Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (35)

Глава 35

Журналисти. Със скромния си опит на човек, от когото са взимали интервюта, мога да кажа, че съм срещала два вида. Първите се правят на „сериозни“, като се обличат като бездомници (стил, който до известна степен толерирам, откакто станах майка). Другите изглежда прекарват целия си живот, пъхайки си носа в чуждите работи.

Тази, която наруши територията ми — Марта Хоуп Джоунс от „Дейли Еко“ — беше от втората категория. Беше облечена в червен костюм с позлатени копчета с обточени с ширити пагони на раменете и носеше обувки в същия червен цвят. Чудно как е успяла да ги намери. Навярно е прибегнала до услугите на агенциите за организиране на сватби, където боядисват обувките на шаферките в същия цвят като роклите им. Не че особено разбирам от това.

— Добре дошла в скромното ми жилище — казах аз и едва-що не си отхапах езика. До такава степен не исках да привличам вниманието й със скромността на жилището си: бивш общински апартамент, само с една спалня, който приютяваше Антон, Ема и мен.

Когато Отали, пиарката от „Долкин Емери“, уговори интервюто, бях помолила да ми позволят да се срещна с тази Марта в хотел, бар или на някоя автобусна спирка — където и да е, но не тук. Ала статията трябвало да носи „домашна“ атмосфера, така че не ми оставиха избор.

— Очарователни — обяви Марта, завирайки носа си в кухнята и забелязвайки две сушилки с дрехи, които упорито отказваха да изсъхнат.

— Не е нужно да влизате там — цялата пламнах. — Представете си, че не сте ги видели.

Но Марта бръкна в чантата си (в същия червен цвят като обувките), извади бележник и започна да си записва нещо. Опитах се да чета на обратно и ми се стори, че една от думите беше „кочина“.

Насочих я към хола, който Антон, слава Богу, беше разтребил. Всъщност беше струпал четиридесет или петдесет от меките играчки на Ема в един ъгъл, освен това беше изпразнил цял флакон с освежител за въздух с аромат на праскови с надеждата да замаскира миризмата на мухлясало пране.

Марта се тръсна на канапето, измърмори „Боже!“ и скокна отново на крака. И двете забелязахме остра част от „Лего“, която болезнено се бе забола в задникай.

— Извинете, това е на момиченцето ми…

Марта надраска още нещо в бележника си.

— Не използвате ли диктофон? — попитах аз.

— Не, така е много по-непосредствено — размаха химикалката си с усмивка. И можеше да си пише каквото си поиска за мен.

— Къде е дъщеричката ви? — тя се огледа.

— На детската площадка с баща си.

Където щяха да останат, докато не им съобщя, че теренът е чист. Не можех да ги замесвам в това.

Марта прие чая, отказа бисквитите и интервюто започна.

— Е, браво на вас — очите й шареха като малки сини мъниста, прекалено лъскави и ненаситни. — За книгата ви „Церовете на Мими“.

Издаде звук, сякаш съм изиграла номер на доверчивите читатели. Идея нямах как да отговоря. „Да, чудесно съм се справила, благодаря.“ Щеше ли да е безочливо? Освен това, ако свиех рамене и кажех: „Не аз съм измислила пътуването във времето“, щеше ли да си затвори бележника и да си тръгне?

— Четох част от биографията ви, но вие сигурно знаете, че материалите на Марта Хоуп Джоунс са различни от това, което публикуват обикновените драскачи. Искам да започна начисто. Да разбера коя в същност е Лили и какво се крие под нейната кожа?

Тя направи движение с ръката си, все едно, че дълбае, и аз предпазливо кимнах, но не исках да я пускам под кожата си.

— Не винаги сте били писателка, нали, Лили?

— Не. Допреди две години се занимавах с връзки с обществеността.

— Нима?

Явната й изненада беше обидна, макар да ми беше ясно, че не изглеждам като човек с такава професия. Енергичните, бързо мислещите, изграждащите чуждия имидж трябваше да имат вид на енергични, бързо мислещи, изграждащи чуждия имидж. Да носят костюми, косите им да са фризирани, маникюрът им да е направен професионално.Но дори и в апогея на скромния ми успех, подгъвите на дрехите ми мистериозно се разпаряха, дългата ми руса коса се измъкваше от шнолите и се потапяше в кафето по време на важни срещи. (Това беше причината организаторът да спре да ме кани на срещите за опознаване с клиентите.)

— В коя област работехте? — Марта беше заинтригувана. — Певци, създали един-единствен хит? Звезди от сапунени сериали?

— Не чак толкова важни личности — аз пък не исках да се правя на интересна.

Хората си представят, че работата на пиара е да привлича вниманието на пресата към некадърни певци, актьори или модели. Но освен това пиарите продават мляко на прах на безпарични африканци, твърдейки, че то е по-добро от майчиното мляко. Или някоя тютюнева компания им плаща да убеждават лековерни правителства, че е чудесна идея повечето поданици да са пушачи, защото всички ще измрат, преди да станат прекалено стари и да им потрябват пенсия или лекарски грижи. Статия, написана от талантлив отговорник за връзките с обществеността, може да убеди хората, че няма значение, че водата им се трови от някоя химическа корпорация, защото компанията създава работни места.

Рекламата и подкупването на политиците също може да помогнат. Когато дойдат тежки времена и беззащитните поискат помощ, аз идвам да ги спася с някой вестникарски материал.

Съчувствието ми към онези, насред чийто град е струпано огромно бунище или магистрала пресича задния им двор, е искрено. В резултат статиите ми в пресата наистина бяха убедителни; за мой срам съм добра в работата си и безброй пъти съм си мечтала за двама-трима певци със западаща кариера.

— Ясно, занимавахте се с връзки с обществеността — химикалката на Марта неуморно драскаше. — И къде беше това?

— В Дъблин отначало, после в Лондон.

— Какво сте правили в Ирландия?

— Майка ми отиде да живее там, когато бях на двадесет, и аз заминах с нея.

— Но се върнахте в Англия. Какво стана?

— Съкращения. Освободиха ме от работа.

Аз си бях виновна. Така добре си свърших работата в две огромни кампании, че и двете фирми получиха каквото искат и престанаха да бъдат наши клиенти. Това съвпадна с орязването на работните места в бранша в Ирландия и така и не успях да си намеря друга работа. Право да си кажа, изпитах огромно облекчение. Тази работа ме потискаше до смърт.

— Майка ми се върна в Англия и аз дойдох е нея. Закратко работих на свободна практика… — после млъкнах.

— После ви обраха.

— После ме обраха.

— Ще имате ли сили да ми разкажете по-подробно? — попита Марта, притискайки ръката ми със своята, тонът й изведнъж стана мелодраматично загрижен.

Кимнах. Не че някога е имало съмнение. Ако държах в тайна истински драматичната част от историята, нямаше да има нито интервю, нито статия, заемаща две страници от най-продавания всекидневник в Англия. Разказах набързо, изпускайки колкото можех, и завърших със сцената, когато онзи тип ме блъсна на земята и изчезна с чантата ми.

— И така ви остави да умрете — Марта бясно дращеше по страницата.

— Хм, не. Бях в безсъзнание, но се свестих и успях да се добера до вкъщи.

— Да, но е можело и да сте мъртва — настоя Марта. — Нямало е как да знае.

— Де да знам — свих рамене, като се съгласих неохотно.

— И въпреки че постепенно физическите белези са изчезнали, душевните рани останаха?

Преглътнах.

— Бях много разстроена.

— Разстроена! Сигурно сте се потресли. Невероятна травма! Нали?

Послушно кимнах — и малко отегчено.

— Получили сте посттравматичен стрес — Марта пишеше все по-бързо, — не сте могли да ходите на работа.

— Вижте, по това време бях на свободна практика…

— Не сте били в състояние да излезете от къщи…

— Да, аз…

— Престанахте да се миете? Да се храните?

— Но аз…

— За вас всичко е изгубило смисъл.

Пауза. Въздишка.

— Понякога. Но не всеки чувства…

— И точно в този мрачен, самотен момент, се появява искрица светлина. Озарило ви вдъхновението, седнали сте и сте написали „Церовете на Мими“.

Още секунда мълчание, след което вдигнах бяло знаме. Да кара както знае, вече не й трябвах.

— После си наемате агент, той ви намира издател и бум! За една нощ ставате знаменитост!

— Не точно. Писах близо пет години през свободното си време и всъщност завърших един роман, но никой не искаше…

— Колко екземпляра от „Церовете на Мими“ са продадени?

— Последната цифра е 150 000. Поне толкова са отпечатани.

— Брей, брей — дивеше се Марта, — почти четвърт милион.

— Не…

— Горе-долу — акулската усмивка на Марта не допускаше възражения. — И сте я написали за по-малко от месец.

— Два месеца.

— Два? — изглеждаше разочарована.

— Но това е невероятно бързо! Писах първия си роман почти пет години и още не е издаден.

— И, както чувам, вече имате предани почитатели. Вярно ли е, че са организирали читателски групи, които във ваша чест се наричат „вещерски сборища“?

Имаше няколко откачалки в Уилтшър, на които им беше омръзнало да се правят на друиди. Но кимнах. Това за сборищата беше вярно.

Внезапно дамата в червено смени тактиката.

— Въпреки това критиката не винаги е била благосклонн, нали, Лили?

Отново показваше фалшиво съчувствие. Предпочитах да ме мачка.

— Кой го е грижа какво казва критиката? — решително отвърнах аз. Всъщност, беше ме грижа. Знаех наизуст огромни откъси от най-свирепите отзиви, които получих, откакто „Церовете на Мими“ наводни книжарниците и за романа започна да се говори. Когато отначало книгата излезе и никой не очакваше да се продадат повече от две хиляди екземпляра, една утешителна статия в „Айриш таймс“ ми отправи плахи похвали. Но търговският успех съвпадна с най-жлъчните статии, които се лееха в големите вестници. „Индипендънс“ я беше нарекъл…

— „Захарен памук за мозъка“ — додаде Марта.

— Да — съгласих се смирено. Можех да продължа. Този абсурден дебютен роман е вторичен продукт на съвременната сълзлива чувствителност. Небивалица, в която се разказва за някаква добра вещица, така наречената Мими, която изневиделица се появява в едно китно селце и отваря магазинче, където продава вълшебни церове на народонаселението за разните им болежки.

— И „Обзървър“ каза, че книгата ви е…

…толкова сладникава, че на читателите може да им призлее — довърших вместо нея. Така беше. Всъщност можех да цитирам цялата статия, дума по дума. — Моля ви — казах, — написах книгата за собствено удоволствие. Откъде да знам, че някой ще я публикува. Ако не беше Антон, никога нямаше да я изпратя на Джоджо.

Химикалката на Марта отново увеличи скоростта.

— Как се запознахте със съпруга си Антон?

— Още не сме женени.

Журналистите правят толкова много грешки, но трябваше поне да изясня фактите. Мразя да чета интервюта, пълни с неточни подробности за мен, защото се опасявам хората да не помислят, че лъжа. (Никога не гълтам, като пуша. Бих се във Виетнам и прочие.)

— В такъв случай как се срещнахте с годеника си Антон?

— Приятел — поправих я аз, да не би да ми поиска да й покажа пръстена.

Марта остро ме изгледа.

— Но нали ще се ожените?

Изсумтях утвърдително, но всъщност за мен не беше от голямо значение ще се оженим ли, или не. Родителите ми, за разлика от мен, са горещи привърженици на брака. Толкова го обичат, че продължават да го практикуват. Майка ми е била женена два пъти, а татко — три. Имам толкова много доведени и заварени братя и сестри, че една семейна сбирка би заприличала на някой от последните епизоди на „Далас“.

— Та как се запознахте с Антон? — попита Марта отново.

Как да отговоря на това?

— Чрез една обща приятелка.

— На тази обща приятелка ще й бъде ли приятно да я спомена? — примигна тя.

— Не, благодаря. Не мисля.

— Напълно ли сте убедена?

— Изцяло. Благодаря.

Марта се пообезпокои, знаеше, че има някаква история, а аз изглеждах, сякаш съм глътнала блокче лед. Мразя, мразя, мразя да давам тези интервюта. Ужасявам се, че ще ме разкрият, и ако продължават да ровичкат из личния ми живот, така и ще стане.

Но карай да върви. Поне засега.

— С какво се занимава Антон?

Друг неудобен въпрос.

— Той и партньорът му Мики имат медийна компания, наречена „Ай-Кон“. Те създадоха „Последният човек“ за „Скай Диджитъл“. Нали знаете, онова риалити шоу — довърших с надежда.

Но тя не беше и чувала. Както и шестдесет милиона други зрители.

— А сега са в преговори с Би Би Си и Канал 5 за деветдесетминутка. („Деветдесетминутка“ означава телевизионен филм. Така ми звучеше по-добре.)

Но Марта не се интересуваше от върховете и спадовете в кариерата на Антон. Е, направих каквото можах.

— Ами хубаво, мисля, че вече научих достатъчно — тя затвори тефтера си, после скокна до тоалетната. Докато я нямаше в стаята, се безпокоях какво съм казала, какво не съм казала и дали има чисти кърпи в банята.

Изпроводих я до входната врата на долния етаж, покрай партерния апартамент на Лудия Пади. Надявах се да не се появи, но той нищо не пропущаше и копнееше за разнообразие. Поне не беше агресивен, и на това съм благодарна. Всъщност изглеждаше съвсем доволен, защото хареса Марта в пурпурните й одеяния и заяви:

— Брей, напомняте ми на една песен.

— „Дамата в червено“ — Марта сърдечно му кимна. — И аз много я харесвам.

Но вместо нея Лудият Пади подхвана:

— „Внимавайте, не викайте и не плачете, ще разберете защо…“

Малко късно разпознах песента и я запях на ум — „Дядо Коледа идва в града“.

— Не му обръщайте внимание — усмихнах се заговорнически и си завъртях ръката — благодаря, че дойдохте.

— „Той знае спите ли…“

— Фотографът ще ви се обади за снимката.

— „Знае дали сте будни…“

— Беше ми приятно да се запознаем — тя мрачно се усмихна.

— „Знае дали сте били послушни…“

— Довиждане.

— „ЗАТОВА ВИНАГИ СЛУШАЙТЕ!“

Ведната щом тя си тръгна, се върнах горе, взех си набързо дъх и звъннах на Антон по мобилния.

— Вече е безопасно да се върнете.

— Идем, скъпа.

Десет минути по-късно щръкна на вратата, дългурест като върлина. Малката Ема беше дълбоко заспала, свита на топка до гърдите му. Шепнейки, я сложихме в легълцето и затворихме вратата на спалнята.

В кухнята Антон си съблече палтото. Под него носеше розовия кашмирен пуловер, който татко ми изпрати, в случай, че ме поканят у Греъм Нортън. (Не че татко живее в света на фантазиите, но е редовен посетител.) Пуловерът беше прекалено къс и тесен за Антон, виждаха се петнадесет сантиметра от хлътналия му стомах и един дълъг черен косъм, който се спускаше от пъпа му. Коуди веднъж нарече Антон най-зле облечения човек, когото някога е срещал, но според мен не е така. Розовото определено му отива.

— Тая дрешка май е твоя — той посочи пуловера с изненада. — Извинявай, скъпа, облякох се адски набързо, помислих, че е някой от омалелите ми пуловери. Е, казвай, как мина с гостенката ти?

— Абе не знам. Като че не беше зле, докато не срещна Лудия Пади.

— Боже! Само не отново. Какво стана този път? Да не я покани на среща?

— Не, изпя „Дядо Коледа идва в града“.

— Но сега е април.

— Тя беше облечена в червено.

— Но нямаше брада.

— Нямаше.

— Трябва да се преместим. Да са останали бисквитки?

— Колкото щеш.

— Не ги разбирам.

Нито пък аз — след първото интервю, което взеха от мен, ме осрамиха пред целия свят, като казаха, че предлагам само кафе или чай без бисквити. Оттогава насам, като закъснял опит да се реабилитирам, купувам от най-хубавите бисквити всеки път, когато ще идва журналист, но нито един не щя да ги вкуси.