си. Или ако тате го болеше глава, заявяваше, че трябва да си разчупи черепа с бухалка за бейзбол, а после предлагаше да му направи тази услуга.

 

Излиза, че бракът на родителите ви е бил нещастен?

Не! Бяха луди един за друг. Като разправяше онова за бейзболната бухалка, тя само се шегуваше.

 

Какво стана, когато навършихте петнадесет? Кога открихте, че сте момиче?

Вижте, винаги съм знаела, че съм момиче, просто бях едно от хлапетата… Но на петнадесет бих един тип на билярд…

Да разказвам ли повече?… Хубаво, имахме маса за билярд в мазето и често играехме с татко и братята ми и те ме разбиваха. Но предполагам, че с времето започна да ме бива. После се запознах с онова момче и го харесах.

 

В какъв смисъл го харесахте?

Харесвах го, харесвах го. Падах си по него.

 

За първи път ли се влюбвахте?

Неее, вече бях на петнадесет. Влюбвах се от осемгодишна — не в истински момчета, главно във филмови звезди. Например душа давах за Том Круз, увличах се по Том Селек… май бяха все мъже на име Том. Знаете ли, сега, като си помисля, много ми харесва Том Ханкс в „Голям“.

 

Как се казваше онова момче?

Мелвин. Не беше Том. Навярно беше знак, че работата няма да стане.

 

Какво се случи?

Беше първата ми истинска среща. Дойде до къщи и баща ми му каза, че само ако ме пипне с пръст, ще го убие. Сетне, след като хубаво го наплаши, рече:

— Приятно прекарване, деца — сякаш бяхме във филма „Щастливи дни“. После с Мелвин отидохме да играем билярд и аз го победих. Не му стана приятно и оттам нататък не щя и да знае за мен.

 

Вие как се почувствахте?

Мислех го за голям тъпак. Не ми трябваше гадже, което на всяка цена държи да ме превъзхожда.

 

Ето че стигнахме до някъде.

Стигнахме ли?

 

Но времето свърши. Ще се видим идната седмица по същото време.