Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (21)

Глава 21

11:12, събота сутринта

Джоджо тъкмо отново се унасяше в сън, когато пак се звънна. Носеха й цветя. Преди да започне историята с Марк, през живота си не беше получавала толкова цветя, чудеше се какво да прави с тях; букетите се трупаха след провалени срещи, изкушаваха я кошнички с ягоди, които бе принудена да изяжда съвсем сама, толкова много, че събираха осите.

С дългата си фланелка, тя стоеше до вратата, чакайки момчето с цветята да се качи по стълбите. Живееше в апартамент на петия етаж в Мейда Вейл (Мейда Вейл — квартал в Лондон. — Б. пр.), в сграда, облицована с червени тухли, чието първоначално предназначение било женени мъже да настаняват любовниците си. Въпреки че, когато се нанесе, дори не подозираше, че ще се превърне в такава. Би се изсмяла, не само на идеята, но и на самата дума.

Огромен букет снежнобели лилии пътуваха нагоре по стълбите. Най-горните се свеждаха, сякаш да си поемат дъх, когато един младеж се появи иззад тях.

— Пак вие — укори той Джоджо и сред шумолене на целофан й подаде цветята. — Почакайте, картичката — той бръкна в джоба си и извади малко пликче. — Той казва, че се извинява и се опитва да ви омилостиви.

— Това не е ли поверително?

— Аз трябваше да напиша съобщението. Как да бъде поверително? Може и да се сърдите, но каза да ви донеса всичките лилии, с които разполагам.

— Добре. Благодаря ви — Джоджо се отдръпна навътре.

— Що не престанете да се карате. Тия стъпала ще ми вземат здравето.

Джоджо затвори вратата, струпа цветята в кухненската мивка и се обади на Беки.

— Какво става?

— Мислех, че ще прекараш деня с Марк — гласът на Беки звучеше загрижено.

— Промяна в плановете. Е, какво правиш?

Тонът й беше весел. Не искаше да я съжаляват.

— Отивам на зъболекар — отговори Беки. — Една пломба ми падна снощи, после ще пазарувам с Шейна. Искаш ли да дойдеш?

Джоджо се поколеба. Бюстът, талията и бедрата й бяха по модата от 1959. Да пазарува с кльощавата Шейна значеше да ходят в магазини, предназначени за недохранени тринадегодишни момиченца.

— Зная — Беки я изтръгна от колебанието й, — ще ни кара да ходим в „Морган“. Но все пак ела. Ще се посмеем.

— Примамливо, но ще го пропусна. Ще се видим по-късно.

 

12:10, събота следобед

— Шейна, обаждам ти се за вечерята довечера? Знам, че отказах поканата ти, но може ли да си променя решението? Извинявай, че ти развалям подредбата на гостите, но ще съм доволна да ям пилешки хапки на малката масичка с децата.

— Отново ли? — беше отговорът на Шейна.

— Да, пак.

Един от страничните ефекти да излизаш с женен мъж беше да се натрапваш на хората в последната минута, въпреки че не си подходящо попълнение.

— Не бива да търпиш подобно поведение от негова страна — препоръча Шейна, която не търпеше нищо от никого.

— Да си ме чула да се оплаквам?

Шейна цъкна с език.

— Както и да е, довечера не се предвиждат никакви деца, тъй че ще седнеш на голямата маса.

— Хубаво.

Шейна беше близка приятелка на Беки от детинство и когато Джоджо дойде да живее в Англия, се сближи и с нея. Беше невероятна. Първата чернокожа — при това жена — съдружник във фирма на експерти по управлението, където работеше и печелеше повече от Брандън, нейния съпруг — адвокат, който изпълняваше всичко, което тя му нареди. Въпреки че беше родила две деца, коремът й беше плосък и твърд и задникът й не даваше никакви признаци за проване. Домът им бе голяма триетажна къща в Строук Нюигтън, която бяха купили за някаква незначителна сума. Бяха ремонтирали изкорубения под, ръждясалия водопровод, и върнаха красотата на рушащата се къща — тъкмо навреме, преди цените на недвижимите имоти да се повишат в този район.

Шейна даваше изтънчени вечери. Поне бяха такива в началото, но тя оставяше на разположение на гостите си толкова много пиене, че до края на вечерта те се разгорещяваха и се подпираха на масата далеч повече, отколкото в по-ранните часове.

 

2:10, събота следобед, Кенсингтън

Джоджо обичаше да пазарува сама — това означаваше, че може да променя решението си винаги, когато рече, без някой да я увещава. Беше решила да прекара следобеда като купи това-онова за къщата, например фино спално бельо и екзотични масла за баня. Откакто купи апартамента преди двадесет месеца, не скъпеше пари за него. Вместо обикновени списания абонира издания за вътрешно обзавеждане, изведнъж се заинтересува от цветовете на стените, вместо от нюанса на лака си за нокти, започна да харчи повече за рамки на картини, отколкото за обувки. Купи си огромно удобно канапе и старинни индийски мебели и се канеше да се обзаведе с фотьойл с подложка за краката, вграден пепелник и хладилник за бира, когато Беки я разубеди. Зарази се от лудостта на всеки, сдобил се с нов апартамент.

После се поуспокои. Върна се към „Харпърс и Куин“ („Харпърс и Куин“ — лондонско периодично издание. — Б. пр) — докато не започна да се вижда с Марк. Тъй като двамата всъщност никога не излизаха, апартаментът й се превърна в любовното им гнездо и вещи като ароматични свещи и чаршафи от египетски памук създаваха приятно настроение.

Но този следобед тя изведнъж осъзна, че няма смисъл да купува нов комплект чаршафи — съпругата и семейството му нямаше да изчезнат. Разполагаше с достатъчно възбуждащо бельо, за да отвори собствен магазин, така че се възползва от правото на самотния купувач и взе друго решение. След десет минути в „Баркърс“ откри чифт панталони, толкова скъпи, че ахна, като видя цената.

— Зле ли ви е, госпожо? — материализира се продавачката.

Джоджо се засмя сконфузено.

— Нищо чудно, че наричате американците гръмогласни. Там е цената, нали? Не е номерът на модела?

— Стоят прекрасно, като се облекат. Защо не ги изпробвате?

Джоджо погледна значката с името на продавача.

— Но Уенди, те точно това очакват.

Искаше й се бързо да си излезе, втурвайки се надолу по ескалатора към безопасността на улицата. Вместо това последва Уенди в пробната и с едно дръпване на ципа се превърна в по-висока, по-стегната, дългокрака жена със заоблени бедра.

— Идеални са — отбеляза Уенди.

Джоджо въздъхна, направи бърза проверка на финансите си и каза:

— Какво пък, по дяволите. Трябва да се използва всеки шанс.

Преоблече се отново със собствените си дрехи и подаде панталоните.

— Имате ли ги в други цветове? Не? Хубаво. Сега наистина ще ви изкарам акъла. Имате ли още от този модел?

— Навярно. Но не бихте ли искали да пробвате нещо различно?

Джоджо поклати глава.

— Все пробвам. Смеят ми се, но истината е, че с моите форми, когато намериш нещо, което ти отива, не можеш да се откъснеш от него. Веднъж си купих пет еднакви сутиена. Бяха в пет различни цвята, но, както приятелката ми Шейна каза, то си е един и същи сутиен.

Без да спира да говори, Джоджо тръгна след Уенди към касата.

— Братовчедка ми Беки постъпва също като мен, може да е семейна черта. Тя толкова се притеснява, че се преструва пред продавачите, че другите неща са за сестрите й, а няма сестри.

Уенди погледна към монитора, за да провери имат ли на склад други чифтове

— Но явно аз не се притеснявам — додаде Джоджо. — След като ви разказвам цялата тази история.

Уенди продължи да цъка с мишката, без да й отговори. Беше продавачка, а не психоаналитик.

 

8:15, събота вечерта

Когато Джоджо пристигна, Шейна се движеше сред гостите, облечена във впит бял костюм, разкриващ осем сантиметра прелъстителен махагонов корем, и ги черпеше с убийствена смесица, в която преобладаваше ромът.

— Моя собствена рецепта. Нарекох го „Машина за поддържане на живота“.

Гостите бяха сбирщина всезнайковци с мнение по всеки въпрос от работата на Брандън, предприемачи от фирмата на Шейна и едно съседско семейство. Имаше и неколцина стари приятели като Беки и Анди.

Джоджо прие едно питие, поздрави останалите и установи — с неголяма изненада — че вече е поотегчена.

Трапезарията се осветяваше от трепкащи восъчни свещи, хвърлящи сенки върху белите стени. На лъскавите рафтове бяха подредени цветя и клонки, нежни и деликатни.

— Когато порасна — заяви Беки — искам да съм като Шейна.

— Да — съгласи се Джоджо и помисли: „Не че ми е скучно, но предпочитам да съм с Марк.“

Светът й се беше смалил — все едно с кого беше, мечтаеше си да е с Марк. Така става, като се влюбиш — искаш да виждаш само него.

Минаха всичко на всичко пет секунди, когато забеляза, че всички останали бяха по двойки: Шейна с послушния Брандън, Беки с Анди — сякаш беше Ноев ковчег. Но тъй като Марк беше женен, тя се намираше в зоната на здрача и нито беше обвързана, нито свободна.

Я стига. Не трябва да мисля по този начин.

Изведнъж Беки се озова точно пред Джоджо. Тя се наведе още по-близко и я обля с дъха си.

— Хубаво ли мирише устата ми?

По-рано същия ден зъболекарят й беше казал, че венците й леко се свличат и една електрическа четка за зъби ще реши проблема, но Беки, която през повечето време се безпокоеше за състоянието на зъбите си, се страхуваше, че е жертва на тотален гингивит.

— Приятно мирише. Как мисли Анди?

— Толкова ми е свикнал, че няма да усети разликата, и да завоня като скункс.

Още един удар под кръста. Ще имат ли някога възможност тя и Марк да свикнат дотолкова един с друг, че той да не усети, ако тя лъха на мърша?

Сетне забеляза дългата маса от тъмно дърво: бяха наредени дванадесет старинни изящни порцеланови чинии, също толкова комплекта прибори за хранене, ръчна изработка, дванадесет кристални чаши за вино — и една пластмасова купичка, чаша с картинка на Боб зидаря и нож и вилица със Зайчето Питър (Боб Зидаря и Зайчето Питър — популярни герои от английски приказки и анимационни филми. — Б. пр.). Мястото на Джоджо. Шейна се беше изразила недвусмислено.

Когато седнаха да се хранят, Шейна, все така тенденциозно, взе пластмасовата купичка и подаде на Джоджо порцеланова чиния, препълнена с домашно приготвени блюда: задушено пиле, гарнитура от ориз и грах, чеснови питки. Джоджо пое дълбоко дъх и лапна първата хапка.

— Мили Боже — възкликна мъжът до нея. Името му беше Амброуз. — Човек наистина може да преяде.

— Нали е храна — възрази Джоджо, — какво да я правя? Да я пазя за черни дни ли?

Мъжът наблюдаваше как друга гигантска хапка изчезва в устата на Джоджо и ахна:

— Олеле! — достатъчно силно, за да го чуят всички.

Джоджо се приведе над чинията си. Какъв принц! Някои мъже явно не я харесваха — заради апетита й или височината й? Но независимо, че ги считаше за задници, все пак не й беше приятно.

— Джоджо никога не пази диета — гордо оповести Шейна. Всъщност беше опитала веднъж, когато беше на седемнадесет, и не устиска повече от един ден.

— То се вижда.

— Амброуз, извини се, за Бога — възкликна жената, седнала срещу него. Беше толкова слаба, че чак прозираше, и Джоджо предположи, че е приятелката му.

— За какво? Просто отбелязах един факт.

— Проклети адвокати — Шейна притвори очи.

Амброуз невъзмутимо кимна към жената-скелет:

— Погледнете Сесили. Не яде нищо и е в отлична форма.

Преставайки да го слуша, Джоджо се зачуди кога за последен път жената-скелет е имала менструация.

— Наистина съжалявам — започна да се извинява Сесили през масата, — обикновено не е толкова груб.

— Не е нужно вие да се извинявате — засмя се Джоджо на безпокойството й. Нямаше смисъл да се правят сцени заради този малоумник.

— Истински глупак. Моля, не му обръщайте внимание. — Сесили беше привлечена от Джоджо, не сваляше поглед от нея от момента, в който пристигна. Джоджо беше едро момиче, много по-обемна, отколкото Сесили можеше да си представи и в най-страшните си кошмари — но беше чудесна. Жизнена и съвършена в тези невероятни панталони и прилепнала тъмночервена блуза, с гладки и блестящи като сатен деколте и рамене. (Всъщност благодарение на лосиона за тяло с перлен блясък, с радост би пояснила Джоджо, ако я запитаха.)

Но Сесили бе омагьосана най-вече от начина, по който Джоджо се чувстваше толкова удобно в собствената си кожа. До такава степен, че сериозно се замисли дали да не прекрати членството си във фитнес клуба. Дори — по дяволите! — да яде каквото й се ще. Щом на тази Джоджо й се отразяваше добре, защо не и на нея?

С жените около Джоджо понякога ставаше така. Докато бяха с нея, разбираха, че рекламата лъже, че размерът няма значение, че нещо недоловимо като ще joie de vivre (радост от живота (фр.). — Б. пр.) и увереност са най-важното. Но после се прибираха у дома и откриваха, за свое огромно разочарование, че не са като Джоджо Харви и не могат да си обяснят защо са се почувствали така преди.

 

11:45, събота вечерта

Когаго започнаха първите пиянски спорове за политика, Джоджо си помисли: „Точно така! Стига.“ Изведнъж й стана непоносимо да бъде с други, а не с Марк, и й се прииска да си тръгне. Все първа си отиваше в последно време.

Шейна и Брандън се опитаха да я задържат, докато позвънят на такси, като я предупреждаваха, че няма да е сигурно да скита из района в събота вечер, но тя настоя да си върви. Обзе я страх, че ще я задържат сред суматохата от прегръдки и целувки, и най-после я оставиха да си тръгне. Навън, на смълчаната улица, тя изпълни дробовете си с прекрасния, студен нощен въздух; после видя жълтата светлина на приближаващо такси. Супер!

Половин час по-късно пристигна в безмълвния си апартамент, наля си чаша мерло, включи телевизора в долния край на леглото и се пъхна под завивките, за да гледа филм за мееркатите (мееркат — малък бозайник. — Б. пр.) в Калахари. Беше й го дала Олга Фишър. Тя беше единствената жена сред седмината съдружници в „Липмън Хай“ — и двете еднакво обичаха филмите за дивата природа. Всички им се смееха за това, така че тайно си разменяха филмите на Дейвид Атънбъроу (Дейвид Атънбъроу — един от създателите на филми за дивата природа. — Б. пр.), сякаш бяха порнографски.

Олга наближаваше петдесетте, живееше сама, носеше перли и елегантни шалове и понеже успяваше да сключи договори с добри условия за авторите, които представяше, я наричаха „мъжетрошачката“. Ако беше мъж, мислеше си с горчивина Джоджо, щяха да я смятат за „най-добрия си агент“. Зачуди се дали след време и на нея щяха да лепнат подобно прозвище. Нищо чудно. Задници.

Тя се настани в кревата и тихо се засмя, когато един самец, заел позиция за наблюдение в клоните на едно дърво — впил ноктите си, загледан в далечината — загуби равновесие и се изтърколи на земята, откъдето се надигна и отърси праха от себе си с ужасно засрамен вид. Втренчи се в камерата по същия начин, по който Роби Уилямс гледа свирепо папараците.

Изведнъж Джоджо спря да се смее и си помисли: „Аз съм жена в най-хубавите си години. Не би трябвало да прекарвам съботната вечер сама в леглото, гледайки филми за мееркати, които падат от дърветата.“

Тя погледна портфейла си, оставен до нея на възглавницата. „Не е правилно“, каза тя. Вече й беше напълно ясно.