Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (39)

Глава 39

След това всичко утихна. По едно време ми изпратиха копие от корицата, после копие от одобреното копие, за да проверя за грешки, каквито имаше в смущаващо изобилие. Трябваше да съм започнала да пиша втората си книга. Няколко пъти понечих да започна, но все бях прекалено уморена. Антон се опита да ме поощри, ала самият той беше уморен почти колкото мен, та не му стигнаха сили.

Дойде денят, когато донесоха готовите книги, и аз се трогнах до сълзи. Като се има предвид колко се развълнувах на времето, когато видях името си в телефонния указател, фактът, че държа в ръцете си роман с моето име на корицата, ме разби напълно. Всички тези думи, думите, които бях написала сама, събрани и отпечатани, ме изпълниха с гордост и удивление. Със сигурност не се вълнувах както след раждането на Ема, но бях разтърсена.

Снимката беше първата, която Лий ми беше направил — седнала на канапето, гледаща право в обектива. Имах морави сенки под очите и двойна брадичка, която, убедена съм, не притежавам в действителност. Гледах тревожно. Снимката не беше хубава, но беше далеч по-добре, отколкото да вися от някой клон и да викам: „ХААХААХААХАА!“

Тази вечер си легнах и открих книгата, пъхната под юргана ми, показваше се само заглавието. Антон я беше сложил там и беше заспал, притискайки я до гърдите си.

Денят на издаването беше пети януари и когато се събудих сутринта (за четвърти път, откакто си бях легнала), се почувствах като дете, което има рожден ден. Навярно с прекалени очаквания; пазейки деликатно равновесие между радостните чувства, които само за секунда можеха да се превърнат в мрачно разочарование.

Антон ме поздрави с чаша кафе и с думите:

— Добро утро, вече си автор на издадена книга.

Облякох се, а той не спираше да говори:

— Извинете, Лили Райт, каква сте по професия?

— Писателка!

— Извинете ме, госпожо, провеждам анкета. Бихте ли ми казали с какво се занимавате?

— Писателка съм. И то публикувана.

— Вие онази Лили Райт ли сте?

— Писателката Лили Райт. Точно тя.

После и двамата се тръшнахме засмени на леглото.

Ема се зарази от наелектризираната атмосфера и дръпна дълга, нечленоразделна реч, след което се плесна по пълничките коленца и пискливо се разкикоти.

— Запознай Ема с новините от фронта — каза Антон. — Дай да я спретнем, Лили, и да вървим да видим другото ти дете.

Разгънах количката за церемониална разходка до най-близката книжарница, която се оказа в Хампстед.

— Отиваме на гости на книгата на мама — обясни Антон.

Ема беше възбудена от факта, че татко и си е вкъщи посред седмицата.

— Лалалала-джингджинг-урк!

— Точно така.

Бяхме в чудесна форма. Беше студена, слънчева утрин и вървяхме с определена цел. Щях да видя да се продава първия ми роман, каква радост!

Плязох в книжарницата с шал, така плътно увит около врата ми, че приличах на гъска, и с усмивка на лице. Е, къде беше?

Нямаше екземпляри на витрината отпред и аз преглътнах разочарованието. Таня внимателно ми бе обяснила, че въпреки желанието й, моята книга е „малка“, затова няма да я излагат на витрината. Все пак, бях се надявала…

Но „Церовете на Мими“ не беше и на рафта с новите издания. Ускорих крачка, зарязах Антон с количката и тръгнах из книжарницата, като не спирах да търся. Закрачих още по-бързо, главата ми стърчеше като перископ, а тревогата ми нарастваше, защото книгата ми отказваше да се появи. Въпреки че имаше хиляди други книги, знаех, че веднага ще зърна моята сред тях. Ако беше там.

Когато се озовах пред щанда за психология, рязко спрях и се върнах да намеря Антон. Открих го пред бюрото за информация.

— Намери ли я? — попита ме бързо.

Поклатих глава.

— И аз. Не се тревожи, ще попитам човека — Антон кимна към навъсения младеж, който се беше втренчил в компютъра и полагаше максимум усилия да не ни обърне внимание. След миг Антон си прочисти гърлото и каза:

— Извинявайте, че ви прекъсвам, но търся една книга.

— Дошли сте точно където трябва — решително отговори младежът, посочвайки океана от книги.

— Да, но тази, която търся, се нарича „Церовете на Мими“.

Момчето отегчено натисна няколко клавиша.

— Не.

— Какво не?

— Не сме я доставяли.

— Защо не?

— Политика на магазина.

— Но тя е чудесна — заяви Антон. — Тя — посочи той към мен, — я е написала.

Кимнах малко по-енергично от необходимото, да, аз съм я написала.

Но без да се впечатли ни най-малко, хлапакът повтори:

— Не сме я доставяли.

След което погледна над рамото на Антон към човека на опашката зад нас. Намекът беше ясен: Разкарайте се.

Повъртяхме се около бюрото, отваряйки и затваряйки уста, като риби на сухо, прекалено стъписани, за да се отместим учтиво. Не така трябваше да стане. Не очаквах да ме носят на ръце и тълпите да ме аплодират, но не си бях помисляла, че книгата ми безпричинно ще бъде отхвърлена от книжарницата. В крайна сметка, ако не тук, къде другаде да я намеря? В химическото чистене?

— Извинете — подхвана Антон, когато другият клиент беше набързо отпратен.

Младежът не скри изненадата си, че още сме там.

— Може ли да говорим с управителя?

— С него говорите.

— Как можем да ви накараме да промените решението си да не доставяте „Церовете на Мими“?

— Не можете.

— Но книгата е великолепна — настоя Антон.

— Говорете с издателя си.

— Добре.

За мен беше въпрос на гордост да изчакам да излезем от книжарницата, преди да се разридая.

— Копеле — каза Антон, лицето му беше червено от унижение. — Надуто дребно копеле.

Той изрита една кофа за смет и си удари крака. Отново се разплаках.

— Копеле — повторих и аз.

— Копеле — избърбори Ема от количката си.

Антон и аз се обърнахме един към друг слисани. Първата й истинска дума.

— Точно така — пропях аз, навеждайки се подканващо. — Той е копеле.

— Гадно копеле — каза Антон, отново ядосан. — Ще се обадим на издателите, в мига, в който се приберем.

— Копеле — избъбри отново Ема.

— Точно така, сладурче.

 

Минаха около двадесет минути, докато стигнем до вкъщи, но все още треперех, докато набирах пряката линия на Таня.

— Може ли да говоря с Таня?

— Кой я търси?

— Лили Райт.

— За какво се отнася?

Бях изненадана.

— За книгата ми.

— Която се нарича?

— „Церовете на Мими“.

— Как беше името ви? Лийла Раян?

— Лили Райт.

— Либи Уайт. Изчакайте за момент.

Две минути по-късно Таня беше на телефона.

— Извини помощничката ми. Само замества. Няма опит. Как си, скъпа?

Запъвайки се, да не излезе, че я критикувам, разказах какво се е случило в книжарницата.

Таня се опита да бъде мила и да ме утеши.

— Съжалявам Лили, наистина съжалявам. Влюбена съм в „Церовете на Мими“. Но сто хиляди нови книги излизат всяка година. Не всички могат да станат бестселъри.

— Не съм очаквала да стане бестселър.

Е, явно се бях надявала…

— Нека да ти обясня, книгата ти излезе в пет хиляди екземпляра. Някой като Джон Гришам може да го издадат и в половин милион бройки. Повярвай ми, Лили, чудесната ти книга е навън, но навярно не е във всяка книжарница

Предадох думите й на Антон.

— Това не е достатъчно. Ами рекламата? Ами интервютата? Ами автографи?

— Няма да има — отговорих му заеквайки. — Забрави, Антон, няма да стане. Да не мислим повече за това.

Но не бях взела предвид енергията на Антон.

Около седмица след случилото се той се върна от работа, целият сияещ.

— Уредих ти реклама.

— Какво?

— Помниш ли Миранда Инглънд? Една от най-важните авторки на „Долкин Емери“? Е, новата й книга ще излезе скоро и другата седмица в четвъртък в седем вечерта ще дава автографи в Уест Енд и аз убедих Таня да го организира заедно с теб. Миранда е известна, хората ще отидат заради нея и покрай нейната книга ще видят и твоята. Привличаме им вниманието.

— О, Боже! — не можех да сваля поглед от него. — Ти си изумителен. — Как ли постъпваха другите писатели? Тези, които нямаха Антон. — Заради това, млади човече, довечера ще получите любов по ваш вкус.

Само колко се смяхме.