Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (101)

ДЖЕМА

С баща ми, тръгнал по петите ми като сянка, куцайки, сякаш му бяха отрязали топките, забързах към аптеката. Почти ми прилошаваше от тревога. Зад щанда имаше мъж с обичайната бяла престилка, с подходящото телосложение и ръст, но не можех да видя лицето му.

Ако се обърне и видя брата на Джони, се отказвам, рекох си. Явно не ни е писано да сме заедно. После изключително бавно мъжът се обърна и — о, Боже, благодаря ти — беше Джони!

— Джема! — Лицето му светна, след което въпросително погледна над рамото ми.

— Това е баща ми — обясних, — не му обръщай внимание.

— Добре.

Приближих се.

— Получих писмото ти — добавих свенливо. — Благодаря. Наистина ли ти хареса книгата?

— Да. Преди всичко любовната история между Изи и Уил.

— Така ли? — добих цвета на пожарна кола.

— Прекрасно си измислила как накрая да се съберат. Той много ми е симпатичен. — Джони объркано погледна към баща ми. Егоистичен стар глупак. Защо му трябваше да влиза?

— О, Уил наистина е чудесен. — Опитах се да се съсредоточа върху ситуацията, която можеше да ми осигури сърцето или поне интереса на Джони. — Великолепен е.

— Изи също.

Зад мен чух татко да възкликва:

— Велики Боже! Вие сте Уил. От книгата! — приближи се с куцане. — Аз съм Деклан Нолан, бащата, който ги напуска…

Спрях го, взе да става прекалено дружелюбен.

— А аз съм Изи.

— Браво.

— Като в Уил и Изи.

Той схвана най-накрая.

— Ще ви оставя. — Тръгна към вратата, а аз се обърнах към Джони. Изведнъж ми се стори, че ще останем така завинаги: меламиновият щанд, който ни разделя, аз поръчвам разни глупави лекарства, който не ми трябват, а той ми ги продава с любезно изражение. Трябваше да се каже нещо, за да се размрази картинката.

— Джема — започна той.

— Да — едва дишах.

— Мислех си.

— Да?

— За нещо, което отдавна ми каза.

— Да?

— Да излезем да пийнем.

— Да?

— Мисля, че вече е време…

Супер!!!

След малко в колата татко каза:

— Не мога да повярвам. Отиде при онзи мъж и сложи картите си на масата. Докъде стигна светът?

— Хайде, татко, голяма работа. Не е като да съм искала от него да напусне съпругата, с която има тридесет и пет години брак. — Това аз ли го казах? Предпазливо се изгледахме един друг.

Мина време, докато татко проговори.

— Мисля, че трябва да излезем на помирителна вечеря, какво ще кажеш?

— Не ставай смешен, татко, ирландци сме.

— Но тези лоши чувства трябва да изчезнат.

— Мислих за това. Ще отзвучат. Трябва време.

— Времето лекува всичко, нали?

Обмислих въпроса.

— Не. — После отстъпих: — Но повечето неща.