Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (52)

Глава 8

Неусетно дойде петият месец, откакто татко го нямаше. Успявах да не мисля за това няколко дни, защото се чувствах потисната от други неща, предимно от унищожената ми в зародиш писателска кариера.

Джоджо беше права — мъж, който зарязва съпругата си заради по-млада жена наистина е най-старата история, откакто свят светува. Въпреки че романът ми нямаше да види бял свят, развивах историята в главата си, особено след като отново започнах да се будя в пет сутринта.

В книгата можех да имам различна работа — фактически нямаше нужда въобще да работя: можех да съм домакиня (какво щастие) и да речем с няколко деца.

Можех да си измисля две сестри или пък брат и сестра, изпробвах различни сценарии и накрая се спрях на идеята за по-голяма сестра на име Моника. Мила, талантлива личност, която ми е давала да й нося дрехите в юношеските ни години и която сега живее в голяма четириетажна къща, заета по цял ден с четирите си деца и е тъй далеч (Белфаст? Бирмингам? Още не съм решила.), че на практика не може да ми бъде от помощ.

Сдобих се и с по-малък брат, чаровник на име Бен, когото момичетата постоянно преследват. Всеки път, когато звънне телефонът, той дава инструкции на мама:

— Ако е Мия, кажи й, че съм излязъл, ако пак е Кара, й кажи, че с нея вече съм приключил. Най-накрая — спира, за да се засмее, — ако е Джаки, вече съм тръгнал. Излязъл съм преди десет минути.

Скоро взе да ми призлява от него. Измислената майка също не ме привличаше особено. Обикновено майките са така оглупели от любов към егоистичните си, „очарователни“ синове и се отнасят към приятелките им като към боклук, но тайно се радват, че синовете им са ухажвани, въпреки че са убедени, че никоя жена не е достойна за тях.

Бен наистина не подхождаше на сюжета ми — беше прекалено безотговорен и егоистичен, за да бъде от някаква помощ на „нашата“ прясно изоставена майка. Все още всичко лежеше на моите ръце и както и да го мислех, си останах единствено дете.

„Моето“ име беше Изи и имах прекрасни ситни къдрици до раменете. Колкото и да ми харесваше, не можех да си представя, че съм домакиня, така че надълго и нашироко умувах каква да е професията на Изи. Отначало ми хрумна да бъде търговски агент, но в името на реализма и собствената й популярност — кой би я харесал с такава фуклива работа — се отказах от нея. Вместо това — може да се изненадате — тя се грижи за връзките с обществеността и организира различни събития.

Изи имаше подобна на моята романтична история:

1) Милион ненужни юношески влюбвания.

2) Страстни, пиянски, нелепи преживелици между деветнадесет и двадесет и една, които мислех, че никога няма да забравя.

3) От двадесет и пет до двадесет и осем — връзка с мъж, за когото всички мислеха, че ще се оженя — но аз все не се чувствах „готова“ (всъщност всеки път, когато бедният Браян повдигнеше въпроса, имах чувството, че се задушавам).

Но не дадох на Изи Антон, любовта на нейния живот, която щеше жестоко да й бъде отнета под носа от най-близката й приятелка. Ами ако… искам да кажа, ако Антон го прочете?

Вместо това Изи имаше с един от клиентите си флирт, който от любов се превръщаше в омраза. Името му беше Емет, много секси име, и не беше филмов режисьор (предрешен като фермер), защото действието на книгата се развиваше в Дъблин. Имаше собствен бизнес (още не съм решила какъв точно) и Изи му организираше пресконференция. Беше малко отвеян — но само защото я харесваше и когато тя покани делегатите в погрешен хотел, защото беше разтревожена, че баща й — продавач на сладолед — е напуснал майка й, Емет не я уволни, както би станало в истинския живот. Отначало той имаше белег на дясната си буза, после ми хрумна друго и му го махнах. После за известно време Изи беше красива, но не го осъзнаваше и ми действаше на нервите, така че й върнах обикновения вид.

Други промени: бащата нямаше връзка със секретарката си, твърде много напомняше на клише. Заместих я с най-голямата дъщеря на партньора му по голф. И майката не беше така неспособна да се справи с положението като моята — струваше ми се, че хората просто няма да го повярват.

Някои неща останаха същите: колата ми например. Запазих и симпатичния аптекар, но промених името му на Уил.

Беше забавно — сякаш измислях различна версия на самата себе си или се опитвах да разбера какво е да си някой друг. И в двата случая, когато се събудех в сивата ранна утрин, парализирана от крайно отчаяние, измислицата ми помагаше да се разсейвам.