Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (82)

ДЖЕМА

След като Оуен ме разкара, за моя огромна изненада, бях съкрушена. Макар да знаех, че е глупаво, плаках по целия път, докато на следващия ден карах към работата, плаках на работа, плаках същата вечер и вкъщи.

Беше много по-различно от момента, в който Антон ме остави — огорчих се и станах проклета, изцяло се промених. Но не наричах Оуен негодник и не си фантазирах как си го връщам обратно. Даже нямах и намерение да опитвам. Вместо да ме направи язвителна, фактът, че ме напусна, само отприщи някаква безмерна тъга.

Звъннах на Коуди и той ме заведе да пийнем и да поговорим.

— Никога не съм го приемала сериозно, но я си представи, че Оуен беше Подходящия?

Коуди изсумтя.

— Подходящия може да се яви във всякакви форми и размери! Често дори не разбираш, че е той, когато го срещнеш. Има една жена, която срещнала своя Подходящ, докато пътувала с кораб към Австралия, но на брега я чакал някакъв друг, но когато отишла при него, се разочаровала и разбрала, че всъщност мъжът от кораба бил Подходящия…

— Това майка ти ли го разправя?

— Мама я е познавала.

— Мили Боже, взима любовни съвети от розовите романи. Все едно да взимаш уроци по летене от Осама Бин Ладен.

— Сега няма за кого друг да фантазирам, освен за Антон.

— Моля?

— Измисляхме си истории, в които Оуен се връщаше при Лорна, а аз — при Антон. А сега Оуен се върна при Лорна, а аз… аз… — след дълга пауза довърших, обляна в сълзи — … си нямам никого.

— Прекарвала си времето си с приятеля си, фантазирайки тъй, на глас, правилно ли схващам? Как се събирате с бившите си гаджета? Супер.

— Не е, както си мислиш. Все се карахме — ридаех така силно, че хълцах като Ханибал Лектър, но не. — Харесвах Оуен и сега толкова много ми липсва. — Нова доза сълзи се изля от очите ми и рукна като водопад. Не е честно…

Коуди ме гледаше с изумление.

— Всемогъщи Боже. И все се карахте.

— Знам. Знам, но това няма никакво значение.

— Кога за последен път си плакала така?

Опитах се да си спомня. Когато татко ни напусна? Май не пророних и сълза. Когато Антон си отиде? Не, и тогава не, поне не чак толкова. Просто се затворих в себе си и намразих всички. Прекалено бях обхваната от тревога, за да плача.

— Не знам. Май никога. О, Боже, Коуди, да не получа нервен срив?

Всеки на негово място би казал:

— Тихо, тихо, не ставай глупава, просто малко си разстроена.

Но не и Коуди. С напълно сериозен глас, той заяви:

— Нещо ти става, това е сигурно. Нещо се проявява със закъснение. Настъпва някаква промяна.

— Предполагам, че по-добре е дай отприщя пътя — изхълцах аз.

— Дааа. — Отговори ми със съмнение. — Но гледай да не го правиш пред хората.

— Благодаря ти, Коуди. — Обхвана ме нов пристъп на подсмърчане и конвулсии. Когато отново успях да проговоря, казах: — Много ми помагаш, да знаеш.

Плаках, когато се опитах да отменя ваканцията в Антигуа и плаках още повече, когато не ми върнаха парите.

— Това, че приятелят ви се е върнал при предишното си гадже, не е включено в условията на застрахователната полица — осведоми ме жената от пътническата агенция.

— Винаги има някакви уловки — казах и отново заплаках.

— Защо не заминете вие?

— Не мога. Не съм в състояние да се кача на самолета.

Тъй като жената ме съжали, наруши правилата и каза, че няма нужда да си загубя парите и може да ми резервира нещо за същата цена, когато се почувствам по-добре.

— Знам, че скоро ще се оправите — думите й ме изненадаха.

Бях за никъде. Плачех за всичко. Правех го нарочно. Взимах сърцераздирателни видеокасети, на които трябваше да си от камък, че да не се просълзиш. Като излизах вечер, приклещвах хората и им разказвах трагедията си. На коледното ни парти, което се състоя през януари, защото през декември бяхме прекалено заети да организираме чуждите празненства, аз бях момичето, което се разревава и трябваше да бъде отведено вкъщи, защото не може да се успокои.

Дори работата ми разбиваше сърцето. Подготвях много необичайно събитие — Макс О’Нийл, млад мъж, само на двадесет и осем, бе неизлечимо болен и ме нае да организирам погребалната му служба. Отначало бях трогната и поласкана, че е избрал мен. (Ф&Ф обаче не бяха. Франсес мърмореше: „Надали ще получим други поръчки от него.“)

Всеки път, когато го виждах, а ние снимахме безкрайни видеокасети, в които казваше на приятелите си да не скърбят за него, или след дългите умувания какви да са напитките за прощалното парти, си тръгвах разсипана.

И посредата на това море от сълзи се натъкнах на Джони. След един убийствен епизод с Макс минавах с колата покрай аптеката и по някакво хрумване се отбих, търсейки утеха, дъвка за душата. Разменихме си новогодишни пожелания и той попита:

— Какво да направя за теб?

За това не бях помислила.

— Ами… искам сладка ледена близалка. И — какво е това? Хирургическа марля? Ще взема един пакет.

— Сигурна ли си, Джема?

— Всъщност не, искам само близалката.

Дори и след като се опитах да си платя (той не ми позволяваше: „За Бога, това е само една близалка“), все още не си тръгвах.

— Как я караш? — попита той.

— Страхотно — отговорих нещастно аз. — Баща ми се върна. Как е брат ти?

— Много добре, скоро ще се върне на работа и отново ще разполагам с живота си. Нали ще издават книгата ти?

— През май. Но ще се продава по летищата по-рано. Някъде през март.

— Сигурно си много развълнувана.

— Да.

— Чакам с нетърпение да я прочета.

— Ще се опитам да ти взема безплатен екземпляр — тревогата ми, че ще я прочете, беше отслабнала в резултат от тъгата ми.

После ме попита — и то без да му давам какъвто и да е повод:

— Какво прави не-приятелят ти?

— О, всичко свърши. Върна се при старата си приятелка. Били са много привързани.

Очите ми се изпълниха със сълзи, засрамих се да заплача с пълно гърло, но беше достатъчно, за да ми подаде носна кърпичка. Все пак имаше цял магазин, пълен с тях.

Когато се успокоих, осъзнах, че жестът с кърпичката показваше, че тази лудост трябва да престане. Избърсах си очите и предложих:

— Май трябва да излезем да пийнем, ние двамата, ти и аз.

После се замислих и си рекох: „Това аз ли го казах?“

След което видях лицето му. И на вас щеше да ви е интересно. Сякаш го бях обидила.

— О, Боже, съжалявам — продумах, тръгвайки си, — ужасно съжалявам.

Качих се в колата, лапвайки безплатната си близалка. Татко се беше върнал, а аз бях по-неадекватна отвсякога.

 

Дори не допусках, че животът ми ще се промени, и то така кардинално.

Всичко започна с обаждането на Джоджо.

— Няма да повярваш каква разкошна новина имам — каза тя. — Обадиха ми се от една филмова компания на име „Ай-Кон“. Искат да направят телевизионен филм по „Пътешествие към дъгата“. Ужасно я харесват, но нямат никакви пари. Обаче споменаха нещо за съвместна продукция с Би Би Си. Антон каза…

— Антон?

— Да, Антон Калоран. Хей, той е ирландец, сигурно го познаваш.

— Познавам го. Тишина.

— Само се шегувах. Но щом познаваш Лили, сигурно познаваш и него.

— Познавах го, преди Лили да го срещне.

Не се опитвах да печеля точки. Бях като вцепенена. Антон искаше нещо, което аз притежавах. Имах нещо, което Антон искаше. Дори в най-развихрените си фантазии не си бях представяла подобна ситуация. Спомних си как преди три и половина години почти бях готова да се самоубия заради него. Исках го толкова силно, а бях безпомощна. Каква лудост е животът. Останала без дъх, настоях:

— Джоджо, кажи ми нещо повече.

— Казах ти, каквото зная. Нямат пари, но Би Би Си има. Интересува ли те, поне на теория?

— Разбира се, че ме интересува!

— Казах им. Тези неща отнемат време, не се ентусиазирай прекалено, ще те държа в течение.

— Но…

Тя беше затворила и аз се взирах в телефона, прекалено изненадана, за да продължа както обикновено. Антон! Съвсем изневиделица! Да се интересува от книгата ми!

Джоджо бе съобщила, че компанията му се нарича „Ай-Кон“, така че веднага проверих в мрежата и не можах да повярвам на това, което прочетох: не били нищо особено. Имаше скорошна статия от някакво списание, където се казваше, че „Ай-Кон“ нито правели интересни програми, нито печелели кой знае колко през последната година и ако скоро не им потръгне, ще трябва да преустановят дейността си. Изглежда „Пътешествие към дъгата“ беше последната им надежда — всичко или нищо. Навярно грешах, ами ако не беше така? Колко силно искаше Антон моята книга? За първи път от много време се замислих за него и Лили. Тя едва ли цъфтеше в момента, с новия си роман, пълен провал. Може на Антон да му бе омръзнало от нея, сигурно беше готов да напусне кораба.

Чудех се какво да направя. Трябваше ли да оставя работата да мине през обичайните канали, или да се свържа директно с него? В крайна сметка, бяхме стари приятели…

През следващите дни не мислех за нищо друго; толкова се увлякох, че почти забравих да плача.

 

После Джоджо се обади повторно.

— Джема, имам едно предложение.

— Още едно? Казвай.

— Реших — гласът й звучеше развълнувано — да основа собствена агенция. Искам да те взема със себе си.

Какъв късмет. И аз винаги съм искала да основа собствена агенция. Харесвах изражението на лицето си.

— Какво каза? Съгласна ли си, или не?

Съвсем обезумях. Това беше жената, която ми осигури шестдесет хиляди. Защо да не работя с нея?

— Естествено, че съм с теб. Кои други автори ще дойдат?

— Миранда Инглънд, Нейтън Фрей, Иймън Фарел…

— А Лили Райт?

— Още не съм говорила с нея, но се надявам…

— Въпреки че последната й книга не се представи добре.

Катастрофално. Имашеоще една статия в „Литературни новини“ за нейния провал. Била под въпрос в „Долкин Емери“. В статията се казваше, че ще има голям късмет, ако въобще сключи някакъв договор.

— Имаше и добри отзиви — възрази Джоджо.

Така ли? Не бях виждала нито един.