Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (44)

Глава 44

Отворих очи и ме обзе предчувствие.

Както си лежеше до мен, Антон каза:

— Днес ще се случи нещо ужасно, нали?

Въздъхнах.

— Ще ходим на неделен обяд при татко и Дебс в Замъка на ужасите.

— Ох! Имах чувството, че ще ме екзекутират или нещо от сорта. Ако е само това… — Искам да кажа, че баща ти е много приятен, но… — след нова ужасна пауза Антон вдигна слушалката и заговори: — Дебс, много щеше да ми е приятно да ви видим, но си счупих крака. Страхотна неприятност. Изваждах дрехите от пералнята, и хоп! Изведнъж се подхлъзнах. Да, бедрото. За нищо не ме бива. Какво? Искаш да докуцукам на здравия си крак? Много ми се иска, Дебс, но не чу ли? Ядрена ракета току-що избухнала в Госпел Оук. Не, Дебс, няма как толкова бързо да се разсее радиацията.

Тропна слушалката обратно и мрачно се облегна назад.

— Няма как — заключи той. — Ще изгубим цял ден, докато стигнем дотам.

Въпреки че навярно можеше да си го позволи, баща ми не се върна да живее в Съри. След като веднъж го накараха да напусне, му се струваше, че нещо му пречи да се завърне.

Вместо това живееше в Мъсуел Хил, в чудесна къща в стил крал Едуард, напоена с огромен брой изкуствени миризми. Дебс редовно тупаше килимите и пускаше прахосмукачката, беше голям почитател на освежителите за въздух и бършеше всичко с антисептични кърпички.

Мъсуел Хил не беше така ужасно далеч от Госпел Оук по права линия. Но пътуването дотам с влак беше съвсем различна история.

Антон беше под душа, а аз сменях памперса на Ема, когато телефонът иззвъня. Оставих секретаря да се включи. Но след няколко секунди ме обзе любопитство, така че отидох в хола и пуснах съобщението.

Беше Отали. Интервюто на Марта Хоуп Джоунс беше излязло; не беше очаквала това да стане в неделя. Не каза, че „статията е прекрасна“, което беше лош знак.

— Антон — провикнах се аз, — трябва да изляза да купя вестник.

Той се появи изпод душа.

— Какво има?

— Излязла е статията на Марта Хоуп Джоунс.

— Аз ще отида — Антон нахлузи дрехите върху върху все още мокрото си тяло и се запъти към вратата.

Докато го нямаше, продължих автоматично да обличам Ема, шепнейки: „Моля те, нека бъде положителна, моля те, нека бъде положителна.“

Скоро Антон се върна с вестник, навит на руло под мишницата.

— Е? — попитах тревожно.

— Не съм погледнал.

Разстлахме вестника на пода и заразгръщахме страниците с треперещи пръсти.

Открихме я. Заемаше цели две страници, озаглавена „Добро и зло“ (Игра на думи. Името на героинята Wright звучи като думите добро, право и право и пиша. — Б. пр.), сякаш да разнообрази „Лили изписа пътя си към успеха“ и „Право напред, Райт!“ Какви ли още жестоки каламбури ще им хрумнат?

Поне снимката беше добра; веднъж и аз да изглеждам интелигентна, а не като пълен кретен. Но под снимката на Марта, с пагони, щръкнали до ушите, имаше ужасна снимка на насиненено рамо. Под нея пишеше: „Подобни бяха и синините на Лили.“ О, Боже.

Започнах бързо да чета.

 

Лили Райт се издигна високо в класациите с романа си „Церовете на Мими“. Но не правете грешката да мислите, че това е резултат от упорит труд. „Завърших я само за осем седмици“, злорадстваше Лили. „Повечето книги ги пишат по пет години и дори тогава не виждат бял свят.“

 

Сякаш някой ме поля със студена вода.

— Не съм злорадствала — промълвих аз. — И какво иска да каже с роман в кавички. То си е роман.

 

Книгата на Лили беше окачествена като „копринено нежна“, но не може да се каже същото за авторката й. Показвайки арогантно пренебрежение към мнението на околните, Лили заявява: „Не ме е грижа какво казват критиците.“

 

Погледът ми се върна към снимката ми. Вече не изглеждах интелигентна, имах вид на пресметлива. Тя продължаваше да ме цитира:

 

„Добре дошли в скромното ми обиталище.“ Е, все някой трябваше да го каже.

 

Имаше забележка за прането, съхнещо в кухнята…

 

Райт пет пари не дава за красотата и хигиената на дома си.

 

Блокчето от „Лего“…

 

Ако ви поканят да седнете, безразсьдство е да очаквате, че домакинята е прибрала всички остри предмети от канапето.

 

Това, че не съм омъжена…

 

Лили има малка дъщеричка, но не си дава труд да я узакони. И коя майка праща детето си да играе навън при температура под нулата?

 

Беше УЖАСНО.

— Оприличила ме е на Кортни Лав — казах, отвратена до крайна степен.

Цитираше най-лошите части от статиите в „Обзървър“ и „Индипендънт“, в случай, че някой е пропуснал да ги прочете. Разказваше историята за нападението над мен, като наблягаше на факта, че като резултат все още не работя.

 

Травмата, причинена от нападението, още не е отминала. Въпреки че Райт има достатъчно пари в банката, предпочита да продължи да живее в мизерен едностаен апартамент, напомнящ на бордей. Това ли мисли, че заслужава? Ако е така, навярно е права.

 

— В коя банка имам пари? — попитах аз. — Като изключим аванса ми, не съм видяла и петак. И каква съм била? Арогантна? По-скоро ме обсаждат самодоволници. И това не е едностаен апартамент, а апартамент с една спалня.

За първи път оптимизмът на Антон се беше изчерпал. Нищо хубаво не можеше да се каже. Нито дума.

— Трябва ли да я съдим? — попитах.

— Не знам — замислено ми отговори той — твоята дума срещу нейната и голяма част от това, което казва, е нейно мнение, а не можеш да съдиш хората за това. Но да поговорим с Джоджо по този въпрос.

— Добре — облъхна ме свеж полъх. Беше милион пъти по-лошо от материала в „Обзървър“. Онзи само заливаше с помия книгата ми, а този хвърляше кал по самата мен.

— Само отчаяни хора могат да бъдат тъй жестоки — сама се опитвах да се убедя. — Навярно е много нещастна.

— И аз щях да бъда, ако приличах на нея. Ами четките за обувки, дето ги е лепнала на рамената си? Не ти ли се повръща от тях?

Поклатих глава.

— Боже, изглеждаш много зле.

Прочетохме го още веднъж и открихме маса неточности, които бяхме пропуснали от ужас.

— Антон, излиза, че си истински дръвник.

— Дръвник ли?

— Да.

— И ОТКЪДЕ е измислила всички тези лъжи? И кучката нищо не казва за бисквитите — независимо, че бяха от най-хубавите.

— Ще се обадя на Джоджо — но отговори само телефонният й секретар.

Антон и аз се спогледахме — не бяхме емоционално готови да се справим с подобно нещо. Дори Ема беше необичайно тиха.

Помълчахме, след което Антон каза:

— Добре, имам идея.

Разпростря двете ужасни страници в средата на хола и ми протегна ръка:

— Стани.

— Защо?

Започна да рови из дисковете си.

— Я да видим. „Секс пистълс“? Не, а, ето това.

Пусна запис с фламенко.

Озадачена го гледах как пристъпя, потропва и извива ръце над главата си, докато танцуваше и тъпчеше статията. Наистина много го биваше, почти колкото Хоаким Кортес. Ема, успокоена, че напрегнатата атмосфера изглежда се изпарява, писукаше и подскачаше около него. Ритъмът се ускори и Антон затанцува по-бързо, въодушевено тропайки и пляскайки с ръце. Накрая песента свърши и той артистично отметна глава назад.

— Оле!

— Лей! — извика Ема, също отмятайки назад глава, при което едва не падна.

Започна следващата песен.

— Каня те — каза Антон.

Опитах стъпката и ми хареса, после продължих. Усърдно тъпчех лицето на Марта, но Антон ме избута.

— Нека и аз. Точно така, Ема, опитай и ти.

Ема се понесе върху снимката.

— Браво, момичето ми — окуражаваше я Антон. — Хубаво я настъпи.

После той отстъпи няколко крачки и с висок скок приземи огромните си стъпала върху лицето на Марта.

Тримата скачахме и тропахме, докато подметките ни се отпечатаха върху грозната физиономия на Марта. На финала Антон вдигна страницата като плащ на тореадор и аз промуших крака си през него, пропявайки:

— Да-дам!

— По-добре ли си?

— Малко.

Не цъфтях от щастие, но ми поолекна.

Секунди по-късно пристигна Лудия Пади да се оплаква.

— Какво е това блъскане и тропане? Парче мазилка падна от тавана в чая ми!

— Чай ли? — изсмя се Антон и му тръшна вратата. — По-скоро грог.

— И да е тъй, какво? — мърмореше възмутено Лудия Пади, като се отдалечаваше по коридора.

— Май той е виновен за всичко — отбеляза Антон. — Ако не беше пял „Дядо Коледа идва в града“, онази жена нямаше да е така злонамерена.

— Знам ли…

— Трябва да се преместим. Сериозно — продължи Антон, когато не отговорих нищо. — Трябва да помислим да си купим жилище.

— С какво? С шикалки? Едва успяваме да свържем двата края.

— Както е тръгнала кариерата ти, няма да сме все натясно.

— Както е тръгнала кариерата ми, ще започнат да ме замерят с камъни по улицата — посегнах към телефона. — Ще отменя обяда в Замъка на ужасите.

— Защо?

— Срам ме е да се покажа навън.

— Я ги зарежи! Нищо лошо не си направила. За какво се срамуваш?

— Мислех, че ще подскочиш от радост, че няма да ходим при Дебс.

— Така е. Но по-важно е да си с вдигната глава. Ако сега свием знамената, значи Марта Хоуп Джоунс е победила.

— Добре — уморено отговорих аз — „Кингс Крос“, чакай пътници.

В неделя в северен Лондон се движеха печално малко влакове, дори преди да отменят тези в 11:48 и 12:07.

Антон, Ема и аз седяхме в студената гара, чакайки следващия влак, за който се надявахме, че не е отменен, и изреждахме нещата, които бихме предпочели да правим, вместо да ходим при Дебс.

— Да си завираме клечки под ноктите.

— Да гледаме мюзикъл на Андрю Лойд Уебър.

— Да целуваме Маргарет Тачър.

— Дебс не е лош човек — казах аз.

— Не — съгласи се Антон, — тя изобщо не е човек. Наблюдавай я днес и ще видиш, че никога не мига. Казвам ти, че е извънземно.

— Не гледай — той сложи ръцете си пред очите ми, за да не мога да видя как една жена на съседната пейка разлиства „Сънди Еко“. Стомахът ми се сви на топка. Беше ли видяла статията за мен? Колко хора из цяла Англия попиваха тази отрова?

 

Четиридесет и пет минути по-късно стояхме пред прага на Замъка на ужасите. Дебс отвори, изгледа ни с кръглите си сини очи, в резултат на което Ема започна да вие.

— Поканих ви на обяд — троснато каза тя, проявявайки чувството си за хумор — не на вечеря.

Както винаги беше издокарана в пастелни бебешки цветове, а гуменките й бяха толкова бели, че очите ме заболяха. Можеше да ги гледаш само през дупчица в парче картон, като тези, през които наблюдават слънчево затъмнение.

— Извинявай, че закъсняхме — мъчех се да сгъна количката, докато Антон успокояваше Ема. — Влаковете бяха отменени.

— Вие и вашите влакове — Дебс явно ни прощаваше. Смяташе, че с Антон сме доброволни бохеми, а не че просто сме бедни. — Един от вас непременно трябва да си намери нормална работа!

Хвърлих предупредителен поглед към Антон. Не убивай домакинята.

— Влизайте — Дебс ни поведе по коридора, вирвайки малките си крачета, преди внимателно да стъпи на пода.

В кухнята татко ме взе в прегръдките си, сякаш някой бе умрял.

— Момиченцето ми — дрезгаво рече той. Когато накрая ме пусна, в очите му имаше сълзи.

— Викам да съдиш „Еко“ — добави той. — Тая жена е вещица, проклета вещица.

— Не бива така да говори за съпругата си — прошепна тихичко Антон в ухото ми.

— С какво да ти помогна? — попита ме баща ми.

— Благодаря ти, но предпочитам да забравим цялата история. Ема, миличка, кажи „здравей“ на дядо!

— Виж й личицето — изгука татко. — Каква си ми картинка!

Дебс приготви напитки и радостно каза на Антон:

— Твоите хора пак се проявиха.

— Какво имаш предвид, мамо?

Дебс леко се намръщи при това обръщение, но продължи:

— ИРА. Отказват да сложат оръжие.

Това се повтаряше всеки път, когато в новините споменаваха за ИРА и Антон отдавна се беше отказал да обяснява на Дебс, че не е неин член. Но той е ирландец и на нея това й стига. По принцип тя не одобрява другите страни. Като изключим Прованс и Алгарв, тя не разбира защо целият свят не може просто да бъде английски.

След това Антон поздрави Джошуа и Хети, осемгодишния син и десетгодишната дъщеря на Дебс от първия й брак.

— А — възкликна сърдечно той — „Царевичните деца“.

Дебс мисли, че той ги нарича така, защото и двамата са руси. Но „Царевичните деца“ е роман на Стивън Кинг и не става въпрос за цвета на косата им, в тях има нещо нереално: прекалено са чисти и спретнати.

— Здравей, Джошуа, здравей, Хети — приведох се да ги поздравя, то те отбягваха да ме погледнат в очите. За разлика от други груби деца, не ме блъснаха и не побягнаха. Послушно стояха пред мен, гледайки съсредоточено нещо невидимо над рамото ми. Антон казва, че като пораснат, ще станат убийци и ще насекат Дебс с брадва, докато спи.

После, като мъничък вихър, в стаята се появи Попи. Беше странно мъничко копие на татко, но с рошава, къдрава перука.

— Лили — изписка тя, — Антон. И Ема! — Целуна ни всичките, после сграбчи Ема за ръката и избяга от стаята с нея. Попи е голяма чаровница и сме лудо влюбени в нея, преди всичко Ема.

 

Когато най-накрая седнахме на масата, обядът се оказа жалка работа. Първо Дебс се извини за състоянието на печеното телешко.

— За жалост, трябваше да го ядем преди един час.

— Извинявай — промълвих аз.

Но това беше само прелюдия към основната програма — да злорадства над статията на Марта Хоуп Джоунс.

— Сигурно си почервеняла от срам, Лили. На твое място щях да потъна в земята. Да умра. Да ме е срам да си покажа лицето. Като си помисля колко хора го четат и те осъждат, сигурно си страшно разстроена.

— Да — сведох поглед към чинията си — ще ти бъда благодарна, ако не го обсъждаме.

— Разбира се. Сигурно ти се иска да не се е случвало. Да напишат такива отвратителни неща за теб и да ги отпечатат в национален всекидневник с тираж от няколко милиона… Ако бях на теб, щях да се самоубия.

— Бих ти спестил труда и ще го направя собственоръчно — отговори лъчезарно Антон, — ако веднага не млъкнеш.

Дебс почервеня.

— Да извиняваш. Опитах се да проявя съчувствие. След такава ужасна, унизителна, срамна…

— Стига — отсече татко. Прозвуча така остро, че Дебс за момент доби неуверен вид, след което той направи грешката да оближе ножа си за масло и тя се нахвърли да му прави забележки.

От години Дебс се правеше на „Моята прекрасна лейди“ по отношение на това, което тя наричаше „неприятните маниери“ на баща ми: да пие мляко направо от кутията, разливайки голяма част по брадичката си, която после обърсваше с ръкава си. Дори беше успяла да го накара да отслабне, като му приготвяше специални, нискокалорични яденета, направо ме болеше да гледам как буквално го беше смалила.

Беше невероятно тежък ден, но към четири и половина ни чакаше нова изненада: Дебс щеше да участва в състезание по тенис. Татко стоеше като вкаменен, докато тя изтича на горния етаж, за да се преоблече. Пет минути по-късно тя припкаше надолу по стълбите с вееща се бяла поличка и лента за коса.

— Брей — каза Антон с възхищение. — Приличаш повече на ученичка, отколкото на четиридесет и шест годишна екстратерестрианка.

Дебс самодоволно се изпъчи, сложила ракетата над рамото си, изхили се, после се намръщи:

— Четиридесет и шест годишна каква?

Щеше ми се да потъна в земята.

— Ирландска дума. Означава „богиня“.

— Наистина ли? — не беше много убедена. — Добре. Е, аз да тръгвам. Времето никого не чака.

— Дори и боговете! — сияещ допълни Антон.

— Е, да.

— Чао. Успех.

— И после да не отидете с момичетата да направите главите — продължи Антон. — Знаем те каква си палавница.

Тя пак се изкикоти, после в мрачно мълчание откъсна Джошуа от крака си, бутна го към ъгъла на коридора, изтича към лимоненожълтата си кола и отпраши.

 

— Не — решително заяви Антон, докато се качвахме на влака към къщи.

— Какво „не“?

— Просто не мога да си представя, че тя някога е правила секс. Има игленик вместо сърце. Как ли я кара малката Попи? Като гледам, Мистър Мускул е единственият мъж, който я интересува.

— Може да си ляга с Мистър Пропър.

— Стига, че си представям страшни гледки. Боже, наистина е противна.

— Знам. Но татко е луд по нея и трябва да я търпя. В много отношения му действа положително.

— Например?

— Укротява излишния му финансов авантюризъм.

— Искаш да кажеш, че е достатъчно хитра да остане господарка на Замъка на ужасите?

— Поне винаги ще имат покрив над главите.

— Е, да.