Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Other Side of the Story, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Лили Христова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 30 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Angelina)
Глава 2
Относно: Таткото беглец, все още незаловен
Ето ти още новини. Ще ти трябва валиум като разбереш, така че не чети по-нататък, преди да си вземеш. Хайде, отивай.
Върна ли се? Браво. Баща ми, Ноел Хоган, има гадже. Става още по-зле. Тя е на тридесет и шест. Само с четири години по-възрастна от мен.
Къде я е срещнал ли? Ти къде мислиш? В работата, естествено. Тя е — Боже, колко отвратително предсказуемо — негова лична асистентка. Името й е Колет и има две деца, момиче на девет и момче на седем, от друга връзка. Не е била женена за баща им и когато казах на мама, тя отвърна: „Ясна работа. Защо да купуваш кравата, щом можеш да я доиш без пари?“
Говори се, че двамата дълго време работили върху новото шоколадче с тирамису и много се сближили.
Да, бях разказала на Сюзан за шоколадчето с тирамису. Знаех, че е тайна, и обещах на татко да не казвам на никого, но Сюзан прояви такъв ентусиазъм по въпроса, че не съумях да си държа устата затворена. С радост би написала есе на тема: „От обикновените вафли до фантастичните десерти — перспективи пред шоколадчетата през двадесет и първия век“. „Помисли само колко проучвания трябва да направи“, възторгна се тя.
Наложи се да си тръгна от работа (оставяйки двеста невъздържани чакръкчии в ръцете на Андреа) и да изчопля информацията от баща ми, сякаш участваше в „Стани богат“: „Дължиш ли пари?“ „Болен ли си?“ Накрая напипах разковничето с „Имаш ли любовница?“
Било само от три месеца — поне така каза. Какви ги вършеше, да зареже тридесет и пет годишен брак заради тримесечен флирт?
Гадно мъжко малодушие! По телефона стовари всичко на мен и ме остави аз да го съобщя на мама. Я по-полека! Аз съм дъщерята, тя е съпругата. Но като му напомних това, той отговори:
— А, не. Ти й кажи. Жените повече ви бива в тия работи.
Дори нямаше добрината да ме остави да отида и веднага да кажа на мама. Разприказва се колко го била очаровала Колет, докато майка ми гледаше като ранено животно.
— Кара ме да се чувствам млад — заяви той, сякаш очакваше да му се зарадвам. После добави — още преди да е отворил уста, знаех, че ще го каже:
— Чувствам се като юноша.
Така че му отговорих:
— Сигурна съм, че можем да те уредим с такъв. Мъжки или женски?
Но той изобщо не схвана. Смахнат стар глупак.
Да съобщя на майка ми, че съпругът й я е зарязал заради секретарка, беше определено най-трудното нещо, което някога съм правила през целия си живот. По-лесно щеше да ми бъде да й кажа, че е умрял.
Но тя го прие добре — прекалено добре. Само промълви:
— Ясно — звучеше много разумно. — Гадже, казваш? Дай да си пуснем „Бъфи“ тогава.
Така че, колкото и шантаво да звучи, седнахме да гледаме „Бъфи“, без да виждаме каквото и да било, във всеки случай аз, после без предупреждение тя изключи телевизора и каза:
— Знаеш ли, мисля, че искам да поговоря с него.
Върнахме се при телефона и този път тя му позвъни, и го хвана на бюрото му, и проведоха нещо, което може да се нарече спокоен разговор — дори прекалено:
— Да, вярно, Джема ми каза, но помислих, че не е разбрала правилно. Ь-хъ, не е. Ъ-хъ, да… Колет… влюбен си в нея… разбирам… разбирам… хубав апартамент… е, хубаво. Хубавият апартамент е нещо хубаво… писмо от адвокат… разбирам, да, ще го очаквам, ами чао засега.
Когато затвори, тя съобщи:
— Има си приятелка — сякаш беше новина. После се върна в кухнята и продължи:
— Гадже. Ноел Хоган си има гадже. Ще живее с нея в хубав апартамент.
После отвори шкафа, извади една чиния и рече:
— Човекът, който ми е съпруг от тридесет и пет години, си има приятелка — и небрежно метна чинията като фризби към стената, където тя се разби на парчета. После още една, и още много. Набираше скорост, чиниите хвърчаха и промеждутъците, през които не трябваше да клякам, за да избегна експлозията от отломки, ставаха все по-кратки.
Докато продължаваше да троши синьо-белия кухненски порцелан, не се тревожех. Смятах, че постъпва така, както се очаква от нея. Но когато влезе в хола и хвана една порцеланова балерина — знаеш ги, ония непоносимо грозни статуетки, но тя си ги обичаше — и след съвсем кратко колебание я запрати към прозореца, тогава се разтревожих.
— Ще взема колата и ще го убия — изръмжа тя, сякаш бе обладана от зли сили. Само че:
а) тя не може да кара;
б) баща ми беше взел колата;
в) би умряла, но не би позволила да я видят в моята кола, защото била много „фуклива“.
Сигурна съм, че щеше да му види сметката.
Когато осъзна, че не може да отиде никъде, започна да си дърпа дрехите — да ги къса, предполагам? Опитвах се да и хвана ръцете и да я спра, но тя явно беше по-силна от мен. Тогава вече изпаднах в паника. Тя беше неуправляема и не ми идваше на ум какво да правя. На кого можех да се обадя? Първата ми нелепа идея беше да позвъня на татко, особено след като той беше причината. Накрая звъннах на Коуди. Естествено, не очаквах никакво съчувствие, но се надявах на практичен съвет. Той се обади с безметежен глас, като че лагеруваше във вишневочервена палатка, украсена с пера от марабу.
— А, шок ли? Я кажи.
— Баща ми я заряза. Какво да правя?
— О, Боже. Нея ли чувам?
— Кое? Пищенето ли? Да.
— Това да не е… Пастирките ли се строшиха?
Хвърлих бърз поглед.
— Танцуващите двойки. Близко беше. Какво да правя?
— Скрий по-скъпия порцелан.
Но когато стана ясно, че това няма да помогне, заключи:
— Извикай бърза помощ, скъпа.
В този квартал е по-трудно да накараш лекар да дойде на домашно посещение, отколкото да откажеш сладкишите. Обадих се и налетях на госпожа Фой, злонравната помощничка на доктор Бейли — разказвала ли съм ти за нея? Работи при него от памтивека и се държи, сякаш всяка консултация прахосва безценното му време. Все пак успях да убедя старата киселица, че е спешно. Звуците, които издаваше майка ми в истерията си, може да са помогнали, разбира се.
Така че час и половина по-късно доктор Бейли се появи в облекло за голф и — дръж се здраво — сложи на мама инжекция. Мислех, че докторите слагат инжекции само на хората от шикозните квартали. Както и да е, това явно бе мъдър ход, защото майка ми незабавно спря да се задъхва и се строполи на леглото си.
— Имате ли още от тях? — попитах и докторът отвърна:
— И още как! Какво се е случило?
— Баща ми ни напусна заради секретарката си.
Очаквах докторът да се направи на възмутен, но знаеш ли какво? Сянка на вина премина през лицето му и не се шегувам, мога да се закълна, че думата „Виагра“ разсече вьздуха като синя светкавица. Хващам се на бас, че татко е ходил на преглед наскоро.
Докторът изведнъж страшно се разбърза.
— Сложете я да си легне — каза той. — Не я оставяйте сама. Ако се събуди… — извади две хапчета и ми ги подаде — нека ги изпие. Само в краен случай.
После надраска рецепта за успокоително и хукна към тринадесетата дупка на игрището за голф. Обувките му с бутони оставиха следи по килима в хола.
Помогнах на мама да легне — не беше се обличала, така че не стана нужда да я събличам — дръпнах пердетата и легнах до нея върху юргана. Бях с костюма си от „Никол Фархи“ и въпреки че не го бях взела от разпродажба и знаех, че целият ще стане в пера, не ми пукаше. Толкова се бях шашнала.
Цялата история беше откачена. Знаеш как е тук, никой не зарязва съпругата си. Хората се женят и остават женени по сто и седемдесет години. Даже и да се мразят. Не че баща ми и майка ми някога са се мразили, ни най малко. Те бяха… просто женени.
Поспрях и изтрих последния абзац. Майката на Сюзан бе починала, когато Сюзан била на две, а баща й се ожени повторно, когато Сюзан бе на двадесет. Бракът се беше разпаднал преди около три години и въпреки че Каръл не й беше истинска майка и Сюзан вече не живееше с тях, когато нещата тръгнаха на зле, все още й беше мъчно за случилото се.
Ето ме, търкалям се в леглото с най-хубавия си костюм и изведнъж сякаш чувам камбанен звън посред никое време: лежа в тъмна стая редом с упоената си родителка, а още дори не е дошло време за обяд. Връхлетя ме пристъп на страх, затова позвъних в работата, просто да се уверя, че не съм единственият човек на света. Андреа се изпусна, че екраните въобще не са пристигнали за конференцията на лечителите на болни гръбнаци, но настоя, че нямало значение. Няма що — как ще гледат докторите снимките на кривите гърбове без екрани?
Кой го е грижа, рекох си. Да сме честни, все нещо се обърква при конференциите, без значение какви приготовления правя. Поне бяха пристигнали цветята за галавечерята. (Увивахме жици около ружите и другите стъбла, за да заприличат на гръбначни стълбове. Идеята беше на Андреа — тя има безценни хрумвания.)
Горката Андреа умираше да разбере какво става с баща ми, инфаркт ли е получил, или инсулт, но сама знаеш, възпитанието повелява да не питаш направо. Казах й, че е добре, но тия не й минаваха.
— Стабилен ли е? — попита тя.
— Стабилен? Точно сега — не.
Бързо се откачих от телефона, но имах проблем. Всички в работата мислеха, че татко е с единия крак в гроба и как, по дяволите, да им кажа истината — че няма нищо подобно и че си е намерил гадже?
Не само че е крайно неудобно, но сума от тях бяха срещали татко, така че просто нямаше да ми повярват. Всъщност, макар той лично да ми беше признал, че си има приятелка, и аз не вярвах. Не е такъв тип. Даже името му е неподходящо, не мислиш ли? Дами и господа, надзърнете в сърцата си и се запитайте, Ноел Хоган име ли е за мъж, който зарязва съпругата си заради жена, достатъчно млада, че да му бъде дъщеря? Не беше ли по-добре името му да бъде Джони Чансър (Chancer — авантюрист (англ.) — Б. пр.) или Стив Глийм (Gleam — блестящ (англ.) — Б. пр.)? Не, казвам ви, уважаеми дами и господа съдебни заседатели, Ноел Хоган е името на човека, който чете Джон Гришам, произхожда от родословно дърво с четири достойни поколения, мъж, чийто любим герой не е Арни или Рамбо, а инспектор Морс. С други думи, дами и господа, това е човек, който и за миг не би разтревожил съпругата или дъщеря си.
Както и да е… След като се въргалях в леглото сума време, реших, че е по-добре да почистя счупения порцелан и, кълна се в Бога, да беше видяла кухнята; навсякъде имаше отломки от строшени чинии — в маслото, в каната с млякото. От електрическия чайник стърчеше десетсантиметрово парче, подобно на модернистична пластика.
Колкото до хола, и там се трупаха счупени украшения. Е, някои от тях бяха толкова ужасни, че загубата не беше голяма, но наистина ми дожаля за нещастната малка балерина — танцът й беше свършил.
Върнах се и легнах на леглото до мама, която трогателно похъркваше, но останах върху завивките. Имаше някакви тъпи списания на пода откъм нейната страна, така че прекарах в четене останалата част от деня.
Е, Сюзан, оттук нататък собственото ми държание малко ме плаши — отоплението изключи в единадесет и в стаята настана студ, но не се пъхнах под завивките. Струваше ми се, че не съм си легнала наистина, че само й прави компания, но ако се завия, ще означава, че татко няма да си дойде. По едно време задрямах и като се събудих, беше тъй студено, че не си усещах кожата. Като побутнах ръката си с пръст, видях как се вдлъбва, но не усетих нищо. Беше много забавно, наистина, все едно си мъртва. Направих го още доста пъти, после сложих палтото на мама — нямаше смисъл да замръзвам само защото баща ми е откачил — но все още не исках да се завивам. Следващия път се събудих, и слънцето беше изгряло, и се ядосах на себе си. Сякаш докато все още беше нощ, имаше надежда, че татко ще се върне. Шантава работа, зная, но така се чувствах.
Първите думи, които майка ми каза, бяха:
— Той никога няма да си дойде вкъщи.
Вторите бяха:
— Какви ги вършиш в хубавото ми палто?
Е, сега вече си в час. Още новини по-късно.
Целувки, Джема
П.П. Ти си виновна за всичко. Ако не беше започнала работа в Сиатъл, където не познаваш никого, нямаше да си самотна и да чакаш вести от дома и животът ми нямаше да се провали, така да знаеш.
П.П.П. Само се шегувах.