Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (73)

ДЖОДЖО

От деня, в който Олга и Ричи хванаха Джоджо и Марк да обядват заедно в „При Антонио“, Джоджо се тревожеше, че всички в агенцията знаят. Но като изключим, че Дългия Боб от време на време я гледаше особено, никой друг не се отнасяше към нея различно.

Всъщност, без дори да ги моли, и Дан Суон, и Джослин Форсайт я увериха, че когато през ноември дойде време да се избира нов съдружник, тя ще получи подкрепата им. Убедена, че Марк също ще гласува за нея, й трябваше само още един глас и се чудеше към кого да се обърне.

Джим Суийтмън? Защо дори да си дава труда да опитва? Отношенията им бяха обтегнати от месеци, откакто Каси Ейвъри дойде в кантората. А и той от отдавна беше в един отбор с Ричи Гант. Но умните момичета никога не са злопаметни, така че Джоджо не виждаше нищо лошо в това да бъде мила с Джим. Разбира се, не прекалено, защото щеше да изглежда подозрително, нали така?

Олга Фишър? Въпреки че я беше видяла да обядва с Ричи Гант, Джоджо реши, че няма да изгуби, ако действа и на този фронт. Затова й купи видеокасета за размножителните навици на кралския пингвин, без да прави забележки за женската солидарност. А Никлъс и Кам в Единбург? Естествено, често се бе срещала с тях, но не бяха близки. Не идваха често в Лондон и когато го стореха, оставаха само колкото беше необходимо, за да кажат на всички колко мразят този град.

— Защо — мърмореха те, — не може тези проклети срещи да се правят в Единбург?

Бяха странна двойка. Никлъс беше буен брадат мъж на четиридесет и няколко, а Кам — невероятно блед келт с пастелносини очи и среднодълга кестенява коса, склонен към изтънчени, но язвителни забележки.

Джоджо се опита да ги привлече на своя страна един петък след поредната среща.

— Здравейте, Никлъс, аз…

— Мразя го този Лондон — оплака се Никлъс. — Пълен е с превозни средства…

— … и англичани — завършиха в един глас с Кам.

— Хайде Кам, да вдигаме гълъбите.

— Да, но… — започна Джоджо, не знаейки как да ги заговори.

Никлъс й хвърли гневен поглед, а Кам се вторачи в нея с бебешкосините си очи.

— Трябва да хванем полета си.

— Извинявайте, аз… ами, желая ви приятен полет.

Преди следващото им посещение в лондонския клон, Джоджо им изпрати имейл, за да им предложи да обядват заедно — но без резултат. Освен ако нямало непреодолими обстоятелства, заяви Никлъс, имали навика да хващат влака за Единбург в три и тридесет. Очевидно Джоджо не можеше да се причисли към непреодолимите обстоятелства.

Дявол да го вземе, рече си тя. Тия двамата се изплъзват като живак. Имаше само едно решение. Малко крайно, наистина, но май единствената възможност да проведат нормален разговор бе да ги посети.

Не че беше чак такъв проблем. Беше чувала, че Единбург е красив град и навярно Марк също щеше да си намери причина да отскочи дотам…

Но се оказа трудно да намери пролука. Кам замина на почивка за цели три седмици през септември, после Джоджо трябваше да присъства на Панаира на книгата във Франкфурт, след това Никлъс изчезна за две седмици. Накрая се уговориха да се срещнат в края на октомври, по-малко от четири седмици преди Джослин да се оттегли. Джоджо не беше доволна, че ще замине толкова късно, но от друга страна, така беше по-добре. Щяха да се сетят за нея по време на гласуването.

Отлетяха с Марк невероятно рано една петъчна сутрин, тя имаше среща с Никлъс и Кам преди обяд, Марк щеше да ги посети следобед, после… приятен уикенд в хубав хотел. Чудесно!

В самолета попита Марк:

— Ще ми дадеш ли съвет?

— Каквото и да правиш, не се дръж покровителствено. Те са малко… как да кажа… докачливи по отношение на второстепенното си положение. Особено след като вършат огромно количество работа. Шотландия изглежда има диспропорционално голям брой продаваеми писатели. Покажи У-В-А-Ж-Е-Н-И-Е.

— Ясно.

Марк отиде да се регистрира в хотела, а Джоджо взе такси до главната квартира на „Липмън Хай“ в Единбург — постройка от сив камък на криволичеща старинна улица. Джоджо се влюби в нея. Никлъс и Кам я приветстваха с учтиви, но не и възторжени думи. Но тя сякаш грееше. Щастлива беше да е тук. Всичко беше тъй древно.

Представиха я на още седмина други служители и й показаха кантората, малката заседателна зала, дори и помещението за хранене.

— Тук аз и Никлъс притопляме на микровълновата печка купичките си с юфка за обед.

— Тъй е — избоботи Никлъс. — Или скромните си сандвичи.

Джоджо не знаеше дали да се засмее. По-добре не, реши накрая тя.

След като се върнаха в кабинета на Никлъс, той каза:

— Но ти не си изминала целия този път само да се възхитиш на сградата ни. С какво можем да ти помогнем, Джоджо?

Да се преструва, че това е посещение на любезност, щеше да е непочтено. Радваше я идеята, че са така прями.

— Приятели, вие имате нещо, което аз искам.

— Ох, аз съм мъж с щастлив брак — отвърна Никлъс.

— А на мен ми е минало времето — добави Кам.

— Дявол да го вземе — Джоджо щракна с пръсти. — Ударих на камък!

— Както и да е — провлечено заговори Никлъс. — Едно птиченце ни каза, че се задяваш с нашия управляващ мениджър.

Джоджо почервеня. Не го беше очаквала. Нима всички съдружници знаеха?

— Кое птиченце? Я да позная.

— Онзи пъпчив младок, Ричи Гант.

Тя вдигна рамене в опит да прикрие гнева си.

— Какво мога да кажа?

— И същият този Марк Ейвъри ще ни навести днес. — Никлъс се обърна към Кам с престорена изненада. — Не е ли истинско съвпадение, Камърън? И двамата да дойдат в Единбург в един и същи ден?

— Вярно, Никлъс, какво съвпадение.

— Но са дошли с различни полети, разбира се.

— Естествено — съгласи се Кам и се обърна към Джоджо. — Нали?

Тя се насили да се засмее.

— Е, хванахте ме.

Боже, тия двамата бяха корави като кремък.

— Спокойно, кукло — измърка Никлъс. — Изкарай си мръсния уикенд. Къде сте отседнали? На някое луксозно местенце? В Балморал?

Джоджо поклати глава. Искаше й се да бяха отишли в някой второразреден хотел с единични легла и обща баня в дьното на коридора. Сега излизаше, че е организирала срещата си с тях покрай малката си любовна ваканция, а тия двамата бяха твърде докачливи.

— Не харесваме Ричи Гант — продължи апатично Никлъс. — Нали, Кам?

— Да — съгласи се Кам, — прилича на хиена.

— Бих казал, че е противен.

— Отвратителен.

— Чудовищен.

— Идвал е да ви посети, така ли?

— О, да. Преди месеци, веднага щом старият Джок обяви, че ще се оттегли.

Трябва да му се признае на малкия мизерник, че не пропуска възможност.

Продължавай да се усмихваш, каза си тя. Нямаше какво друго да направи. И се постарай да не се държиш покровителствено. Покажи У-В-А-Ж-Е-Н-И-Е.

— Знаете ли защо съм тук? — тя посочи презентацията си със списъка на авторите, диаграмите, графиките и заключенията, които показваха отличните й дългосрочни перспективи.

— Не сега — махна с ръка Никлъс, — остави я при нас. Ще я прочетем, когато няма нищо интересно по телевизията.

— Щом си дошла на крака, искаме да научим нещо за теб.

Джоджо театрално въздъхна.

— Искате да докажа, че наистина съм червенокоса. Толкова пъти…

Това ги разсмя. За щастие.

— Разкажи ни за времето, когато си била полицайка. Правила ли си секс с униформа? С някой колега?

— Стига, Кам — не може да задаваш такива въпроси на момичето.

— Разбира се, че мога.

— Е, правила ли си?

— Опасявам се, че не. Съжалявам, Кам. Но пък съм правила секс с пожарникар — той ми беше първото истинско гадже — и понякога беше с униформа, горе-долу, доколкото изобщо беше облечен. А понякога носеше и каска.

— Разкажи ми повече!

— Аз пък исках да науча как се преследват лошите.

— Мога да изпълнявам двойни задачи.

Не точно това очакваше от срещата, но ако щеше да й осигури повишението, трябваше да продължи. Така че им разказа за човека, който беше стрелял с пушка по съседа си, защото пускал телевизора прекалено силно, как са открили самоубиец, обесен в един гардероб, и за сквернословията на баща си. Постара се да накара историите си да прозвучат драматично и страшно и когато дойде време Никлъс и Кам да тръгнат за срещата си на обед, първият каза:

— Джоджо, много ни освежи.

— Знам, че малко те закачихме, но наистина се радваме, че дойде да ни видиш — добави Кам. — Много приятен човек си, за разлика от онази ревливка Орора Хол.

— И тя ли е идвала?

— И тя, и онзи другият — Слоун, освен това Лобелия Френч и оня чудатият, дето няма брадичка, всички се изредиха. Чудехме се защо се бавиш. Рекохме си да не сме те обидили.

Те се облегнаха един на друг и си размениха още един шеговит поглед.

Тя се изправи, протегна ръка и каза:

— Благодаря, че ми отделихте от времето си — и се запъти да си ходи.

Никлъс и Кам се спогледаха с изненада.

— Няма ли подаръци?

Ричи Гант сигурно беше домъкнал бутилки с пиене, пури… танцьорки. А Слоун навярно бе донесъл отлежало вино от избата на баща си. Трябваше да се сети.

— Няма подаръци — отвърна тя със съжаление. — Не помислих за това.

— Ние обичаме подаръците.

— Съжалявам.

— Но те уважаваме, задето дойде с празни ръце.

— Така ли? Значи съм вътре? — тя се опита да се усмихне.

— Трябва да прегледаме информацията за всички кандидати. Боже, какъв непосилен труд… но те харесваме. Нали? — обърна се Никлъс към Кам.

— О, да, май доста те харесваме.

— Нали не съм като хиена?

— Нито си ужасна или отвратителна. Всъщност миришеш много приятно.

— И си живописна.

— Именно. Неподправена, естествена красота. Пожелаваме ти приятен, секси уикенд, с приятния, секси Марк Ейвъри.

В неделя вечерта, когато Джоджо се приземи на Хийтроу, беше щастлива. В крайна сметка, въпреки лошото начало, срещата със съдружниците от Единбург не би могла да мине по-добре.

 

Понеделник сутрин, началото на ноември

 

До: [email protected]

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Новини. Навярно лоши

Джослин промени датата на оттеглянето за януари. Започнал е работа в „Липмън Хай“ през януари, преди тридесет и седем години, и като истински традиционалист иска да изпълни годишнината.

 

До: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

От: [email protected]

Относно: Тридесет и седем не е кръгла годишнина

!

Целувки: Дж

 

Глупости, помисли си Джоджо. Луд, та дрънка.

 

До: [email protected]

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Новини. Навярно лоши.

Означава, че решението за новия партньор няма да се вземе преди януари.

 

Джоджо се втренчи в екрана.

— По дяволите!

Беше се настроила за края на ноември. Въпреки че не зависеше само от това, животът й имаше цел.

 

Понеделник през нощта, апартаментът на Джоджо

— Сега какво ще правим? — попита Марк.

— С кое?

— С нас.

Джоджо потъна в мисли.

— Казахме си, че ще изчакаме до приемането на новия партньор. Нищо не се е променило. Просто отлагаме с няколко месеца.

— Какъв смисъл има да чакаме? Всички в издателството така и така знаят, благодарение на Ричи Голямата уста.

— Мисля, че това вече го обсъдихме.

— Омръзна ми да чакам, а и всички знаят.

— Но както каза през лятото, едно е да знаят, че имаме връзка, друго е да напуснеш съпругата си и да дойдеш да живееш при мен. Хайде — тя го погледна утешително. — Няма да чакаме още дълго.

Но той не искаше да се съгласи. Беше ядосан и дори не се опитваше да го крие.

— Ти беше този, който пожела да почакаме, докато изберат нов партньор! — сопна се тя.

— Но сега, след като всички знаят, ще мине по-безболезнено. Отивам си.

Тя чу как вратата се затвори зад него. Не беше на добро.

 

Сутринта

Джоджо включи компютъра си. Беше угрижена. Новият списък на най-продаваните книги се появяваше в девет часа всяка сряда сутрин и тя малко се безпокоеше за новото издание с твърди корици на Лили Райт. След шеметния успех на „Церовете на Мими“ всички безгрижно очакваха новата книга да се издигне в класациите и на съвещанията за продажбите в „Долкин Емери“ предвиждаха, че по Коледа ще заееме първото място. Но, поне отначало, Джоджо имаше леки съмнения; „Кристално чиста“ беше много по-различна книга от „Церовете на Мими“. (Всъщност представляваше отличен, интелигентен, състрадателен социален анализ. Но крайният реализъм, така противоположен на духа на „Церовете на Мими“, стряскаше.)

Таня настоя Лили да й изпрати „Кристално чиста“, без Джоджо да я чете, и когато Джоджо се намеси, сделката вече беше сключена — малко неетично от страна на Таня. Ако Джоджо я беше видяла, навярно щеше да се изкаже против публикуването й, щеше да посъветва Лили да изчака една година и да напише друга книга. Но не й дадоха тази възможност.

Истината бе, че Таня се прехласваше по „Кристално чиста“, а тя си знаеше работата. Което е по-важно, осигури огромен бюджет за реклама и маркетинг; явно всички от „Долкин Емери“ се бяха включили. През май, точно когато Таня беше приела книгата, Джоджо присъства на предварителна маркетингова среща и издателите бяха толкова въодушевени, че и тя се убеди. Всички бяха ентусиазирани — и търговците на книги, и читателите обичаха Лили, а „Кристално чиста“ беше чудесна книга. Но по-късно изпълзяха колебания. През август две вериги супермаркети намалиха наполовина поръчките си, след като купувачите им бяха прочели пилотното издание и бяха разбрали колко различна е „Кристално чиста“ от „Церовете на Мими“. После подвързията притесни „Долкин Емери“. Много приличаше на тази на „Церовете на Мими“ — махнаха я и я замениха с по-сериозна.

Датата на издаването бе двадесет и пети октомври. Проучванията сред книжарниците сочеха, че продажбите вървят бавно, но класацията щеше да покаже истината.

Джоджо проследи първите десет — нищо. Първите двадесет — отново нищо. Иймън Фарел беше четиридесет и четвърти, а Марджъри Франкс, авторка на трилъри, се задържала на шестдесет и първо място. Но къде беше Лили? Продължи да чете, надолу, надолу, надолу. Сигурно съм я пропуснала, помисли си тя — и тогава я забеляза, чак на номер 168. През първата седмица се бяха продали само 347 екземпляра. Очакваше се „Кристално чиста“ да дебютира в първата десетка, но изглежда залежаваше по рафтовете.

— И „Церовете на Мими“ стартира бавно — напомни й Манодж.

— „Церовете на Мими“ нямаше зад гърба си кампания за хиляди лири.

Веднага се срещна с Патрик Пилкингтън-Смайт, директор по продажбите на „Долкин Емери“, и настоя да увеличат рекламния бюджет.

— Трябват ни повече печатни реклами, особено в неделните вестници, които ще излязат по Коледа. И цената на книгата трябва да се намали.

— Спокойно. Нека още да не се плашим — провлече Патрик. — Още е рано. Много хубави книги се продават в момента.

Добре. Може би имаше право. От септември насам пазарът беше пренаситен с издания с твърди корици, пуснати, за да се състезават за наградата „Букър“. Да не говорим за биографиите на знаменитости, от които ставаха прекрасни коледни подаръци.

— Ще се заема, когато наближи Коледа.

Планът на Джоджо беше Да започне преговори за новия договор на Лили седмица след отпечатването на „Кристално чиста“ — ако всичко връвеше както трябва, звездата на Лили щеше да е в зенита си. Джоджо се беше надявала, че ще проведе преговорите като насън; мислеше, че въпросът ще бъде единствено дали ще убеди „Долкин Емери“ да дадат на Лили неприлично огромна.сума, или ще се съгласят просто

на отвратително голяма. Вече не беше така уверена.

Хубаво поне, че Лили тръгваше на триседмично промоционално турне. Това можеше да посъживи продажбите.

Джоджо позвъни на Таня Тийл. След като се увери, че звучи спокойно и уверено, започна.

— Дойде време да се пазарим за пуйката — новият договор на Лили Райт. Готови сме да го сключим.

— Какво да сключите?

Мътните го взели. Джоджо запази спокойствие.

— Новия договор.

— Добре. Да видим. Казваш, че тя работи върху нещо ново? Май по-добре ще е първо да му хвърля един поглед. Преди да стане дума за сумата.

Това не беше ентусиазираната реакция, на която се надяваше Джоджо. Нима същата жена я преследваше ден и нощ миналия май, за да сключат нов договор?

Все още весело, тя се съгласи:

— Седем глави от ВЕЛИКОЛЕПНАТА нова книга на Лили Райт веднага пристигат при теб. Приготви си чековата книжка!

 

Сряда вечерта

Видя се с Беки за по една бърза пица.

След като седнаха, Джоджо започна:

— Знаеш ли какво, мензисът ми закъснява.

Беки запази спокойствие.

— С колко?

— Три дни. Знам, че може нищо да няма, но винаги е редовен. И се чувствам странно.

— Как?

— Като замаяна. И някак не ми се пуши.

— Боже. О, Боже! — Беки захапа кокалчетата на ръцете си. — Направи ли си тест?

— Тази сутрин. Отрицателен е. Но е рано, нали, прекалено рано?

— Възможно ли е нещо да се е случило?

— Използваме презервативи, но стават инциденти. И го правихме точно по средата на цикъла. Лесно е да си спомниш точно кога, когато ходиш с женен мъж.

— Не се оплаквай толкова, с Анди не сме правили секс от един месец.

— Добре ли си?

— Никога не съм се чувствала по-добре. Изчакай, когато с Марк спрете да правите секс, тогава наистина ще се почувствате заедно. Как мислиш, че ще го приеме Марк? — Беки грижливо подбираше думите си. — Има ли възможност да не се зарадва?

Джоджо се замисли.

— Знам ли. Със сигурност ще откачи. В единия или в другия смисъл. Ами аз? Радвам ли се?

— Радваш ли се?

— Не е сега моментът да имам дете.

— Никога не е моментът — за никого, не само за теб. Докато чакаш подходящия момент, ще стане прекалено късно.

— Права си. С едно бебе не идва краят на света. Просто… Чувствам се така виновна пред Каси и децата. Това още повече ще влоши нещата.

— Може да не е случайно — предположи Беки. — Може да ти залага капан. Или ти сама да искаш да се обвържеш. — Тя въздъхна. — Щастливка. С радост бих надула корема, но все още не можем да си позволим дете.

— Ако стана съдружник, и моите доходи ще спаднат през следващите три години.

— Какво?

— Съдружниците трябва да инвестират пари. Когато Джослин се оттегли — ако изобщо го направи — ще си изтегли дивидентите. От новия съдружник се очаква да вложи на тяхно място своя сума.

— Колко?

— Петдесет хиляди.

— Петдесет хиляди? Откъде ще намериш толкова?

— Няма да се наложи. Практиката е да ги удържат от бъдещите приходи и да ми плащат с петдесет процента по-малко през първите три години.

 

Четвъртък вечерта, у Беки и Анди

Анди отвори вратата.

— Е?

— Тестът е все още отрицателен. Но…

Анди печално поклати глава.

— Искаш ли съвет от мен? Не му казвай. Просто тихомълком го махни.

— В никакъв случай — възпротиви се Джоджо. — Това е и негов проблем.

— О-хо! — плесна с ръце Анди. — Ето какво различава мъжете от момчетата.

— Я се разкарай. — Но Джоджо се питаше дали Марк няма да побегне презглава? Дали няма да настоява да направи аборт и да се прибере при семейството си? — Ще му кажа. И знаеш ли какво? Ако се опитва да ме разиграва, ще му се изсмея в лицето.

 

Петък вечер, апартаментът на Джоджо

— Познай какво — започна Джоджо.

Марк я огледа, после още веднъж, и нещо в погледа му се промени, когато промълви:

— Бременна си.

Тя стъписано замълча.

— Да се неначуди човек. Е, мензисът ми закъснява с пет дни, но тестът е отрицателен.

— Това не означава нищо. Същото стана и с Каси. Тестът продължаваше да е отрицателен, а тя беше в напреднала бременност.

Загледаха се един в друг, докато осмислят казаното, а после и двамата избухнаха в ужасен кикот.

— По дяволите — задъхваше се Джоджо — всички знаем какво следва. Вината е явно у мен, ти се ядосваш и правиш така, че да ме уволнят.

— После установяваш, че Каси също е бременна, малко повече от теб, и че правим голям купон за подновяване на брачните клетви.

— Аз разбирам чак когато погрешка ми изпращат покана.

Това им беше познато и те отново се разсмяха.

— Трябва да ти кажа, че баща ми ще побеснее и ще иска да те убие. Ще те нападне някоя черна нощ с тримата ми братя, грабнал пушка.

— По-добре тогава да направя от теб почтена жена.

После новината стигна до съзнанието му и той потъна в мълчание. Прокара ръка през лицето си, после още веднъж.

— Така се съсредоточавам.

— Ще избягаш ли от мен?

Ръката му замръзна и той я изгледа ужасен.

— Не!

— Правилен отговор.

— Но това е сериозно, Джоджо. Не го бяхме планирали.

— И аз забелязах същото.

— Предполагам, че винаги съм знаел, че някога ще се случи. Ние заедно. Деца. — Той замълча и тъжно добави: — Но не тъй скоро.

— Колко зле се чувстваш?

— Честно, Джоджо — той я погледна в очите и тя позна, че се колебае дали да я излъже, или да й даде честен отговор, идващ от дълбините на душата му. — Честно, бих искал да прекараме известно време само ние двамата, преди да дойдат децата. Да започнем съвместния си живот и веднага да го делим с някой друг, предполагам, аз… — той потърси правилната дума — …чувствам се пренебрегнат. — Тежка въздишка. — Знаеш колко много обичам децата си. Ще обичам и нашето. Но след като месеци поред се крием — той леко се засмя на себе си, — ми се искаше да прекараме известно време необезпокоявани. — Смръщи чело. — Как се случи?

Джоджо го изгледа.

— Ами момчето легнало до момичето и пъхнало своето…

— Не, искам да кажа, внимавахме, нали?

— Стават и фалове.

Призна, че е права.

— Да, предполагам, че е така. Но моментът не е подходящ във финансово отношение. Ще се наложи да се погрижа за Каси и децата. Ти и аз трябва да решим къде ще живеем. Не можем да останем в твоя апартамент завинаги, особено с дете. После, ако престанеш да работиш, ще ни липсват доходите ти.

— Че защо ще спирам да работя? Аз съм бременна — ако въобще съм — не съм болна. Страхуваш се, че ще заприличам на Луиза.

— Не само на Луиза. Виждал съм го толкова пъти: при жените, които имат деца, приоритетите се променят. Това не е преценка, а наблюдение. Това е тяхно изключително право.

— Аз съм различна.

Той сви рамене. Не беше съгласен.

— Марк, това съм аз.

Той се засмя на яростта й, след което и тя се разсмя, а накрая едновременно изрецитираха:

— Всички така твърдят.

— Трябва веднага да кажа на Каси. Не можем да отлагаме повече.

Джоджо цялата потръпна от срам.

— От това, че съм бременна, тя ще се почувства още по-зле.

— Зная. Но не е честно към нея да крием.

— Прав си, но защо не почакаш, докато получим положителен резултат и напълно сме сигурни?

Марк доби раздразнен вид, после взе ръката й.

— Джоджо, послушай ме. Много е важно. Все някога трябва да кажем на Каси.

— Знам — промълви тя.

— Познаваш Каси. Видя, че е интелигентна жена, която се уважава, не е от типа съпруги, които биха искали да научат последни. Определено смятам, че би предпочела да научи истината, вместо да я правят на глупачка.

— Мислиш ли?

— Но отсега ти казвам, няма да е приятно. Ще бъде изключително неприятно, но ще свърши. Ще се заема с това, тя е моя жена. Ти си смел човек, Джоджо, и куражът ще ти трябва. Проблемът няма да се разреши от само себе си.

— Ами ако и тя си намери някого и те напусне? Колко хубаво би било.

Той въздъхна.

— Добре. Моли се Каси да си намери друг. — После тонът му се промени. — И освен това престани да ме разиграваш.

Сякаш я затисна невидима тежест.

— Не те разигравам.

— Така ли, Джоджо. Защото точно на това започва да прилича. Слушай, изборът на нов съдружник е след осем седмици. Тогава напускам съпругата си и идвам да живея при теб. Ако не искаш това да стане, по-добре ми кажи.

Тя изпадна в паника.

— Наистина го искам. Но ми е много трудно. Ужасно ми е да нараня Каси и да открадна съпруга й. Не съм възпитана по този начин.

— И аз не съм възпитан така. Не само на теб ти е трудно, но аз го правя, защото те обичам. И започва да ми се струва, че не изпитваме едно и също.

Инстинктът й подсказа, че навлиза в много опасни води. Беше на косъм да го загуби.

— Марк, ти пожела да почакаме до избора на нов партньор. Не помня аз да съм настоявала.

— Не веднага. Но ако не беше подозрението ти, че нарочно отлагам, щеше да предложиш същото. И то много упорито, по мое мнение.

Това му беше лошото на Марк. Беше прекалено умен.

Сега тя трябваше да избере, да се престраши или да се остави на течението. Ще се престраши.

— Изчакваме, докато разберем дали тестът е положителен, после й казваме. Става ли?

Той я изгледа с тъмните си очи и бавно изрече:

— Пише ти се черна точка, но съм съгласен.

— Черна точка? Не ми говори така. Не съм издател, който е закъснял да си плати процента.

Но той не й се извини. Излезе, без да каже нищо.

 

Цяла нощ будува и размишлява. Марк, какъвто бе умен, долавяше всяка нейна мисъл. А тя се чувстваше в капан: никога не беше искала да стане поводът Марк да напусне Каси. Беше се надявала някакво външно събитие да разреши нещата — любимият й сценарий беше как Каси среща някой друг. Но Марк грешеше, ако мислеше, че тя го разиграва. Привързаността й към него беше твърда като скала. Понякога се питаше защо е така. Притежаваше трите най-важни качества — беше умен, забавен и секси — но причината беше по-голяма и се изплъзваше недоловимо. Можеш да опишеш качествата, които обичаш у някого — неговата самоувереност, интелекта му, великолепното му телосложение — но винаги нещо ще липсва, факторът хикс, магическата съставка. А Марк притежаваше вълшебното прахче, и то в огромни количества.

Той беше любимият й човек и всяко нещо, което правеше тя, сякаш не се бе случило наистина, докато не го споделяше с него. След няколко дни далеч от него започваше да страда почти физически. Той я познаваше. Връзката им се основаваше на откровеността и на света нямаше други двама души, които така добре да си подхождат.

Виждаше себе си и него далеч в бъдещето, като възрастни хора, като факири на трудните кръстословици, все още луди един по друг, все още близки.

Но днес гневът на Марк сякаш издигна преграда между тях. Възнамеряваше да напусне Каси и това беше добре. Спомни си поговорката: Единственият начин да избягаш от горяща къща, е да я прекосиш. Другата възможност беше да загуби Марк, но за нея тя не съществуваше.

Беше готова. Както винаги е била. Само към Каси чувстваше…

Спомни си какво й беше казала Беки: че навярно тази бременност не е случайна. Навярно беше допуснала да се случи, за да й наложи определено решение. Смешно обаче, че не беше напълно сигурна дали е бременна, че всеки друг го вярваше повече от нея. Започна да убеждава себе си, че идеята й харесва. Тя, Марк и детето — би било чудесно. Животът й щеше да се промени, но към добро. Трябваше да признае, че не бе мечтала за това. Наистина не беше почувствала онзи глад, който връхлита други хора да имат дете, без значение как. Но сега бебето беше част от цялостната картина, беше детето на Марк и всичко беше различно.

Постави ръка на корема си, така се прави, нали? Естествено е да стане майка. Как ли ще изглежда детето им? Тъмно, русо, червенокосо? В момента гените им навярно се бореха кой да вземе надмощие.