Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (81)

ДЖОДЖО

9:30, понеделник сутринта

Дойде най-важната сутрин в кариерата на Джоджо. На път към кабинета си, тя мина покрай заседателната зала — зад затворените врати се бяха събрали всички, дори Никлъс и Кам. Гласувайте за мен, опита се да им внуши тя. После се засмя на себе си: нямаше нужда от телепатични способности, беше прекалено добър агент.

Въпреки това беше невероятно нервна. Скара се на Манодж, че прекалено шумно тръснал чашата й с кафе на бюрото и когато телефонът иззвъня, сърцето й почти щеше да изскочи.

— Ще разберем по обяд — успокои я Манодж.

— Добре.

Малко след десет една сянка застана на прага й. Марк! Беше прекалено рано. Да не би да имаха почивка…

— Здравей…

Без да каже дума, Марк затвори вратата, облегна гръб на нея и я погледна в очите. Тя веднага разбра. Но не можеше да повярва. Едва чуто каза:

— Ричи Гант ли избраха?

Марк кимна.

Все още не можеше да повярва. За миг й се стори, че цялата ще експлодира. Не беше истина. Беше лош сън. Но Марк продължаваше да стои, гледайки я загрижено. Колкото и да искаше да е сън, разбра, че е истина.

Марк прекоси стаята и понечи да я прегърне, но тя се отдръпна:

— Не ме докосвай.

Застана до прозореца и се взря с невиждащи очи. Край. Гласуването беше приключило и тя не бе избрана. Стана твърде бързо. Прекараха в залата само един час. Толкова дълго беше чакала, че не можеше да повярва, че вече е свършило. В нея се надигна паника. Това не беше истина.

Опита се да мисли логично, но й беше изключително трудно.

— Смяташ ли, че е заради отношенията ни?

— Не зная.

Марк изглеждаше съкрушен и сломен. Джоджо проумя, че и той се чувства ужасно.

— Кой гласува за мен освен теб?

— Джослин и Дан.

— Загубих три четвърти от гласовете. — Опита се немощно да се усмихне. — Не мога да повярвам, че Никлъс и Кам не са ме подкрепили. Почти бях сигурна в тях.

Марк отново безсилно сви рамене.

— Не разбирам. Имам прекрасни автори, на които предстои дълга кариера. Както и да погледнеш, аз имам по-добра перспектива. Защо според теб стана така? Ясно е, че печеля повече от Гант.

— Колкото него.

— Моля?

— Разглеждаха приходите само от тази година и в това отношение с Ричи сте наравно.

— Не, не сме. Напред съм, и то с много.

Марк беше полужив и тя съжали, че си го изкарва на него. Той не можеше да влияе.на другите съдружници, те сами взимаха решения. Но трябваше да разбере.

— Кажи ми.

— Чувствам се ужасно заради теб. — Очите му заблестяха от неприкрити сълзи. — Ти заслужаваше. Означаваше толкова много за теб. Но решиха, че Ричи е сключил поне една корпоративна сделка, което го поставя далеч преди теб.

— Но всъщност нямаше сделка. Само говореше, а те му повярваха. Това е тъпа, порочна идея и се надявам никой да не го послуша. Писателите все пак имат известно самоуважение.

Марк сви рамене и те застанаха смълчани, отчуждени.

Тогава Джоджо се изправи и изненадващо изрече:

— Защото съм жена! — Постоянно го чуваше от други, но не допускаше, че ще се случи на нея. — Това е дискриминация на сексуална основа.

До тази минута не вярваше в сексуалната дискриминация. Беше смятала, че жените използват това понятие, за да спасят гордостта си, когато по-способните им колеги мъже се издигнат над тях. Никога не се беше чувствала като част от дискриминирано малцинство: от всяка жена зависи как ще напредне. Винаги беше смятала, че я бива колкото мъжете и че те не я чувстват различна от тях. Явно грешеше.

— Няма нищо общо с това, че си жена.

— Всъщност го повишават, защото може да изкопчи договор от своя партньор по голф.

— Не, направиха го съдружник, защото смятат, че дълго време ще печели повече.

— И как мисли да го направи? Като играе голф с други мъже ли? Престани да ме убеждаваш в несъществуващи неща. Става дума точно за дискриминация.

— Не е така.

— Така е.

— Не е.

— Както и да е.

— Не е.

— Чух те. Ще поговорим за това по-късно. — Искаше й се той да излезе от кабинета й. Трябваше й време да помисли.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Ти как мислиш? Да фрасна един на Гант? — Посочи към бюрото си — Имам си работа.

Изглеждаше облекчен.

— Ще се видим по-късно. — Отново се опита да я прегърне и тя пак му се изплъзна. — Джоджо, не ме наказвай.

— Не те наказвам. — Не искаше никой да я докосва. Нищо не искаше. Щеше да кара на автопилот, докато реши какво да прави.

 

Десет минути по-късно

Ричи Гант застана на прага й, изчака, докато привлече вниманието й, след което се изкикоти:

— Писна им от секс, получиха повече пари, отколкото очакваха, и взеха решението си.

Тръгна си, оставяйки Джоджо с разтуптяно от ярост сърце.

Влезе Манодж.

— Какво става?

— Ричи Гант е новият съдружник, а не аз.

— Но…

— Точно така.

— Не е честно! Много по-добра си от него.

— Именно. Но, я чакай, никой не е умрял, нали?

— Джоджо — гласът му звучеше изненадано, разочаровано. — Нима ще приемеш това просто така?

— Манодж, ще ти кажа нещо. Казвала съм го на съвсем малко хора.

— Защото ме харесваш?

— Защото си единственият човек в кабинета ми. Да ти кажа ли защо напуснах полицията и дойдох в Лондон?

Манодж окуражително кимна.

— Защото брат ми уби човек. Той беше полицай и все още е. Трябваха му пари, затова работеше извънредно. Случи се през октомври, когато мнозина работят повече, за да припечелят за коледните празници. Както и да е, спипал един дилър, който по време на ареста насочил пистолет срещу него. Брат ми измъкнал собственото си оръжие и го убил. Казват, че трябва ти да ги спипаш преди да спипат теб, но знаеш ли какво? На мен ми се отщя работа, където може да убия някого. На следващия ден подадох заявление и три седмици по-късно пристигнах в Англия. Работих в бар, работих като лектор и когато станах агент, бях толкова щастлива, защото каквото и да се случеше, нямаше да се наложи да убивам никого. Нищо — нито преговорите, нито каквото и да е, няма значение. Не става дума за живот и смърт.

Манодж кимна.

— Това, че направиха Ричи Гант съдружник, а трябваше да съм аз, не е правилно, но никой не е пострадал, никой не е умрял, нали?

— Вярно е.

В тишината тя премисли още веднъж.

— Въобще не ми пука!

— Правилно.

— Трябваше да ме повишат. По-добър агент съм и го заслужавам.

— Така е. Имаш право.

Джоджо се замисли.

— Отивам да се срещна с Марк.

В главата на Манодж изплува образа на Джоджо, застанала на колене, да прави обредна свирка на Марк. Джоджо приближи лицето си до това на Манодж и просъска:

— Не правя такива неща.

Манодж преглътна и се загледа след нея, докато се отдалечаваше. Как бе разбрала?

 

Кабинетът на Марк

Нямаше намерение да тряска врати. Не искаше да изглежда драматична, но нямаше как. Той стреснат я погледна.

— Марк, ще се обърна към съда.

Погледна я още по-стъписан.

— Кого ще съдиш?

— „Липмън Хай“.

— За какво?

— За какво ли? За счупен глезен или за ударена броня? — тя отвори широко очи. — За сексуална дискриминация, за какво друго?

Лицето на Марк посивя. Изведнъж се състари с десет години.

— Недей, Джоджо. Ричи го заслужаваше. Ще изглежда, сякаш гроздето е кисело.

Леко объркана, тя се вгледа в него.

— Това е моята кариера. Въобще не ме е грижа как изглежда.

— Джоджо…

Тя си тръгна.

Обратно в кабинета си, се хвана за телефона. Позвъни на Беки, но единственият адвокат, когото познаваха, беше някакъв непочтен негодник, който обработвал покупката на апартамента.

— Обади се на Шейна. Брандън сигурно познава някого. Или пък потърси Магда, тя познава целия свят.

Не се наложи да се обажда на Магда, защото Брандън познаваше точния човек.

— А, Айлийн Прендъргаст, тя е най-добрата. Като теб е: мила, но опасно компетентна. Кога искаш да се видите?

— Сега — Джоджо беше изненадана. — Кога друг път?

— Така не става. За среща с Айлийн се чака със седмици, но ще видя какво мога да направя.

Той се обади след три минути.

— Ще черпиш. Свободна е по обяд. Ела веднага.

— До двадесет минути съм при теб. — Грабна чантата си и инструктира Манодж: — Ако ме потърси Марк, му кажи, че отивам на среща с адвокат по трудовоправни въпроси, но не съобщавай на никого другиго.

 

Понеделник по обед

Докато се движеше сред остъклените небостъргачи в центъра, Джоджо възвърна усещанията си. Изминалите събития добиха осезаем вид и главата й се замая. Как изобщо можа да се стигне дотам? И толкова бързо? По това време вчера с нетърпение и с непоклатима самоувереност очакваше да отпразнува избирането си за съдружник. Сега положението се беше обърнало на сто и осемдесет градуса и тя се канеше да съди агенцията.

Брандън я посрещна във фоайето и я заведе при Айлийн, която беше висока, красива и приличаше на Лив Тайлър.

Представи ги една на друга и излезе, след което Джоджо седна и се впусна да разказва за Ричи Гант.

— Печеля повече от него. Но те го избраха, защото знае да играе голф, другарува си с разни корпоративни типове и се опитва да ги изръси за спонсорство. Като жена не мога да правя същото.

Айлийн я слушаше, водеше си бележки в тефтерче, прекъсвайки я от време на време, за да задава въпроси.

— Имало ли е случай да те пренебрегнат заради него или заради друг мъж?

Джоджо поклати глава.

— Значи случаят е единствен, трудно ще докажем дискриминация.

— Нямам намерение да стоя със скръстени ръце и да чакам да се случи отново!

Айлийн се усмихна.

— Права си. Ето какво трябва да знаеш: дори да знаеш: дори да спечелиш, трибуналът не може да предизвика ново гласуване. С други думи, без значение дали ще спечелиш, или ще загубиш, няма да те направят съдружник.

— Тогава какъв е смисълът?

— Ако спечелиш, ще получиш компенсация, която да те възмезди за накърнената ти репутация.

Джоджо направи физиономия.

— По-добре, отколкото да ме изритат, предполагам.

— Има и нещо друго. Това е трибунал, а не съд. Достъпен е за всеки, с други думи, няма нужда от юридически представители, но повечето ги използват. И това струва пари. Така че, Джоджо, дори и да спечелиш, ще трябва да платиш сметка от десет хиляди, двадесет хиляди, дори повече. Всички компенсации, които получиш, ще отидат за адвокат. И то при положение, че спечелиш.

— Какви шансове имам?

Айлийн обмисли въпроса.

— Петдесет на петдесет. Дори да спечелиш, ще бъде трудно да продължиш да работиш на същото място. Ако загубиш, направо ще бъде невъзможно. Както няма да можеш да намериш работа в друга агенция — ще ти излезе име на труден човек.

— Защо? Защото постъпвам правилно ли?

— Знам, но много жени използват тези процеси по доста неприятен начин. Например, ако са имали връзка с някой колега и тя свърши зле, понякога пледират, че са сексуално дискриминирани, за да причинят проблеми… какво? Така ли е?

— Ами виж — Джоджо си пое дъх. — Имах, имам, както ти се изрази, връзка с един от колегите си. Съдружникът, отговарящ за организационните въпроси. Но не сме скъсали. Все още сме заедно. Това проблем ли е?

Айлийн се замисли.

— Искаш да кажеш, че връзката ви продължава? Не те е зарязал и ти не постъпваш така за отмъщение?

— Уверявам те.

— Готова ли си това да стане достояние на всички?

— Моля?

— Подобни изслушвания са публични и пресата само дебне за някоя сочна история. Имам чувството, че твоята ще се окаже точно такава.

— За хората от вестниците ли?

— Да.

— Но ще бъде ли необходимо да казвам на този трибунал за Марк?

— Няма да можеш да го запазиш в тайна. — Айлийн беше непреклонна. — Всички свързани със случая подробности трябва да се оповестят. И ако не го направиш доброволно, могат да ги използват срещу теб.

Джоджо се замисли. Беше гадно, но така и така всичко скоро щеше да излезе наяве.

— Добре. Може ли да обобщя? Имам шанс петдесет на петдесет да спечеля. Юридическият ми представител, ти — ще ми струва хиляди, и да получа компенсация, тя ще покрие хонорара ти. Ако загубя, става лошо, но няма да загубя, защото правдата е на моя страна!

Айлийн не можа да сдържи усмивката си и добави:

— Трибуналът може да не е на твоето мнение. Възможно е да решат, че Ричи е бил по-добрият агент и е заслужавал да го изберат…

— Няма. Избраха го, защото мазникът умее да играе голф. Само затова. Нека да действаме. Какво следва да направим?

— Преди всичко трябва да уведомим работодателите ти. Да им кажем, че ще ги съдим.

— Кога можем да го направим?

— Веднага.

— Чудесно.

В таксито, обратно към работата оптимизмът на Джоджо започна да се изпарява. Беше се впуснала в дълго, тежко изпитание. Айлийн бе казала, че шансът й да спечели е петдесет на петдесет. Джоджо смяташе, че трудностите ще бъдат повече, но Айлийн беше експерт…

Ами ако загуби? При мисълта я побиха тръпки. Тя знаеше, че Ричи не заслужава повишението, но това не означаваше, че и трибуналът ще стигне до същото заключение. Справедливостта не винаги тържествува; никой не знаеше тази тъжна истина по-добре от нея — беше работила в полицията.

Изведнъж я обзе силно желание да прекрати всичко. Щеше да е лесно да спре сега, преди да изпратят съобщението на „Липмън Хай“. Какъв смисъл имаше да ги съди? Дори и да спечелеше, нямаше да отстранят Ричи Гант и нямаше да поставят нея на негово място. Най-лошото вече се беше случило; не можеше да промени решението на съдружниците. Нищо не можеше да се поправи. Струваше ли си да рискува отново да я унизят, този път пред хората?

Но нямаше да се предаде. Нямаше да остави Гант да се измъкне. Нейното щастие нямаше значение. Следващите месеца или колкото щеше да продължи процесът щяха да бъдат изключително трудни. Нужен й беше много късмет.

 

Отново на работа

— Търси те Марк — каза Манодж.

— Знам. — Беше оставил две съобщения на мобилния й телефон, а когато си провери електронната поща, единият имейл беше от Марк и гласеше да му се обади веднага щом се върне. Така и направи.

— Не мога да повярвам — каза той. — Срещнала си се с адвокат по трудовоправни дела?

— Да.

— И?

Преглътна, не гореше от нетърпение да му каже.

— Ще съдя „Липмън Хай“ за полова дискриминация. Ще ви го съобщят официално до края на седмицата.

Той доби вид, сякаш му беше ударила шамар.

— Не го вярвам.

— Но, Марк, аз трябваше да стана съдружник. Не беше правилно да изберат него.

Погледна я и лицето му се изкриви от отчаяние.

— Моля те, не ме гледай така — помоли го тя. — Не съм ти враг.

— Помисли реално, Джоджо, съдиш моята компания.

— Това не е твоята компания…

— Аз съм съдружник, отговарящ за мениджмънта. Знаеш ли как ще ни се отрази това? Моля те, заради нас, прекрати го.

— Марк, недей. На теб ти е все едно. Ти си само съдружник, отговарящ за мениджмънта. Моля те, Марк, очаквам да ме подкрепиш.

— Това ще ни унищожи, а теб не те е грижа.

— Напротив! Нищо няма да разруши. Все още искам довечера да кажеш на Каси. После да дойдеш при мен.

Той потърка очи.

— Добре.

Но по-късно тя получи съобщение. Есемес, дори не се беше записал на гласовата й поща.

 

Не мога да го направя довечера.

Целувки: Марк

 

Десет минути по-късно

Телефонът иззвъня и тя грабна слушалката. Но беше само Антон Калоран, приятелят на Лили Райт.

— Книгата на Джема Хоган? „Пътешествие към дъгата“? Трябва да поговоря с някого за нея, а не мога да се свържа с Джим Суийтмън. Прочетох пилотното издание и в „Ай-Кон“ мислим, че можем да направим от него фантастичен телевизионен филм. Току-що получихме устно уверение от Клоуи Дру, че ще се снима в ролята на Изи.

— Така ли? — струваше ли си да се вълнува? Клоуи Дру беше знаменитост, но за „Ай-Кон“ не бе чувал никой.

— Разговарях с Джервас Джонс, директор на филмовия отдел на Би Би Си, и той подкрепи идеята.

Но ако Би Би Си искаха да направят съвместна продукция… Опитвайки се да покаже повече ентусиазъм, тя каза:

— Добре. Веднага ще съобщя на Джема.

 

Същата вечер, в дълбока и мрачна депресия, тя се прибра вкъщи. Не искаше да среща никого. Какъв отвратителен ден за кариерата й, а и Марк изглежда се отдръпваше от нея. Двоен удар.

Ами ако тя и Марк се разделят след този инцидент? Ами ако „Липмън Хай“ я освободят, докато още трае делото? Вече беше твърде късно да промени нещата. Ако спре, ще обвинява Марк, че я е накарал. Освен това, ако се откаже, Марк щеше да се разочарова от нея. Чаровното момиче, в което се беше влюбил, нямаше да си държи устата затворена. Той искаше тя да ги съди, но не го осъзнаваше! Да бе, не можеше да убеди дори себе си.

Призна си — яд я беше на него; ако достатъчно я обичаше, щеше да е на нейна страна в решението й да търси справедливост. Но това беше неговата компания, пролича си как се почувства той след атаките й. Само ако я бяха направили съдружник, как блажено щяха да празнуват първата си нощ заедно. Е, може би не чак блажено, щяха да изпитват вина…

Така става, като се бе хванала с колега. Но пък никога нямаше да се влюбят, ако не работеха заедно.

Какво щеше да стане? Как щеше да продължи да работи в „Липмън Хай“? Къде другаде да отиде? Цената й щеше да спадне, другите фирми нямаше да са склонни да я назначат, след като не е била достатъчно добра, за да стане съдружник в „Липмън Хай“. Другата възможност беше да основе собствена фирма, но беше толкова скъпо и рисковано, че не можеше да си го представи.

През цялата вечер мислите й се въртяха все около едно и също и накрая тя заспа на канапето в резултат на изтощението и по-голямата част от бутилката мерло. В десет и петнадесет телефонът иззвъня и я събуди.

— Да — сънливо отговори тя.

— Добър вечер, съдружнико.

— Моля?

— Добър вечер, съдружнико.

Тя се обърка. Да не би Марк да се опитваше да я разсмее?

— Тъкмо излизам от извънредно заседание на съдружниците на „Липмън Хай“ — повиши глас Марк. — Предлагат ти да станеш съдружник. — Звучеше весело и жизнерадостно.

Тя се размърда, за да се настани по-удобно.

— Променили са решението си? В моя полза? Вместо Гант?

— Не, в полза и на двамата.

— Как така? Мислех, че може да има само седем съдружници.

— Ако всеки е съгласен, условията може да се променят — очевидно са склонни да ги променят, защото искат да те включат! Това е сериозна работа, Джоджо, те искат да делят с теб печалбите, не само защото е по устав, а защото те обичат.

И не искат да им излиза лошо име в съда, но защо да му го напомня?

— Можеш ли да дойдеш?

— Разбира се. Тичам.

 

На следващата сутрин

Дълъг имейл с новината бе разпратен на всеки от „Липмън Хай“. Петъчният брой на „Литературни новини“ официално щеше да помести съобщението.

— Хубави новини? — попита Марк.

— Да.

— Довечера ще кажа на Каси.

— Да почакаме до петък — възрази Джоджо. — Нека сме сигурни, че всичко е официално потвърдено.

Той я изгледа.

— Не е шега работа.

— Добре.

 

В кабинета работеха нещо с Манодж, когато една сянка падна върху тях. Подушиха помадата за коса: Ричи Гант. Изхили се неприятно.

— Я виж как гаджето ти те направи съдружник.

— Излез от кабинета ми — кротко му отвърна Джоджо.

— Тогава защо първоначално не гласува за теб?

— Излез.

— Не гласува за теб, гласува за мен.

Тя усети че пребледнява, но запази спокойствие. Загледа кльощавата му фигура и отговори:

— Поне с десет килограма съм по-тежка от теб. Ще ти прекърша врата като на врабче. Не ме карай да те удрям. А сега се махай.

Той отстъпи, като не спираше да се хили, и когато изчезна от погледа й, тя се разтрепери. Едно беше научила: Смрадльото не лъжеше. Щом казва, че Марк не е гласувал за нея, значи е вярно. Но как да разбере? Кого би могла да попита? В момента не можеше да се довери на никого.

— Наистина ли можеш да му прекършиш врата като на врабче? — поинтересува се Манодж.

— Не знам. — Устните й се нацупиха. — Но нямам против да опитам.

— Зарежи го. Яд го е, защото не е единствен. Иска да ви скара с Марк.

Възможно. Не беше немислимо. Но оставаше едно нещо.

— Отивам да поговоря с Марк. — И за първи път Манодж не си представи Джоджо на колене да духа на Марк. Не му беше времето. Не и днес.

 

Кабинетът на Марк

Когато тя влезе, той вдигна поглед.

— Марк, кажи ми истината, защото все някак ще разбера. За мен ли гласува?

Прекалено продължителна тишина. След това отговорът:

— Не.

За първи път остана като парализирана. Отново й се стори, че сънува. Подобни преживявания бяха започнали да й омръзват.

Тя издърпа един стол пред бюрото му.

— Защо не? Дано си имал основателна причина.

— Всъщност имам — звучеше толкова уверен в себе си, че Джоджо се изненада. Изпита огромно облекчение. Всичко щеше да се оправи, всичко щеше да бъде наред. Това беше Марк.

— Да съберем две и две, Джоджо — започна Марк. — След като аз се разделя с Каси и с теб си устроим собствен дом, ще имаме нужда от много пари. Ричи каза, че ако не го изберат за партньор, ще напусне, отнасяйки доходната идея със себе си. Освен това, ако те изберат за партньор, приходът ни значително ще спадне през следващите три години. След като се опасяваше да не си бременна, си помислих, че все някога ще напуснеш работа. Звучи малко като в сапунен сериал, но го направих за нас. Има и още. Всички знаят за връзката ни и чакат знак, че те протежирам. Не можех да гласувам за теб — вън от чисто финансовите причини да гласувам за Ричи.

Загледа го, онемяла от гняв. Всичко, което каза, имаше смисъл, поне наглед. Успя да каже само:

— Защо не поговори с мен за това?

— Защото те познавам, Джоджо. Знаех, че ще избереш работата пред мен.

Повече не можеше да сдържа яростта си.

— Провалил си възможността ми да стана съдружник, с цел да съберем пари, за да живеем заедно.

Марк й хвърли пронизващ поглед.

— Да го кажем по друг начин. Ти постави на карта общото ни бъдеще, само и само да станеш съдружник.

Дълго време мина, преди тя да отговори.

— Не го възприемах като избор.

 

Тръгна си в дълбока душевна депресия. Прав ли беше Марк? Прекалено амбициозна ли беше? Но за мъжете това не беше лошо качество — както една жена не можеше да бъде прекалено слаба, така за един мъж бе невъзможно да бъде прекалено амбициозен. Никога не се налагаше мъжът да избира между амбицията си и емоционалния си живот.

Хрумна й още нещо, което не й хареса: Марк нямаше право да решава вместо нея.

Но тя го обичаше. Да, обичаше Марк. Спомни си нещо, което баща й я беше попитал: „Каква предпочиташ да бъдеш — права или щастлива?“ А както бе казал Марк, сега беше съдружник. Беше получила каквото желаеше. Всичко беше наред и само трябваше да изчака да осъзнае и почувства фактите.

 

Кабинетът на Дан Суон

Искаше й се да сподели с някого и реши да се довери на Дан, беше прекалено луд, за да бъде предател.

— Очарован съм, че си съдружник — каза той.

— Благодаря и оценявам, че Джослин и ти сте ме подкрепили.

— И Джим.

— Джим? Суийтмън? Джим Суийтмън е гласувал за мен? — Отново й изглеждаше като сън. Не беше за вярване.

— Ами да.

— Защо?

Дан изглеждаше изненадан. Откъде, по дяволите, да знае.

— Може би мисли, че си добра.

— Добре, Дан, благодаря. Трябва да вървя.

Отиде направо в кабинета на Джим.

— Джим, защо гласува за мен?

— Добър ден и на теб.

— Извинявай, здравей — тя седна. — Е, защо гласува за мен?

— Защото според мен беше най-подходяща за поста.

— А не Лонгура.

— Изпитвам голямо уважение към Ричи, той е много добър агент, но не колкото теб. Неговата история с корпоративното спонсорство може да върви пред другите, но мислех — и мисля — че книгите не са подходящ рекламен носител, не са достатъчно секси. Може много да греша, но мисля, че обещаните милиони никога няма да се материализират.

— Ясно. Е, благодаря. — Тя стана да си върви, след което отново седна. — Джим, винаги сме се разбирали. След вечерта в „Дилижанса“, когато каза, че не мога да те изкуша, като че отношенията ни поохладняха. Защо стана така?

Deja vu — и преди беше водила този разговор. Кога? После си спомни: беше с Марк — така го подтикна да й признае любовта си. О, Боже…

Джим придоби смутен вид, размърда се на стола си и засрамено се изсмя.

— Май вече мога да ти кажа. Доста бях хлътнал по теб. Свиквай с това, Джоджо Харви, ти си повече от прекрасна.

Тъпо, помисли си тя. Тъпо. Тъпо. Тъпо.

— Но вече ми мина. През последните три месеца се срещам с една чудесна жена.

Тъпо, помисли си тя. Дрън-дрън. О, каква глупачка.

— Прекрасна е. Аз съм много… — той потърси думата — привързан към нея.

— Чудесно. Радвам се за теб.

 

Обратно, в кабинета на Джоджо

Нещо се преобърна в нея и тя разбра, че не й остава друг избор.

Все пак си струваше да опита…

Каза на Манодж:

— Ще трябва да работиш с мен до късно всяка вечер до края на седмицата.

— Върху какво?

— Тайна — тя се наведе по-близо до него — Ако кажеш на някого, ще те убия.

— Справедливо решение — той преглътна и тя се почувства малко зла; не трябваше да го плаши, но беше толкова лесно.

— Искам телефонните номера на всичките ми автори.

— Защо?

— Какво ти казах?