Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (27)

Глава 27

10:00, сряда сутринта

Часовникът бързо отброяваше миговете до крайния срок, определен от „Пелъм“, а Джоджо още не беше взела решение.

Да приеме милиона и да пропусне възможността да вземе повече? Или да откаже единия милион и да поеме риска да получи много по-малко?

Нямаше как да разбере: можеше само да гадае. Повече наподобяваше хазарт.

Не се различаваше от покера, който едно време играеше с баща си и братята си. Татко й пееше:

Трябва да знаеш кога да рискуваш,

кога да рискуваш,

и кога да пасуваш…

— Патрища Евънс се обажда. Приемаш ли разговора?

…и кога да бягаш.

— Няма да се обадя. Ще й позвъня в десет.

Джоджо се шмугна покрай бюрото на Манодж.

— Отивам да видя Дан.

— Наставникът ти — допълни Манодж. Манодж се боеше от Дан и от странната му зелена шапка.

Дан беше в кабинета си и лъскаше със сукно един от любимите си военни спомени. Стоеше с любимата си зелена шапка — навярно беше забравил да я свали, когато беше влязъл — и под нея лицето му изглеждаше дребно и дяволито.

— Здравей, Джоджо, тъкмо почиствах любимия си шлем.

Джоджо не знаеше каква част от двусмислиците, които ръсеше, бяха преднамерени. Всичките, подозираше тя, но сега не му беше времето.

— Май ти пари под краката.

— Определено ми пари. Трябва да го кажа на някого: Получих от Патриша Евънс предварително предложение за един милион лири. Да го приема ли и да пропусна възможността да спечеля повече? Или да го отхвърля и да рискувам да не получа нищо? Ти си агент с опит, как постъпваш обикновено?

Дан затършува из джоба на панталоните си от рипсено кадифе и измъкна една монета.

— Ези или тура?

— А, я стига.

— Понякога ходя при Олга Фишър…

— Защо при Олга? Да отида ли при нея?

— …и играем на камък, ножица, хартия.

Джоджо изглеждаше разочарована и Дан и каза тихо:

— Не мога да те посъветвам нищо. Това е игра на риск и аз подозирам, че ще направиш имено това, което младите глупаци наричат „най-неудачния сценарий“.

Джоджо се замисли.

— Най-лошият сценарий? Мога да изгубя един милион лири. Мога да съсипя кариерата на един писател.

— Така е.

— Да — замислено каза Джоджо — благодаря ти, Дан. Много ми помогна.

— Ще приемеш ли?

Джоджо го изгледа изненадана.

— Не.

— Извини ме, скъпа, но току-що каза, че има вероятност да загубиш един милион лири и да съсипеш кариерата на автора. Наистина го каза, нали, защото ако не си, значи съм тръгнал по пътя на изкуфялата леля на Джослин Форсайт.

— Казах кое е най-лошото, което може да се случи. Не е въпрос на живот и смърт. Тоест, каквото и да стане, никой няма да пострада. Точно така ще постъпя. Благодаря ти.

Завъртя се на сто и осемдесет градуса на високите си токове и изчезна. Дан каза на въздуха с искрено възхищение:

— Тази самка ще изяде малките си.

По-късно

Беше труден разговор. Патриша беше недоволна. Само миг и тя рязко промени сърдечния тон, с който винаги се обръщаше към Джоджо.

— Все още можете да наддавате в понеделник — меко каза Джоджо.

— Направих единственото предложение, което възнамерявах да направя.

— Съжалявам, наистина. Ако си промениш решението, няма да ходя никъде, имаш телефонния ми номер.

По-късно Манодж я попита:

— Как го прие?

— Мрази ме.

— Сигурен съм, че не те мрази.

— Определено е така. Но пък не беше най-добрата ми приятелка. И следващия път, когато ми попадне добра книга, ще ме потърси. Сега за довечера — продължи тя, като смени темата — на кой клас по йога да отида? Мога да отида на трудния и да стоя на един крак като чапла и да се потя като прасе, или да отида в групата, където ще лежа на пода и ще дишам дълбоко. Къде да се насоча, Манодж?

— Легни на пода и дишай дълбоко.

— Правилен отговор. Ти си добро момче.

— Мъж, Джоджо, мъж. Кога ще го забележиш?

Още по-късно

Тя реши да пропусне урока по йога. Беше станало прекалено късно, а със същия успех тя можеше да лежи на пода и да диша дълбоко и у дома си пред телевизора.

Събра си нещата и на път за навън видя светлина в кабинета на Джим Суийтмън. Импулсивно спря да си побъбрят, но когато отвори вратата, видя, че Ричи Гант е с Джим. Погледнаха я безизразно, после отново се съсредоточиха в говорещия, чийто безплътен глас нареждаше:

— Винаги остава нещо неизяснено.

— Извинете — прошепна Джоджо и веднага излезе.

Беше седем и половина и Джим Суийтмън и Ричи Гант водеха конферентен разговор по телефона. Какво, по дяволите, ставаше? С кого можеха да говорят по това време вечерта? Никой в гринуичкия часови пояс, това беше ясно. Което означаваше, че разговарят с далечен събеседник.