Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (56)

Глава 12

Седмицата, през която беше празненството на Лесли Латимор, представляваше седем дни в ада. Когато Бог е създавал света, със сигурност не е работил така усърдно като мен.

 

Първия ден…

Станах посред нощ, за да отида с колата до Офали. Купища неща за вършене, като се започне от външното осветление, за да превърна целия замък в блещукащ скъпоценен камък, все едно дошъл от далечния Космос.

Всичко вървеше като по вода, докато на Лесли не й хрумна, че иска да боядисаме външните стени на замъка в розово. Попитах собственика, г-н Еванс-Блек, и той ми отвърна да се разкарам. Буквално. Не беше какъв да е човек, а типичен англо-ирландец.

— Разкарай се, разкарай се — крещеше той. — Пръждосвай се, мръсна простачке и остави на мира хубавия ми замък.

Закри лице с ръце и жално попита:

— Късно ли е да се откажа от сделката?

Върнах се и съобщих на Лесли, че не става.

— Тогава сребърен — отсече тя, — щом не иска розов. Върви и го питай.

И знаете ли какво? Трябваше. Въпреки че имаше опастност той да ме убие. Налагаше се, защото това ми беше работата.

Когато се върнах с новината, че сребърното е еднакво неприемливо, Лесли с лека ръка реши:

— Ами хубаво, ще намерим друг замък.

Употребих много дълго време и цялата си дипломатичност, за да я убедя, че не, няма как да намерим друг замък. Не само че беше прекалено късно, но и вече се беше разчуло…

 

На втория ден…

Станах посред нощ, за да отида с колата до Офали. Животът щеше да бъде далеч по-лесен, ако можех да спя там, но pas de chance (Pas de chance — никакъв шанс (фр.). — Б. пр. ). Майка ми не би се съгласила при никакви обстоятелства.

Имаше толкова работа — облеклото, цветята, музиката — сякаш организирах сватба. Истерията беше същата. Трябваше да подредим всичко в съответния стил, да приготвим роклята със заострени ръкави, островръхите обувки и шапка. Но докато се въртеше пред огледалото, Лесли постави замислено пръст на устните си и рече:

— Нещо липсва.

— Изглеждаш великолепно — извиках аз, сякаш адската геена се отваряше. — Нищо не липсва.

— Има нещо — повтори тя, поклащайки се наляво-надясно като малко момиченце. Ужасно, като помислиш, едновременно се гледаше в огледалото и се любуваше на себе си. — Сетих се! Искам перука, буйни къдрици, които да се спускат като водопад от короната на главата ми, чак до гърба.

Дизайнерката и аз преживяхме момент на отчаяние, после тя се покашля и се осмели да каже, че островръхата шапка ще трябва да бъде голяма колкото кофа, за да се задържи върху „водопада“ от къдрици. Като чу това, Лесли се обърна към мен и ми кресна:

— Измисли как да стане! За какво ти плащам?

Казах си на ум: „Дребна работа, ще попроменя законите на физиката. Може да си кажем по някоя дума с добрия стар господин Нютон.“

Тя тихо се засмя и добави:

— Сигурно ме мразиш, Джема. Имаш ме за разглезена малка кучка, хайде, признай си, знам, че е така.

Но аз само широко отворих очи и отговорих:

— Лесли, стегни се, не ставай глупава. Това ми е работата. Ако приемах всичко лично; щях да съм в друг бранш.

Естествено, исках да кажа: „Да, мразя те, мразя те, МРАЗЯ ТЕ СЪС СТРАШНА СИЛА! Проклинам се, че приех тази гадна работа, не си струва парите и сигурно ти е ясно, че колкото и заострени да са ръкавите и обувките ти, никога няма да са така остри, като НОСА ти. Знаеш ли как те наричаме? ТОМАХАВКАТА, ето как. Понякога, като се втурнеш насам, ми се струва, че някой е запратил брадва към мен. Ами да! И все пак понякога ме е яд, че баща ти е толкова мил с теб, та ми се иска да съм на твое място.“

Но, разбира се, не го казах. Ако някой лошо си счупеше крак и му трябваше стоманена шина, за да го държи неподвижен, можеше да вземе част от гръбначния ми стълб.

Като допълнение към напрежението, трябваше да записвам какво ли не и вече имах всички симптоми на преумора. По същия начин се чувствах, когато се отказвах от цигарите. През цялото време мислех за тях и ходех като замаяна.

Това ли означава да те мъчи творческа треска?

 

На третия ден…

Станах посред нощ, за да отида с колата до Офали. Фризьорът, който щеше да направи „водопада от къдрици“ на Лесли, беше пристигнал, а аз ръководех окачването на огромни ивици от розова коприна, спускащи се от тавана към пода, когато чух някой да боботи:

— Значи това е жената, която харчи всичките ми пари.

Извърнах се. Боже, беше Пачката! И госпожа Пачката, царица на харченето на пари.

Пачката беше дебел и засмян — ще речете, че се гордее с благоразположението си към другите и непосредствения си начин на общуване. Ужасяваше ме: усещах как веселото му настроение може да се стопи за секунда и виждах как нарежда на „момчетата си“ да затворят някого в някой изоставен зимник, „за да му дадат урок“.

— Г-н Латимор. Радвам се да се запозная с вас — излъгах аз.

— Я ми кажи, изкарват ли се добри пари от организиране на празненства? — попита той. Хващам се на бас, че ако срещне кралицата, ще я пита падат ли пари от царуването.

Изкикотих се от ужас.

— Не мен трябва да питате.

— Кого тогава?

О, Боже.

— Ония двамата? Франсис и Франсес? — продължи да разпитва той. — Злите близнаци? Те ли грабват цялата печалба?

Какво можех да кажа?

— Да, г-н Латимор.

— Не си давай труд да ми викаш „господин“, няма нужда да се церемониш с мен.

— Ако сте сигурен, добре, ъъъ, Пачка.

Шавливите очички на госпожа Пачка се стрелнаха към нас, последва кратка пауза, след която Пачката рече:

— Името ми — изрече го със смразяващо спокойствие — е Лари.

Исусе, отидоха ми колената.

 

На четвъртия ден…

Станах посред нощ, за да отида с колата до Офали. Машината за вятър, която щеше да развява драпериите, беше пристигнала, мебелите бяха на път, правеше се нова, заострена шапка, колкото кофа, Андреа и Моузес бяха дошли да ми помогнат и ситуацията сякаш не беше така застрашително неконтролируема, докато Лесли не се появи.

— Спалните са прекалено обикновени! Трябва да се украсят!

Хванах я за ръката, погледнах я в очите и процедих през стиснатите си зъби:

— Няма. Време.

И тя ме изгледа продължително.

— Намери. Време. Искам ония неща, дето са над леглата, да приличат на мрежи за комари. Да са в сребристо.

Сетих се за Пачката и за коленете си.

— Телефонът — извиках на Андреа и тя замалко не го изпусна. — Извини ме, ще трябва да закупя всичкото сребърно ламе в Ирландия.

Трябваше да се обадя на всеки производител на дрехи, когото познавах. Приличаше на евакуацията на Дюнкерк.

 

На петия ден…

Станах посред нощ, за да отида е колата до Офали. Огледалата пристигнаха, но половината не бяха оцеляли при пътуването. Неприятно положение, което се опитваше още да се влоши; това не бяха обикновени огледала, а от италиански кристал. Но имено сребристата ламена мрежа против комари разбиваше сърцето ми. Единствено неколцина самотни шивачи бяха готови да се заемат с работата за толкова кратко време, така че сама уших проклетите неща. Работих през цялата нощ, не можах да си отида вкъщи — предложих на майка ми да изпратя кола да я доведе в замъка, но накрая след като я уверих, че това няма да се повтори, тя се съгласи да изтърпи една нощ сама.

 

На шестия ден…

Денят на празненството. Не бях спала, пръстите ми целите бяха изпободени, но се държах. Стисках зъби. С ухо на земята и пръст на пулса. Справях се с всичко, включително и с двама тъповати на вид главорези, които се появиха с твърде тесните си костюми. Биячи, корави типове.

Привиках Моузее.

— Виж ги тия двамата. Не можем ли да имаме охранители, които да не изглеждат като социопати?

— Тези ли? Това са братята на Лесли. — Моузес се втурна да посреща свирачите на лютня, за да им раздаде клиновете и пантофите с пискюли.

През останалата част от деня и нощта имаше върволица от хора, които се приближаваха към мен с думите:

— Джема, някой е припаднал в коридора.

— Джема, имаш ли някакви презервативи?

— Джема, Пачката иска чаша чай, но Еванс-Блек се е барикадирал в стаята си и не си дава чайника.

— Джема, освиркват свирачите на лютня, грозна гледка.

— Джема, никой не носи никаква дрога.

— Джема, братята на Лесли ще се избият до смърт.

— Джема, госпожа Пачка прави секс с мъж, който не е г-н Пачка.

— Джема, дамските тоалетни се запушиха и Еванс-Блек не дава гумения звънец.

— Джема, Еванс-Блек се сърди за мръсотията.

 

И на седмия ден…

Излъга майка си, че трябва да се върне за операцията по почистването, като всъщност Андреа и Моузес свършиха работата. Вместо това отиде при Оуен и каза:

— Искам да се любя с теб, но нямам сили. Имаш ли против аз само да си лежа, а ти да свършиш работата?

— Нищо ново.

Което не беше вярно; беше много изобретателна и енергична в леглото с Оуен. Но нищо, той направи, каквото го помолиха, после тя си направи печена филийка със сирене, легна на канапето и се загледа в „Били Елиът“.