Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (15)

Глава 15

Навън на Уордър Стрийт беше все още оживено, дори в леденостудената януарска вечер. Джоджо притича толкова бързо, че един бездомник измърмори:

— Къде има пожар, сладурче?

Тя продължи забързана, не искаше да закъснее за срещата с Беки.

Двете бяха много близки, повече от сестри. Когато Джоджо пристигна от Ню Йорк и взимаше оскъдна заплата, първо като барманка, после като лектор в агенцията, се беше настанила при Беки. В такова тясно пространство други биха се изпокарали до смърт. Вместо това приятелството им укрепна. Независимо че бяха живели на хиляди километри една от друга, те си приличаха, което ги вълнуваше и очароваше. Откриха, че майките им, които бяха сестри, имаха навика да оставят найлоновите покривала върху новите мебели почти цяла година. А когато дъщерите им не ги слушаха, и двете казваха; „Не се ядосвам, разочарована съм от теб“, след което ги перваха по главата — жест повече напомнящ яд, отколкото разочарование.

Беки и Джоджо дори изглеждаха еднакво. Но Джоджо, по-висока и по-засукана, беше като копие на Беки плюс 25 на сто в добавка. (Въпреки че и двете бяха естествено кестеняви, косата на Беки беше къса и на места изрусена и по тази причина никога не я набеждаваха, че прилича на Джесика Рабит.)

След като месеци живяха в тясната стаичка, накрая се преместиха в апартамент, където всяка си имаше спалня, и съжителстваха в хармония в продължение на няколко години, докато Джоджо си купи собствено жилище, а Беки срещна Анди.

Въпреки че Беки беше по-възрастна с осем месеца, Джоджо приличаше на по-голямата сестра. Някак си привличаше много повече внимание от Беки, която по характер беше добра душа.

В „Пица Експрес“ Беки пиеше червено вино и замезваше с чесново хлебче. Помаха с ръка на Джоджо, за да я повика.

Прегърнаха се, след което Беки се отдръпна и оголи зъби като тигър, канещ се да изръмжи.

— Черни ли са ми зъбите?

— Не — Джоджо се разтревожи. — Моите да не би да са?

— Не, но нали съм на червено вино. Хвърляй ми по едно око.

— Добре. Но и аз ще пия същото, тъй че и ти ме попоглеждай.

Прегледаха менюто и Беки отбеляза:

— Ще си поръчам „Венециана“, но ще ми кажеш ли, ако ми се завре спанак между зъбите? Можеш ли да повярваш, че на Мик Джагър му инкрустирали изумруд в единия зъб? Какво си мисли? Достатъчно зле е да ти остане храна по зъбите, но пък да го постигаш изкуствено?

След като поръчаха, Джоджо попита:

— Е, как я караш?

Беки беше мениджър в частна клиника, отговаряше за здравните програми на големите компании и животът й беше ад.

— Няма да повярваш — тя ми даде четири нови фирми.

„Тя“ беше Елиз, шефката мъчителка на Беки.

— Четири! И всяка от тях има дузини служители, и на всички трябва да съставя здравни програми. Имам вече повече, отколкото мога да поема. Започнах да правя глупави грешки и ще става все по-зле, защото нямам време да си проверя работата.

— Беки, трябва да й кажеш, че ти идва нанагорно.

— Няма как. Ще излезе, че не ме бива.

— Трябва.

— Не мога.

— Щом ти прехвърля още фирми, значи мисли, че си способна.

— Нищо подобно! Претрупва ме с работа, за да се скапя и да напусна. Тя е кучка и аз я мразя.

Завладяна от напрежението в разказа на Беки, Джоджо извади кутия цигари от чантата си.

— Пак пропуших.

— Какво стана с твоята акупунктура?

— Всеки път, когато си бодвах игличката в ухото, неистово ми се прияждаше картофено пюре. Ама страшно много. В петък вечерта ще ме хипнотизират. Един от партньорите, Джим Суийтмън, ми даде телефона. Пушеше по четиридесет на ден, а вече трета седмица ги е спрял.

— Всеки с порока си — целомъдрено каза Беки.

— Зная, но стъжват живота на пушачите. Ако искам да пуша, докато съм на работа, трябва да изляза на улицата, а понякога мъжете ме взимат за проститутка.

Беки пое обилна глътка вино, после провери зъбите си. Бяха дребни, но не и черни.

— Чувствам се по-добре — сподели тя, — екстра е да изпуснеш парата. Сега е твой ред, Джоджо. Излей си душата.

— Ами, хубаво, от известно време не съм продала нищо. Нищо свястно не ми попада. Кръгла нула, а оня тъпчо Гант направи две големи сделки през последните два месеца и ще ми вземе хляба.

Беки размаха пръст.

— Я чакай, ти не сключи ли сделка миналата седмица? Заради която си купи портфейл „Марк Джейкъбс“?

— Какво? О, това беше за Иймън Фарел. Не говоря за настоящите ми автори. Трябва да продължа да увеличавам списъка си от клиенти. Ако работите ми не потръгнат скоро, тази година няма да получа премия.

— Ами портфейлът? Премия, глупости! Би трябвало да взимаш процент от сделките. Да станеш съдружник!

— Работя по въпроса.

— Как е новият ти помощник?

— Манодж ли? Млад, енергичен, сече му пипето, но… е, не е като Луиза. Защо й трябваше да забременява и да напуска?

— Ще се върне след четири месеца.

— Мислиш ли? Не смяташ ли, че обича бебето си прекалено много, за да го остави?

— Луиза ли? Малко вероятно.

Луиза беше мацка, свикнала да носи високи токове, да пие водка с мартини и с ум като бръснач. Спря коктейлите, когато забременя, но малко други неща се промениха.

— Наистина ми липсва — въздъхна Джоджо. — Сега няма с кого да си приказвам.

Луиза беше единственият човек в работата, която знаеше за нея и Марк.

— Как изглежда Манодж?

— А, не, Беки. Не, не и не. Тридесет и пет кила с мокри дрехи. Капризен дърдорко. Старае се да изглеждам добре, мисли, че това му е работата.

— Гей ли е?

— П.Г.

— Я пак?

— Почти гей. И както ти казах, умен е. Само две седмици и вече знаеше за мен и Ричи Гант.

— Знае ли за Марк?

— Не! Да не си луда?

— Кога се връща Марк от панаира на книгата?

— В петък. Слава Богу.

— Защо не замина с него? — попита Беки.

— И да пропусна цяла седмица работа, за да се мотая из някаква хотелска стая, докато го чакам да се върне от срещите? — Джоджо се опита да си придаде възмутен вид, но не й се удаде — Мили Боже, само помисли. Цели пет дни в леглото. Румсървис, филми, чисти чаршафи всеки ден, в хотелските чаршафи има нещо… Но мнозина от „Липмън Хай“ са отседнали в същия хотел. Все някой щеше да ни види — Джоджо малко тъжно загледа пицата си.

Беки демонстрира солидарността си, като й стисна ръката, но нямаше какво ново да каже. От самото начало преди около четири месеца бяха анализирали ситуацията толкова подробно, че добросърдечната Беки започваше да съжалява за съпричастието си. Разстройваше се.

Стигнаха до извода, че навярно нещо куца в брака на Марк, за да кръшка. Но беше различно, когато наистина са замесени чувства, разсъждаваше Джоджо. Няма как да не се срамуваш. Поне тя не можеше.

От друга страна, отдавна не беше харесвала мъж. Последният й приятел („Бедния Крейг“) беше наистина обеднял и когато тя скъса с него, замина да помага на Третия свят. Връзката с предшественика му беше потръгнала добре, но само докато въпросният („Ричард Чепа“) откри, че Джоджо печели повече от него и започна да й намира кусури — бързината, с която върви, навикът й да носи високи токове, въпреки че е метър и седемдесет и пет; защо никога не слага поли.

— Какво ти предстои до края на седмицата? — попита Беки.

— Утре вечер купон за представянето на новия роман на Миранда Инглънд.

— Ще ми вземеш ли един екземпляр, обожавам я. А какво ще правиш в сряда вечерта?

— Ох! — Джоджо скри лице в шепите си — Вечеря по случай излизането на биографията на Чърчил. Старците ще си припомнят Втората световна война, а аз ще си играя с храната и едва няма да заспя от скука.

— Защо ще ходиш? Не са твои книги.

— Дан Суон ме помоли.

— Но той не ти е шеф. Кажи му да си го начука.

Джоджо се разсмя, представяйки си как ще предложи на възрастния интелектуалец Дан подобно действие.

— Той е старши съдружник и определено се държи любезно с мен. Чест е да те помолят. В четвъртък вечер ще ходя на йога — кратко мълчание, — вероятно. В петък вечер ще ме хипнотизират и в събота ще се видя с Марк.

— Ела ми на гости в неделя. Анди казва, че не те е виждал от векове.

— По-малко от две седмици. Беки, не ви ли досаждам с Анди прекалено често? Само защото сте семейство и знаете за Марк, мога да приказвам, колкото си искам, вие не ми казвате да млъкна. Е, само понякога.

— Глупости. Много ни е приятно. Ела у нас и ще четем вестници, ще ядем сладолед и ще се оплакваме.

— За какво?

— За каквото искаш — гласеше великодушният отговор. — За времето, за работата ти, че яйцата със сметана ги правят по-малки. Каквото избереш.

Час по-късно, когато се целуваха за лека нощ, Беки попита:

— Черни ли са ми зъбите?

— Не. А моите?

— Не.

— Не пихме достатъчно. Жалко. Ще се видим в неделя.