Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (91)

ДЖЕМА

Струваше ми се, че никога няма да преживея Оуен, а това не бе добре. Много ми беше хубаво да се усещам дълбоко нещастна. Но една сутрин се събудих и за моя изненада се чувствах прекрасно. Всъщност мина известно време, докато разпозная чувството, защото го бях забравила.

Внезапно погледнах на историята с Оуен под съвсем различен ъгъл: беше дошло време да се върне на собствената си планета, планетата на младия мъж, където Лорна го чакаше.

И бях готова да осъзная какво странно нещо е времето: той скъса с мен в деня, когато се върнах у дома. Сякаш някой го беше изпратил да бъде до мен, докато имах нужда от него. Обикновено не вярвам в милостивия Бог (най-често не си давам труда да вярвам в какъвто и да е бог), но това беше чудо. Престанах да мисля колко ми липсва, вместо това бях благодарна, че го имах, когато трябваше.

Е, все още бях малко унила, но не можех да повярвам в собствената си промяна — все едно бях прекарала краткотраен грип. Когато си налегнат от мъка, ти се струва, че ще продължи до края на света, след което се събуждаш един ден, напълно здрав и нормален.

За да поприказвам с някого, се обадих на Коуди да се срещнем да пийнем по нещо и, какъвто е благороден, веднага се съгласи.

— Обещавам, че няма да плача — последния път бях казала същото.

— Ще отидем на някое място в предградията, просто за всеки случай — предложи той и час по-късно, в някакъв незнаен бар в Блекрок, споделих новото си духовно състояние.

— И това ли ти е проблемът?

— Страх ме е, че съм прекалено повърхностна — отвърнах.

— Да го забравя толкова бързо. Миналата седмици, дори преди два дни, бях съсипана, а сега се чувствам прекрасно. Липсва ми, но не ми се къса сърцето.

— Изплака си сълзите за една година. Все пак не само за него си тъгувала. Спомни си Юджийн.

— Кой Юджийн?

— Фърлонг. — Беше един от най-изтъкнатите психиатри, даваха го често по телевизията. — Казва, че това е закъсняла реакция, защото тъгуваш за баща си.

— Но баща ми се върна.

— Именно. Така организмът ти се предпазва.

— Не виждам никакъв смисъл.

Коуди сви рамене.

— Съгласен съм. Големи глупости са. Предпочитам да мисля, че си вятърничава.

Така и не започнахме работа с Антон по филма върху „Пътешествие към дъгата“. Нещо стана с актрисата и договорът отпадна. Бях разочарована — но само защото това щеше да се отрази добре на книгата, а и щеше да е забавно да облека разголена рокля и да се появя на премиерата — а не защото щях отново да се сближа с Антон. В крайна сметка, измъкнах се от дупката, в която се бях свряла, и изпитах огромно облекчение.