Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (28)

Глава 28

11:10, петък сутринта, седмично заседание на агенцията

— Джоджо — попита Марк. — Имаш ли нещо да съобщиш?

— Естествено, че имам. Авторката ми Миранда Инглънд е седма сред бестселърите на броя в тазседмичния „Сънди Таймс“.

Възгласи „браво“ и „добра работа“ се чуха около масата. Само Ричи Гант не каза нищо. Стана й ясно, защото тя го изгледа мрачно, опитвайки се да хване погледа му и да позлорадства.

Марк се размърда.

— Ричи?

Джим Суийтмън и Ричи се наместиха на столовете си и изправиха гърбове. Размениха погледи и Джим кимна на Ричи. Ти им кажи.

Дявол да го вземе, помисли си Джоджо. Пак нещо кроят.

— Ослепителният г-н Суийтмън — Ричи звучеше безчестен продавач на коли — и отделът му по връзки с обществеността продадоха правата за екранизация на „Бързи коли“ за един и половина милиона на водещо студио в Холивуд. Водим преговори със Западния бряг цяла седмица.

Разговаряме със Западния бряг. Обичаше да го казва. Ето какво значи са правили в сряда вечерта.

— …и уговорихме сумата късно снощи.

После Ричи срещна погледа й. Самодоволната усмивка не слизаше от лицето му.

 

3:15, петък следобед

Манодж й позвъни.

— Обажда се Тони О’Хеър от „Тор“. Приемаш ли, или…

— Приемам.

Адреналинът на Джоджо скочи. Това можеше да е нещо добро. Друго предварително предложение, навярно. Странно време е избрал, в петък следобед, но…

— Джоджо? Тони е на телефона. Във връзка с „Любовта и фереджето“.

— Да? — не й стигаше дъх.

— Много съжалявам, но ще трябва да пасувам.

По дяволите.

— Лично на мен много ми хареса, но тук цари известна неразбория. Годината не беше много добра и нямаме свободни пари, поне за момента, но това е. Сигурен съм, че разбираш.

— Добре — тя трябваше да си прочисти гърлото. — Добре — повтори с по-нормален глас. — Няма нищо, Тони, благодаря, че ми се обади.

— Не, аз ти благодаря, че ми изпрати ръкописа. Наистина, съжалявам Джоджо, книгата е прекрасна и съм сигурен, че няма да имаш проблеми да я продадеш.

Джоджо вече не беше толкова сигурна.

— Е — обади се Манодж.

— Не проявява интерес.

— Защо не?

— Казва, че нямали пари. Би ли отворил прозореца?

— Защо? Да не се каниш да скачаш?

— Имам нужда от малко въздух.

— Вярваш ли на Тони?

— Трудно е да се прецени, защото никога не казват направо, ако книгата не им харесва. За всеки случай, да не би да се окаже, че всъщност е хит, и те са се подвели. Ще изляза да изпуша една цигара.

Джоджо застана на улицата, замислено вдишвайки дима. Оставаха още трима издатели. Все още имаше на какво да се надява.

Но почти нямаше смисъл да ходи на хипнотичния сеанс тази вечер. Трябваше да продължи да пуши, за да преживее края на седмицата.

 

11:05, неделя следобед

Джоджо вдигна очи от неделния вестник и попита с известно любопитство:

— Никога ли Каси не се чуди къде си?

Марк се беше появил малко след десет. Легнаха си, после закусиха, след това се върнаха в леглото и сега се бореха с купа списания и вестници. Той изглежда не бързаше да се прибере вкъщи.

Марк остави „Харпърс“-на Джоджо.

— Аз не изчезвам. Винаги обяснявам нещо.

— Какво например?

— Че отивам на работа или да играя голф…

— И тя ти вярва?

— И да не ми вярва, не го показва.

— Навярно и тя си има нещо.

— Мислиш ли, че е възможно?

— Би ли се разтревожил?

След известно мълчание Марк каза:

— Би било облекчение.

Джоджо наистина не можеше да си представи Каси с пламенна любовна връзка. Но пък не беше задължително да е пламенна през цялото време. Каси можеше да ходи на разходки покрай реката или да решава кръстословици с нейния човек.

Веднъж я беше срещнала, но то беше много преди да се заинтересува от Марк, така че не й обърна особено внимание. Спомни си, че приличаше на учителка от основно училище, каквато всъщност и беше: спретната и приветлива, с късо подстригана коса. Беше на четиридесет и нещо, но Джоджо знаеше годините й, защото Марк й беше казал. Джоджо познаваше и историята им. Марк бил приятел с брат й — и все още беше — и се сближил с Каси, докато тримата живеели заедно в един апартамент.

Джоджо често се чудеше дали той още я обича; можеше да го попита, но се страхуваше, че може да отговори както положително, така и отрицателно.

— Извинявай, че споменах Каси — каза Джоджо. — Как да ти кажа, сега се чувствам наистина виновна.

— Но…

— Разкажи ми нещо, разсей ме…

Марк въздъхна и започна:

— Добре. Погледни я — той посочи една тенисистка в списанието. — Получава по десет милиона годишно от спонсорство, да не говорим за комисионните. Не си избрала подходящия бранш, Ред.

— Може да се опитаме да накараме „Кока-кола“ да спонсорира писателите. Не, прав си, книгите не са достатъчно привлекателни — тя се засмя на унилата му физиономия. — Е, хубаво, а какво ще кажеш за продуктова реклама?

— Моля?

— Ами ето — избираме няколко нашумели автори, свързваме ги с някой продукт и те пишат хвалебствени думи за него в романите си.

— Усещам как това ще се понрави на бранша.

— Хубаво де, отначало ще роптаят, но парите въртят света.

— Дай ми един пример за такава продуктова реклама.

Джоджо подложи ръце зад тила си и замислено се загледа към тавана.

— Да вземем, да речем… я да видим. Точно така, да вземем Миранда Инглънд — струва си да издадем последната й книга в четвърт милионен тираж, а читателите й са почти изцяло жени на възраст между двадесет и четиридесет.

— И кой продукт ще й джиросаме?

— Хм… — Джоджо прехапа съсредоточено устната си. — Козметиката, очевидно. Главната героиня може да изпробва определена марка всеки път, когато се появи. Да кажем „Клиник“ — Джоджо беше вярна на марката от шестнадесетгодишна. — Няма нужда да навираме продукта в очите на читателя. Ще бъде по-неуловимо от истинската реклама и много по-резултатно.

— Боже, колко си изобретателна — възхитено поклати глава Марк.

— Само се шегувам — отвърна Джоджо, разтревожена отведнъж.

— Знам, но ми е забавно. Продължавай.

— Добре — тя отново подхвана темата. — Мъжете и колите. Вземи някоя от онези „мъжки“ книги и накарай героя да кара „Ферари“. Не, зарежи ферарито, много е скъпо, обикновените хора не могат да си го позволят. По-добре „Меркюри“ или „Биймър“.

Въображението й изведнъж се развихри.

— Не, не, сетих се! Нещо като „Мазда“. Не много скъпа кола, която се опитва да се наложи на пазара. Освен да я споменава в книгата, ще задължим автора да кара същата марка една година. А отрицателният герой може да притежава конкурентния модел и той ще се развали в сюблимния момент. Съществуват безкрайни възможности… А, още нещо! Можем да наречем книгите на продуктите. Не само новите издания, но и старите заглавия също могат да участват. „Повелителят на конете“ може да се превърне в „Пиещият Кока-кола повелител на конете“. Или „Дневникът на Бриджит Джоунс“ — стига до вас с помощта на „Клиник“. В спорта е позволено, защо не и с книгите?

Марк се усмихваше, без да я поглежда.

— И как ще убедим авторите да се съгласят с това? Капризно племе са те.

— Ако парите са достатъчно — дяволито отговори Джоджо.

— Гениална си — заяви Марк, — истинско съкровище. Значи първото нещо утре е да си уговоря среща с производителите на коли и компаниите за безалкохолни напитки.

— Я почакай, идеята беше моя!

— Губиш. Световният бизнес е жестока джунгла.

Джоджо стана сериозна.

— Няма ли да е ужасно?

— Отвратително.