Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (24)

Глава 24

8:30, понеделник сутринта

На път към „Липмън Хай“ Джоджо мина покрай един човек, който се шляеше по улицата отпред. Решеше си косата, оглеждайки се в огледалото за обратно виждане на една кола. Лицето му имаше цвят на клисав хляб. Почти беше сигурна, че това е Нейтън Фрей, ужасяващо, изнервящо подранил за срещата си в девет часа.

 

9:00 и десет секунди, понеделник сутринта

Манодж съобщи за Нейтън и той наистина беше човекът с тестеното лице, точен до секундата.

Изглеждаше съкрушен. Беше писал книгата цели три години; беше ипотекирал къщата си втори път, напуснал съпругата и семейството си и преоблечен като жена, живял шест месеца в Афганистан. Вече го бяха отхвърлили двама агенти. „Глупаци и половина“ — помисли си Джоджо. Сега, когато отново беше толкова близо до истинския живот и до човека, който имаше властта да осъществи мечтата да издадат романа му, беше на път да рухне.

Но когато Джоджо го поздрави за чудесната книга и обясни как според нея тя ще се продава по целия свят, нездравата му бледност се разсея и постепенно лицето му придоби по-здрав цвят, наподобяващ царевична питка.

— Има ли някой друг ръкописа в момента? Някакви други агенти? — попита Джоджо. Не за първи път се случваше писател да изпрати книгата си на много места и в резултат няколко агенти да твърдят, че притежават правата.

— Не — реших да го изпращам на агентите последователно.

Хубаво. Поне нямаше да става нужда да се боричка с конкуренти.

— Не можех да повярвам, когато се обадихте. Исках агент като вас, повярвайте…

— Сега го имате — отговори Джоджо и незабавно две малки нови петна избиха на бузите му.

— Брей — каза тихо той и стисна юмруци. — Боже! — избърса чело с обратната страна на ръката си и цялото му лице порозовя и лъсна като ягодов крем. — Сега какво следва?

— Ще ви уредя сделка.

— Така ли? — той изглеждаше изненадан. — Просто така?

— Написали сте чудесна книга. Много издатели ще искат да я купят.

— Мразя да моля… Знам, че звучи малко смешно… но…

— Да, ще спечелите много пари. Ще ви издействам най-високия възможен аванс.

— Не искам много — отговори бързо той. — Да ме издадат е достатъчно възнаграждение. Но нямаме никакви приходи и съпругата ми и децата ми изпитват затруднения…

— Не се тревожете. Имам чувството, че много хора ще искат тази книга и с радост ще платят за нея. Дайте ми десет дни и веднага щом имам новини, ще ви потърся.

Нейтън тръгна назад, като повтаряше:

— Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви…

Манодж го изгледа, докато излизаше, и когато благодарностите заглъхнаха, отбеляза:

— Меденият месец. Но колко време ще мине, преди да започнат ругатните и обажданията, че не може да си намери билетите за метрото?

Джоджо се усмихна.

— Е, наш ли е? — попита той.

— Наш е.

— Разкажи ми за него. Има ли нещо интересно?

— Хващам се на бас — Джоджо му предаде с две думи афганистанската история. — Той е това, което в бранша се нарича „автор с високи продажби“ — тя тръсна ръкописа пред него. — Започвай да го преснимаш. Трябват ми шест идеални копия, и то за вчера.

— Наддаване ли ще правиш?

Джоджо кимна. „Любовта и фереджето“ беше така прекрасна, че беше уверена, че неколцина издатели ще се заинтересуват и ще се впуснат във война на наддаване.

Докато Манодж дишаше изпаренията на фотокопирната машина и се цупеше, че е завършил с отличен по английски, а върши работа, за която може да бъде обучена и маймуна, Джоджо състави наум списъка на издателите.

Първо обаче трябваше да попита Марк какво става със Сам, преструвайки се, че се вълнува дали кризата у дома му се е задълбочила. На това семейство все се случваха злополуки. Съпругата Каси, учителка в началното училище, получаваше изтощителни мигрени всеки път, когато хапнеше сирене — факт, който не я възпираше да се натъпче с пай със сирене винаги, когато й се приискаше. Софи, десетгодишната дъщеря, представляваше опасност за самата себе си: за времето, откакто Джоджо бе започнала да се среща с Марк, беше паднала от пони и си беше забила транспортира в ръката.

Инцидентът с пиенето не беше първата простъпка на Сам — бяха го хванали да краде пакетче плодови бонбони „Ментос“ от магазинчето за вестници и списания — събитие, довело до посещения при училищния психолог. Дори Хектор, кучето на семейство Ейвъри, заговорничеше да ги раздели. Вечерта, когато Джоджо сготви истинско индийско блюдо от нищо, Хектор беше ударен от кола и получи лошо сътресение на мозъка. Марк трябваше да се прибере вкъщи, преди да е докоснал и един патладжан. После, една седмица по-късно, Хектор глътна един от чорапите на Марк за скуош и Сам се опита да му приложи хватката „Хаймлих“ („Хаймлих“ — хватка, прилагана при задавяне с храна. — Б. пр.), успявайки единствено да счупи едно от ребрата му. Отново Марк беше принуден да препуска към къщи.

 

До: [email protected]

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Сам

Той вече е добре. Много се извинявам. Какво ще кажеш за вторник вечерта?

М

 

До: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

От: [email protected]

Относно: Вторник

Вторник става.

Целувки: Дждж

 

До: [email protected]

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Теб

Метичоба

 

Метичоба? Джоджо се зачуди. Какво по дяволите означаваше? Метичоба? Навярно някаква анаграма. Блъска си главата няколко секунди и изведнъж се сети. Засмя се и след като си поигра с буквите, му изпрати отговора:

 

До: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

От: [email protected]

Относно: Метичоба?

Е, чемибота повече!

Целувки: Дждж

 

След това Джоджо позвъни на шестте най-известни издатели в Лондон, съобщи им защо се е спряла на тях и им обеща, че е попаднала на истински брилянт. Определиха дата за търга — една седмица по-късно — издателите да имат достатъчно време да уговорят с директорите си големите пари, на които тя се надяваше.

Можеше ли този ден да стане по-добър? Когато Джоджо говори с Таня Тийл от „Долкин Емери“ за „Любовта и фереджето“, последната каза:

— Добре, че се чухме. Щях да ти се обаждам по-късно днес за Лили Райт.

Лили Райт беше една от авторките на Джоджо, нежна, интелигентна и чувствителна жена и Джоджо инстинктивно чувстваше, че е един от „добрите“ хора в живота й. Когато за първи път се срещна с Лили, тя дойде с приятеля си Антон; двамата притеснено седнаха пред Джоджо, довършваха си взаимно изреченията и изглеждаха очарователни. Лили беше написала „Церовете на Мими“, вълшебна малка книжка за една добра вещица. Джоджо много я хареса и почувства, че е особена. Но понеже беше прекалено езотерична, тя не можа да убеди никой издател да плати много за нея.

Таня я купи за нищожната сума от четири хиляди. По онова време беше заявила:

— Лично аз я обожавам. По-добра е от хапчетата за щастие. Почти съм убедена, че няма да стане бестселър; но какво пък, ще опитам.

Но колкото и Таня да се стараеше да убеди колегите си, че книгата може да се окаже изненада за всички, никой не купи идеята. В резултат „Долкин Емери“ я издаде в малък тираж, почти без никаква реклама и — каква изненада! „Церовете на Мими“ едва не предизвика сензация.

— Какво става с Лили? — попита Джоджо.

— Имам прекрасни новини — Джоджо долови радостта й. — Излязла е страхотна рецензия за „Церовете на Мими“ в тазседмичния брой на „Флаш“! Ще я преиздадем. Продажбите са на ниво. Ще повярваш ли, че тиражът е почти разпродаден?

— Така ли? Фантастично! И при това почти без реклама.

— След като решихме да я преиздадем, ги убедих да пуснем няколко реклами.

— Великолепно! Колко бройки ще отпечатате? Още пет хиляди?

— Не, решихме десет.

— Десет ли? Двойно повече от първото издание? Продажбите сигурно са внушителни.

— Слушай какво казват читателите за нея в „Амазон“ (Амазон — страница в Интернет, посветена на литература, отразяваща и читателския интерес. — Б. пр.). „Книгата се оказа нещо много лично.“ Излязохме прави, Джоджо!

Джоджо се съгласи, каза „благодаря“ и затвори, опиянена от възторг. Винаги е добра новина, че напук на всичко, някоя книга се оказва успех, дори и малък. Но в този случай, тъй като авторката беше сладурана, радостта й бе още по-силна. Отвори „Амазон“, за да открие страницата на „Церовете на Мими“ — Таня имаше право. Седемнадесет читателски отзива, и всичките във възторг от книгата. „Обаятелна… носеща утеха… вълшебна… Вече я прочетох…“

Джоджо веднага позвъни на Лили, която беше едновременно изненадана и благодарна, после се отпусна, изпаднала в щастлива забрава. Сега какво? Да обядва, по дяволите!. Беше свършила предостатъчно за една сутрин.

Вдигна телефона и набра един вътрешен номер.

— Дан? Свободен ли си да обядваме?

— Да обядваме ли?

— Да ядем заедно на едно и също място.

— Да, бе, добре. Ела да ме вземеш.

— Добре. Идвам.

Преди да се премести в Англия, за Джоджо Дан Суо се покриваше с представата за истинския англичанин. Беше слаб и светъл, и въпреки че беше почти на шестдесет, все още имаше момчешки вид. Най-хубавото беше, че носеше смешно вълнено сако с цвят на овесена каша с кръпки на лактите. Приличаше на семейна реликва и като се намокреше, миришеше особено — на куче или по-скоро на гниещи треви. Джоджо смяташе, че това допринася за очарованието му.

Именно той убеди Джоджо да започне работа в „Липман Хай“. За първи път се срещнаха на празненство на младите таланти. Дан нахълта вир вода от дъжда, с миризливото си сако, и поспря, сепнат от оживлението.

— О, Боже! Я, колко свежа кръв!

Джоджо, която беше застанала до вратата, поспряла за минутка да се изсуши, преди да се впусне сред множеството, забеляза кръпките му и усети миризмата. Великолепно, помисли си тя. Истински английски ексцентрик.

Стъписан, Дан оглеждаше помещението.

— Повече млади таланти, отколкото звезди на небосвода.

— Да — засмя се Джоджо — залата гъмжи от тях.

— Гъмжи — повтори Дан. — Най-добре казано — той протегна ръка към Джоджо: — Дан Суон.

— Джоджо Харви.

— Госпожице Харви, напомняте ми за четвъртата ми съпруга.

Но госпожа Суон не съществуваше — нито една. Животът на Дан беше поел по друг път. Ето защо продължаваше да бъде агент на биографии, както по-късно призна пред Джоджо. Не можеше да устои на мъже в униформи, макар осемдесетгодишни и напълно изкуфели.

На път към кабинета на Дан, Джоджо мина покрай вратата на Джим Суийтмън.

— Ей, ти — тя спря до вратата и надникна вътре, — защо ме измами? Тая, дето отказва от пушенето, не е хипнотизаторка, а ПСИХАРКА.

Джим се засмя, разкривайки прекрасните си бели зъби. Джоджо закри очи.

— Боже, заслепена съм. Нужно ли е да правиш така?

Джим се засмя още по-широко.

— Виж какво пише тук.

На стената зад бюрото му на лист A4 с черен флумастер пишеше:

 

С радост съобщавам: 25 дни не пуша!

 

— Кой го е грижа, че ти си успял — каза тя. — И колко ти трябваше?

— Хм.

Това му беше лошото на Джим Суийтмън. На такъв съвършен чаровник беше трудно дълго да му се сърдиш.

— Нали не щеш да ходиш на психар?

— Защо не? Джоджо Харви не е жена, която таи дълбоки мрачни тайни. Няма с какво да я уплаша.

Той й отвърна със същата усмивка, олицетворение на невинно веселие. Но Джоджо не беше убедена. Той и Марк бяха доста близки и понякога тя се питаше какво знае Джим.

Тя се обърна да излезе и се сблъска с Ричи Гант. Кльощав, с маслиненочерна коса, той приличаше на млада акула, на която й се зловидят мобилните телефони на другите млади акули. Бързо се отдалечи, както и беше дошъл. Брр! Докоснах го.

Дан се изненада да види Джоджо в кабинета си, въпреки че бяха изминали само деветнадесет секунди, откакто беше разговарял с нея по телефона.

— А, да — каза той без ентусиазъм, — да ядем. Предполагам, че трябва.

Той свали от закачалката древна безформена филцова шапка, която изглеждаше почти жива, сякаш беше направена от мъх. Нахлузи я плътно на главата си и тя изведнъж заприлича на зелен кошер. После подаде лакътя си на Джоджо.

— Ще тръгваме ли?