Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (76)

ДЖЕМА

Знаете ли, писането на книга не е така лесно, както изглежда. Първо, редакторката ми (обожавам да изричам тези думи: „редакторката ми“) ме накара да пренапиша огромни части от нея, да направя Изи „по-сърдечна“, а Емет да добие по-човешки вид. После, след като го направих, за да й угодя — а това отне ужасно много време, целия август и голяма част от септември — друга редакторка (не моята) прегледа ръкописа и ми зададе милиони въпроси: Какво значи ярем? „Мармозет“ истински ресторант ли е? Имам ли разрешение да цитирам от „Татко беше скитник“? И да го променя на „Татко беше безчестен мерзавец“?

След това трябваше да прочета книгата наново, да проверя дали всяка дума е написана правилно, докато на буквичките им пораснаха ръчички и крачка и затанцуваха пред уморените ми очи.

Да си кажа, не се оплаквам от аванса, който ми дадоха; едва не припаднах и не умрях, когато Джоджо ми каза. Шестдесет хиляди. Лири. Щях да се радвам, ако бях продала книгата и за четири пенсз, защото да те издадат, само по себе си е удовлетворение; наместо това ми изплатиха заплатата ми за година и половина, и то без данъци. (В Ирландия приходите от „творческа дейност“ не се облагат.)

Въображението ми трескаво препускаше през повечето време, но накрая съвсем се развихри: представях си как напускам работа и пътувам по света цяла година. Как си сменям ужасната кола. Как отивам в Милано и опразвам магазина на „Прада“.

Докато не се върнах на земята и не осъзнах, че парите идват от нещастието на майка ми. В началото на новата година трябваше да се изнесе от къщата; с парите тази съдба можеше да стане по-поносима.

Освен това дължах много на Сюзан и когато я попитах какво би желала, тя сподели, че много би искала да си купи мебели и разни неща за апартамента в Сиатъл и би се радвала, ако захраня някоя от кредитните й карти. (За разлика от баща си, който беше голям скръндза, Сюзан имаше широки пръсти.)

— Избери си една — каза тя. — Която и да е карта.

Така че си избрах една и обещах да погася два огромни дълга.

Обещах, но още не съм го изпълнила, защото до момента не съм видяла и пени от аванса. Беше разделен на три — първата част при подписването, но толкова протакаха, че парафирах договора едва преди месец; втората третина — при предаването, а третата при издаването. Мислех, че съм „предала“ в края на юни, когато купиха книгата, но според тях беше различно Не бях „предала“, докато не получеха ръкописа такъв, какъвто го искаха, а това стана преди две седмици.

Най-сетне се споразумяхме за името. Никой не прие предложенията ми. „Горчивия татко“, „Извънземни изневери“ или „Отровен шоколад“ се обсъждаха до едно време, после някой от „Долкин Емери“ предложи „Пътешествие към дъгата“ и на всички им хареса, с изключение на мен, струваше ми се, че е прекалено мило.

Денят, в който пристигна корицата, беше обаче прекрасен. Приятна акварелна работа в синьо и жълто, леко разфокусиран образ на момиче, което сякаш е загубило портмонето си. И пишеше моето име. Моето име!

— Мамо, виж!

Дори и тя се развълнува. Въобще не изглеждаше нажалена и объркана, както през първите месеци след като татко си тръгна. Желанието му за постоянно финансово споразумение изцяло я беше променило — беше я разгневило, което не беше лошо.

Не беше дошло ужасяващо телефонно обаждане от татко, че Колет е надула тумбака. Но през лятото той ни изпрати писмо, потвърждаващо, че в минутата, когато се изпълни година, откакто се е разделил с майка ми, ще подаде молба в съда да продаде къщата. От този момент нататък имах чувството, че живеем живот на заем. Още нещо се беше променило — когато ни напусна, мама и аз смятахме отсъствието му за временно, сякаш сме натиснали бутона за пауза в живота си. Но след като получихме писмото, се наложи да приемем промяната; не можехме да продължаваме както досега.

Не беше лесно — мама лееше реки от сълзи и завъди всевъзможни болести — кои истински, кои внушени — освен това се примири с необходимостта ми от собствено пространство и по средата на лятото вече спях в собствения си апартамент три-четири нощи на седмица. Навестявах я далеч по-често, отколкото тридесет и няколко годишните жени навестяват майките си, но чувствах завоеванието си като бленувана свобода.

Тя се вгледа в неясния образ на момичето от корицата на книгата.

— Това би трябвало да си ти.

— Е, не, само фигуративно.

— Но косата й не е със същия цвят. И изглежда малко отнесена.

— Сякаш баща й току-що е напуснал майка й?

— Сякаш е оставила включена газта или не може да си спомни точната дума за нещо. Да речем „мумифицирам“. Мисли си, ето, това са правели с египетските фараони, преди да ги поставят в пирамидите им. Започва с М, на върха на езика ми е, но как беше?

Погледнах отново. Майка ми беше права. Точно на това приличаше.

— Трябва да я покажеш на Оуен — лукаво додаде тя.

Знаеше за Оуен. Всъщност се запозна с него. И странно, като се имат предвид постоянните й подозрения към всяко нещо, което ми пречеше да прекарвам времето си с нея, например работата ми, тя го хареса. Казах й да не се притеснява, защото няма задълго да бъде с мен. Поредицата от нашите срещи — не можех да нарека отношенията ни с Оуен стабилна връзка, би било преувеличение — продължаваше да има неустойчив и несигурен характер, сякаш се канехме да скъсаме всеки момент и да не се видим повече. И все пак, продължавахме да се срещаме, ентусиазирано си вдигахме скандали през цялото лято, та чак до есента. Вече беше ноември, а ние все още бяхме в пакет, пакет с продукт, който щяха да го заключат в склада за бракувани стоки, ако беше в магазин, но както и да е.

— Оуен — вдигнах пренебрежително рамене.

— Я не ми разигравай театър — отговори майка ми. — По-млад е от теб, ще разбие сърцето ти, но ще се омъжиш за него.

— Да се омъжа за него! Да не си луда?

Предпазливо се спогледахме, после тя каза:

— Моля те не ми задавай подобни въпроси — ами ако отговоря утвърдително?

Усмихнах се. Понякога виждах светлина в тунела.

— Нали това ти повтарям — казах. — Оуен е нещо временно, гадже, аматьор, който присъства, докато на хоризонта не се появи професионалист.

Но майка ми твърдо беше решила, че той е Подходящия за мен.

— С него си такава, каквато си.

Да, но бях такава, каквато не трябваше да бъда: не бях добрата Джема. А той:

а) Беше много добър в леглото;

б) Ами… беше добър танцьор;

в) Е…

— Не съм стигнала до моите години, без да науча едно-друго за любовта. — продължаваше майка ми.

Не й отговорих. Щеше да бъде прекалено жестоко.

— Вие, момичетата, все говорите, че трябва първо да намерите Подходящия, но той се явява в различни форми и размери. Често не осъзнавате, че именно него сте срещнали. Познавам една, която се запознала с избраника си на един кораб, докато отивала при друг мъж в Австралия. По пътя се сприятелила с приятен младеж, но толкова била прехласната по онзи в Австралия, че не разбрала, че е срещнала Подходящия. Опитала се да накара австралиеца да се ожени за нея, после й дошъл умът. Познавам и едно друго момиче, което…

Престанах да я слушам. Да се омъжа за Оуен? Не мислех, че ще се случи. Как можех да се омъжа за Оуен, когато исках да си върна Антон? (Нещо, което Оуен знаеше и напълно одобряваше. Той щеше да се събере с Лорна, аз — с Антон и всички заедно щяхме да заминем на почивка край Дордона. Често си говорехме за това.)

Майка ми продължи в същия дух, с голямо оживление, поето означаваше, че няма нужда да й отговарям и можех да се отдам на собствените си мисли.Чувствах се леко неудобно, защото имаше и друг освен Оуен, на когото исках да покажа корицата: Джони Рецептата. Изглеждаше редно, защото само той знаеше за книгата; постоянно ме поощряваше, докато му бях редовен клиент.

Вече не го виждам често и то не само защото мама не пие толкова много хапчета. Не, по времето, когато флиртът ми с Джони започна да разцъфтява в нещо по-значително, ми хрумна нещо. Колкото и да бях смахната, в един момент ми просветна и осъзнах, че засега Оуен ми беше гадже. Независимо от добрите и лошите ни моменти, без да взимам предвид факта, че не очаквах да сме задълго заедно, колкото и да продължеше връзката ни, трябваше да се отнасям към него с уважение — все пак съм зряла и не съм егоистка.

Джони навярно си е мислил същото, защото следващия цът, когато отидох при него, ме попита:

— Как е не-приятелят ти?

Изчервих се.

— Добре е.

— Още ли се виждате?

— Да.

— Аха. — Както казват, с една дума изрази цяло философско съчинение.

Не уточни, че не иска да навлиза в чужда територия, но явно това имаше предвид. Уважаваше себе си. И така по взаимно мълчаливо съгласие, и двамата бихме отбой. Нещо повече — онова, което ни свързваше — изолацията ни от останалия свят — вече не съществуваше. Аз излизах и имах собствен живот, и макар да мислех, че е откачено, ми се струваше, че съм го изоставила.

Понякога, когато Оуен ми омръзваше, минавах да го видя и му се усмихвах, но нищо повече. Веднъж ми се стори, че го зърнах с едно момиче. Наистина, наоколо имаше и други хора, но той беше застанал съвсем близо до нея. Беше хубава, с наистина страхотна къдрава прическа и трябва да призная, че изпитах ревност, навярно заради великолепните й коси. Но когато го видях следващия път, тя не беше там, така че нищо чудно да съм си въобразявала.

Общо взето, бях много добра: уважавах нашето решение. Веднъж, след тежка седмица, трябваше да изпълня няколко рецепти за мама и отидох в друга аптека.

Но от време на време си намирах извинение да го виждам — все пак не съм Ганди. Напомняше ми на чийзкейк с ягоди, близо до него изпитвах емоционална версия на глада, който изпитвам, преди да ме огрее менструацията. Подобно на непреодолимото желание, което ме принуждава да отварям хладилника и да омитам всичко, измислях извинение за Джони, подкарвах колата към аптеката и купувах бурканче с таблетки с цинк (да речем). Но винаги си тръгвах неудовлетворена. Той беше учтив, дори разговорлив, но флиртът липсваше — и то, защото той беше почтен мъж с голяма доза самоуважение. Но, предполагам, никой не е идеален.

— Мамо — прекъснах разказа за не знам коя си, която изпуснала Подходящия, докато бил точно под носа й. — Трябва ли ти нещо от аптеката?

След малко тя отвърна:

— Не.

— Не трябва ли да увеличиш дозата на успокоителните?

— Всъщност мислех да я намаля.

— Ами добре.

По дяволите, ще ида и така.

Най-накрая го измислих — ехинацея. (Ехинацея — растение, чийто извлек усилва имунната система и действа благотворно на дихателните пътища, — Б. пр.) Съвсем нормална покупка, особено по това време на годината. В аптеката Джони ме поздрави с усмивка. Имайте предвид, че той посреща така всеки клиент, дори с престарелите мъже, покрити от глава до пети с псориазис.

— Казвай, каква отрова искаш?

— Ехинацея.

— Да не те хваща простуда?

— Не, като предпазна мярка.

— Разумно решение. Е, имаме богат избор.

Мътните го взели.

Той се впусна в подробности за дозировката, заразпитва дали предпочитам хапчета или капки с или без витамин С, докато не съжалих, че не поисках нещо по-обикновено.

— Много ли си зает? — попитах, като се опитвах да го накарам да се обърне, за да можем да поговорим.

— О, да. Шестте седмици, които остават до Коледа, са най-тежкото време.

— И с мен е така. Как е брат ти?

— Добре се възстановява По-точно е да кажа, че възстановяването му е свързано с неприятни изживявания. Правят му много физиотерапия заради счупения крак и никак не му е приятно.

На няколко пъти изрекох „ах“ и „я, виж“ и други глупави реплики, после изведнъж възкликнах:

— О! — сякаш току-що съм се сетила за нещо. — Мислех, че ще искаш да я видиш.

— Какво е това? Корицата на книгата ти! — целият грейна. Искрено се радваше заради мен. — Поздравления!

Разглежда корицата ужасно дълго време, докато аз разглеждах него. Знаете ли, наистина беше много красив, с тези интелигенти очи и прекрасната му лъскава коса. Все пак щеше да е грехота, ако косата му не беше блестяща, с всички тези мазила наоколо…

— Много е хубава — заключи накрая той. — Рисунъкът е неясен, но така изглежда, сякаш са и отнели нещо. Много ефектно. Чакам е нетърпение да я прочета.

Изведнъж ми хрумна нещо, което не бях осъзнала навремето.

— Ами заглавието? — попита той. — Нали решихме да бъде „Отровен шоколад“.

Идеята беше негова.

— Много ми харесваше „Отровен шоколад“, но хората от маркетинга не го одобриха.

— Е, не винаги става както искаме.

Въобразявах ли си, или в думите му имаше по-дълбоко значение? Наистина ли долових полъх на старото привличане?

Предположих, че е така, отново изпитах вина и развълнувана си тръгнах.

— Ехинацеята ти — извика той след мен.

 

Още през август, когато от отдела за връзки с обществеността на „Долкин Емери“ ми изпратиха страница от „Литературни новини“, където се споменаваше за договора ми за книгата (чудно, дали и Лили я е видяла?) се абонирах за списанието, в случай, че публикуват още нещо за мен. Въпреки че преглеждах всеки материал; при това най-подробно, не открих нищо за себе си, но по някое време през ноември прочетох за Лили. В статията се разказваше как коледните книги не се продавали добре.

 

Търговците на дребно съобщават за много слаби продажби на „Кристално чиста“ от Лили Райт. От последната, авторка на сензационния роман „Церовете на Мими“, се очакваше да щурмува класациите на изданията с твърди корици тази Коледа, но тя дори не влезе в първата десятка. Първоначалната цена на книгата й 18,99 лири беше рязко намалена на 11,99 в „Уотър-стоунс“ и се появи в други книжарници за 9,99. Дик Бартън-Кинг, директор по продажбите в „Долкин Емери“, заяви: „Винаги сме смятали, че «Кристално чиста» ще бъде купувана като подарък, не просто като четиво. Очакваме сериозни продажби преди Коледа.“

 

Горе-долу по същото време видях статия за „Кристално чиста“ и във вестника — сега чета подобни материали. Пишеха, че „Церовете на Мими“ била очарователна, но тази — груба и безинтересна, разочаровала настоящите й почитатели и нямало да й спечели нови. Колко ужасно за нея.

 

Добре, признах си аз, бях доволна.

 

Един ден през декември открих на кухненската маса четвъртит пакет.

— Разтръсках го — каза майка ми, трепереща от вълнение. — Мисля, че са книги. Отвори го, ето — подаде ми ножиците. Разчупих печата и извадих шест екземпляра от „Пътешествие към дъгата“, изглеждаха съвсем като истински. Колената ми омекнаха, наложи се да седна, преди да прочета придружаващата ги бележка.

— Това са само пробни копия. Означава, че са пълни с правописни грешки и кориците не са релефни. Предназначени са само за критиците.

— Но това е книга — прошепна мама — ти я написа. Върху нея е името ти.

— Да. — Да ми изпратят книгата в почти завършен вид, ме накара да се почувствам много странно — но не и приятно. Разлистих я и усетих, че серазтрепервам и изведнъж разбрах мимолетното чувство, което ме обзе в аптеката; страница след страница се разказваше колко мил е „Уил“, сиреч Джони, и аз се изумих от огромната си глупост. Докато пишех книгата, толкова се тревожех как ще я приеме майка ми, че въобще не ми дойде на ум, че и други хора може да се притеснят. Особено Оуен. Никак не допусках, че ще бъдем заедно, когато я завърша — в крайна сметка, аз все бях сърдита и постоянно се карахме. Но книгата беше завършена, Оуен бе все още до мен, а прототип на романтичния ми герой беше друг мъж. Оуен беше свръхчувствителен за дреболии; знаеше, че прекарвам — или поне прекарвах много време в аптеката.

Дори докато правех всичките промени и корекции, възприемах историята единствено от академична гледна точка, а не като нещо, което впоследствие ще стане обществено достояние и всеки ще може да го прочете. Как съм могла да бъда толкова тъпа?

Ами Джони? Със сигурност щеше да се разпознае; щеше да разбере, че го харесвам. Или че преди съм го харесвала. Навярно някак си се досеща, но така бе толкова унизително…

Героите ми бяха истински хора и нямаше да им бъде приятно. Можех да го пресека в зародиш. Как? Нямах представа как да постъпя с Оуен. На Джони можех да подаря екземпляр от книгата и заедно да се посмеем на коментара. Но подозирах, че това още повече ще влоши нещата, най-добре бе да оставя преценката на него.

Със сърце, свито от страх, се питах има ли начин да спра цялата тази лудост. После отворих един плик, който придружаваше колета — вътре имаше чек. За огромна сума, първите пари, които получавах от „Долкин Емери“.

Вторачих се в него: тридесет и шест хиляди лири стерлинги. По дяволите. Бяха изпратили моето копие от договора заедно с парите, без десетте процента на Джоджо.

Явно връщане назад нямаше.

Реших, че най-правилният начин да се оправя с Оуен, е да не му давам да чете книгата колкото се може по-дълго; той и без това не четеше нищо. Това ме успокои, взех се в ръце. Грешката беше, че когато отидох до тоалетната, не взех мобилния телефон със себе си.

Чух го да звъни, а после се включи гласовата поща. В следващия момент звъненето спря и чух майка ми да казва:

— Кой бутон да натисна? Здравей, Оуен, драги, как си? Имаме чудесна новина днес. Тя току-що получи първите екземпляри от книгата. Естествено, че можеш да вземеш единия, изпратиха шест. Освен това й изпратиха сума пари, но мисля, че това е тайна.

Втурнах се навън тъкмо когато тя затваряше.

— Оуен ти се обади по това чудо — съобщи ми тя в безгрижно неведение за паниката ми, — идва да види книгата ти.

Втренчих се в нея отчаяно. Тя никога не отговаряше на мобилния ми телефон, защо трябваше да го направи днес?

Може Оуен да не дойде. На него рядко можеше да се разчита.

Но в следващия миг Оуен цъфна и развълнуван се втурна в къщата.

— Това е страхотно — прокара пръсти по името ми. — Хубава подвързия.

— Момичето не ти ли изглежда, сякаш не може да си припомни точната дума за нещо? — подхвана майка ми.

Оуен я загледа.

— По-скоро като че ли е спукала гума и няма крик. Като че маха на минаващите коли за помощ.

Защо за него всичко беше свързано с коли?

Подаде ми книгата.

— Ще ми дадеш ли автограф?

— Това са само пробни екземпляри. Пълни са с грешки.

— Това им придава допълнителна стойност.

Ясно. Нямаше измъкване. Да става каквото ще. Написах:

— На Оуен с обич от Джема — после му я подадох и казах притеснено:

— Не забравяй, че все пак е роман. Всичко е измислица, не е вярно.

— Бутилка бира, Оуен? — изкуши го майка ми. Беше започнала да купува „Мърфис“ заради него.

— Да, остани да пийнем, Оуен.

— Не, благодаря, госпожо Хоган. Отивам у дома да чета.

Той излезе и аз се зачудих дали ще го видя отново.

 

Странното беше, че Оуен, който бе прекомерно докачлив и се обиждаше, дори и когато нямаше защо, не се разсърди за „Пътешествие към дъгата“.

Обади ми се на следващия ден:

— Ще те водя на вечеря в петък вечер да празнуваме. В „Четирите сезона“.

Обичах „Четирите сезона“ повече от живота си. (Той го мразеше, казваше, че луксозните мебели му пречели да диша.) Това беше добър знак.

— Прочете ли я вече? Хареса ли ти?

— Ще я обсъдим на вечеря — но беше ясно, че му е допаднала.

 

— Е?

— Според мен е страхотна. Искам да кажа, че има повече целувки, отколкото са ми по вкуса, и твърде малко трупове, но пада голям смях. И се хващам на бас, че си измислила готиния Емет, като си гледала мен. Трябваше да пишеш, че е вдъхновен от Оуен Дийгън.

Позасмях се. Не можех да повярвам, че ще ми се размине.

— Аз ли съм онзи тип от аптеката? И него ли си описала, като си имала предвид мен?

— Заповядай — подадох му опакован в хартия подарък. — Купих ти ферари. Играчка — добавих, да не би да експлодира от радост.

Разпакова го и не скри удоволствието си:

— О, червено!

Повози я нагоре-надолу, като ревеше като автомобилен двигател, докато най-накрая не обели ръчно изработените обувки на един американски бизнесмен и метр д’отелът не го помоли да престане, след което се върна на масата и каза:

— Мисля си…

Тези ужасни думи.

— Говорила съм ти и преди за това — изрекох уморено.

— За да отпразнуваме аванса, трябва да отидем на почивка, аз и ти. Има едно място, четох за него, един курорт в Антигуа. Идеално за водни спортове, а сега идва най-хубавото — всички екстри са безплатни. Дори напитките, а дават първокачествен алкохол, не някакъв местен препек, от който можеш да гушнеш букетчето. Трябва да отидем, Джема, ще ни се отрази добре, ще бъде добре за, да речем, връзката ни.

— Искаш да кажеш, че се каниш да се учиш да караш сърф, докато умът ти е отишъл в петите от безплатната пиня колада? — Нямах намерение да плащам за Оуен и мен където и да било. Всяко пени ми трябваше за къщата на майка ми. Не мислех да харча пари за себе си. Започнех ли, нямаше спиране.

— Гаджето ми е сключило сделка с издателство и единственото, което получавам, е тази тъпа кола-играчка — оплака се Оуен, след което настъпи мрачно мълчание. Поне за него. Моето мълчание си беше обикновено.

— Голямо постижение е да ти издадат книга — обади се той по едно време. — Трябва да го ознаменуваш и имаш пари. Трябва да направиш нещо хубаво за себе си. Знам, че се тревожиш за майка си, но животът продължава.

Така и не можах да реша дали е егоистично копеле, или любовта му беше недодялана.

— Добре, вземи брошурата, но ще отидем само за една седмица.

Оуен беше въодушевен.

— Поздравления — каза той, — най-накрая започна да се държиш като нормален човек.

Това беше повратен момент. Щях да ходя на почивка. Щях да оставя мама да се оправя сама за седмица. Животът ми се подобряваше.

— И ако успеем да оцелеем цяла седмица, без да се избием един друг, мисля, че трябва да се оженим — допълни Оуен.

— Сто на сто — знаех, че такава опасност няма.

— Помолих те да се омъжиш за мен.

— Благодаря.

— Досега никоя не съм молил да се омъжи за мен. Очаквах малко повече ентусиазъм от „сто на сто“ и „благодаря“.

— Истинският живот не е като на кино.

— Добре. Както и да е, аз ли съм прототип на оня от аптеката?

— Не — не можех да го лъжа.

— Кой е?

— Оуен — започнах, показвайки превъзходство, — доста по-възрастна съм от теб. Имала съм няколко приятели и някак си всеки от тях ме е вдъхновил за образа на Уил.

— Не се дръж покровителствено. Не си чак толкова по-възрастна от мен и се обзалагам, че съм имал повече гаджета от теб.

Спорът се изроди в надпревара кой с повече хора е спал и леко измести въпроса за Джони Рецептата. Накрая се сдърпахме сериозно, изясни се, че аз съм спала с повече хора от него, и какво от това — много важно.