Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (90)

ЛИЛИ

Повече от седмица живях с убеждението, че между мен и Антон е свършено. Таях в себе си тази неприятна увереност, сякаш знаех, че под леглото ми има скрито смъртоносно оръжие — все още не говорехме за това, а и аз не смеех да предприема първата стъпка.

Убеждението ми, че времето ни е изтекло, доби нова тежест, защото вече се бях сблъсквала с нещо подобно, не в моя живот, а с майка ми и баща ми. Знаех, че най-лошото вече се е случило и продължава да се случва всеки ден. Антон и аз мислехме, че сме различни, че някак си сме имунизирани срещу несгодите на любовта, но в действителност не бяхме по-различни от обикновените хора — една двойка души, които не могат да останат сплотени, когато ги връхлетят тежки времена.

Както и да е, дълбоко бях изненадана от реакцията на Антон, когато му казах, че го напускам. Струваше ми се, че и той мисли като мен: че и двамата знаем, че всичко е свършило, но просто живеем ден за ден, докато настъпи подходящото време. През седмиците след преместването ни бяхме тъй мълчаливи един с друг, та искрено вярвах, че вече няма какво да си кажем. Убедена бях, че ще ме остави да си тръгна мълчешком, тъжно признавайки, че е жалко, че не успяхме да запазим семейството си, но при дадените обстоятелства е чудо, че сме останали заедно за толкова дълго.

Но той направо побесня.

Когато Ема си легна онази нощ, взех дистанционното и без предисловия изключих телевизора.

Той ме изгледа изненадано.

— Какво има.

— Ирина каза, че Ема и аз можем да поживеем при нея за известно време. Мисля, че не трябва да отлагаме. Какво ще кажеш за утре?

Очаквах да чуя как би искал да вижда Ема винаги, когато пожелае, но не стана така, защото той загуби ума и дума.

— За какво говориш? — стисна ме за китката така силно, че ме заболя. — Лили? — Извика името ми. — Лили? Какво?

— Напускам те — отвърнах тихо аз. — Мислех, че знаеш.

— Не — изглаждаше ужасен донемай къде.

После започна да настоява. Моли. Извади ключовете от чантата ми и застана с гръб към вратата, въпреки че нямах намерение да си тръгна на момента.

— Лили, моля те — хълцаше той, — умолявам те, отново размисли.

— Но, Антон, през цялото време мисля за това.

— Дори когато спиш?

— Не съм изкарала нормална нощ от един месец.

Той потърка устата си с ръка и измърмори някакво проклятие; долових само думите „моля“ и „Бог“.

— Какво мислеше, че ще стане с нас?

— Смятах, че нещата ще се оправят. Струваше ми се, че вече се оправят.

— Но ние дори не си говорим.

— Защото загубихме дома си и се случиха ужасни неща. Но съм сигурен, че ще ни потръгне!

— Няма да ни потръгне. Няма как. Въобще не трябваше да се събираме, направих грешка от самото начало, така и така щеше да свърши зле. Винаги сме го знаели.

— Не и аз.

— Говориш така, защото гледаш откъм хубавата страна, но истината е, че като двойка сме обречени. — Припомних му: — Виж в каква бъркотия се превърна животът ни. Имахме толкова възможности и ги пропиляхме. — Казах „ние“, но всъщност имах предвид: аз имах големи шансове, които той пропиля. Нямаше нужда да го казвам, защото не беше глупак и веднага схвана.

— Нямахме късмет — настоя той.

— Бяхме арогантни, грандомани и глупаци. (Ти беше.)

— Защото се опитахме да си купим къща, парите за която, по общо убеждение, щяха да потекат? Какво грандоманско има в това? Здрав разум в комбинация с лош късмет.

— Беше безотговорност и авантюризъм.

Той тежко се облегна на вратата.

— Само заради миналото ти, защото баща ти е изгубил семейния ви дом. Оказало е ужасен ефект върху теб.

Не отговорих. Навярно беше истина.

— Ти си ми ядосана — каза той.

— Категорично не — възразих. — Надявам се, че след време ще станем приятели. Но, Антон, заедно сме нещастни.

Погледна ме поразен и аз сведох очи.

— Ами Ема? — попита той. — Раздялата ни няма да й се отрази добре.

— Постъпвам така заради Ема. — Изведнъж побеснях. — Ема е най-важното нещо за мен. Не искам да израсне като мен. Искам да има сигурност.

— Ядосана си — повтори Антон. — И то много.

— Не съм, но ако продължаваш да настояваш, сигурно ще се ядосам.

— Не те обвинявам, че си ядосана. Мога да се застрелям, щом всичко се провали.

Реших да не обърна внимание на тези му думи. Без значение какво казва, нямаше да промени решението ми. Между мен и Антон всичко беше окончателно свършено и наистина смятах, че е необходимо да се разделим, защото и двамата ще ни преследва лош късмет, докато не поправим злото, което извършихме, като го откраднах от Джема.

Когато му го казах, той избухна:

— Ти просто си суеверна. Това не е вярно.

— Не е било писано да сме заедно, винаги съм знаела, че ще свърши зле.

— Лили, но Лили…

— Няма значение какво ще кажеш или направиш — настоях аз. — Отивам си. Длъжна съм.

Той потъна в мъртвешко мълчание, после попита:

— Ако наистина си решила да го направиш, мога ли да те помоля едно нещо?

— Какво? — попитах с тревога. Предполагам, щеше да е в реда на нещата да поиска да се любим за последно.

— Става дума за Ема. Не искам да вижда това. Може ли някой да се грижи за нея, докато ти… — замълча, преди да промълви думата — опаковаш?

Започна да плаче с беззвучни сълзи и аз го наблюдавах в изумление. Как можа да се превърне в такъв шок за него?

— Разбира се. Ще помоля Ирина да я гледа.

След което си легнах. Бяхме живели заедно по-дълго, отколкото очаквах, но колкото по-скоро се разделяхме, толкова щеше да е по-добре. Чух го как си ляга. В мрака положи глава на рамото ми и прошепна:

— Моля те, Лили.

Но аз лежах студена като камък, докато той се обърна на другата страна.

На сутринта позвъних на Ирина, която дойде, кимна на Антон с някакво подобие на съчувствие и взе Ема със себе си. След това се опитах да убедя Антон да излезе. Не исках да стои там, да се мотае наоколо с болен вид, да ме следва от стая в стая, и да ме гледа, все едно гледа видеофилм. Никак не ми беше забавно и от показното му нещастие ми ставаше по-зле. Наблюдава ме как опаковах три чанти, отказвайки да ми подаде каквото и да е, с думите:

— Не искам да имам нищо общо с това.

Но когато се помъчих да смъкна големия куфар от гардероба, промърмори:

— За Бога, не се самоубивай — и се пресегна да го свали.

Но нямаше как. Продължаваше да ме уговаря да не го правя, чак до последната минута. Дори докато влизах в таксито, каза:

— Лили, това е само временно.

— Не е временно — погледнах го в очите. Трябваше да го разбере. — Моля те, свиквай, Антон, защото е завинаги.

После колата потегли, отнемайки ме от живота му, и зная колко ужасно звучи, но за първи път, откакто го срещнах, се почувствах чиста.

 

От прекалено дълго време живеех с вина към Джема. Да се освободя от нея, ми донесе неописуемо облекчение и почти от секундата, в която напуснах Антон, животът ми започна да се подобрява — свързах се с една агенция и започнах да преписвам текстове у дома. Това беше знакът, от който се нуждаех.

Апартаментът на Ирина беше голям и тих. Работех сутрин, докато Ема бе на детска градина, и вечер, когато си легнеше. Не ми липсваха и помагачи: татко и Попи често идваха на гости, а Ема и Ирина се разбираха чудесно. Навярно славянската четвъртина на Ема реагира на славянското у Ирина и последната използваше кръглото лице на Ема за палитра, на която може да опита последните продукти на „Клиник“. Опитах се да попреча на Ирина, но нямаше как да не отстъпя пред страстните й молби. При нея всичко беше страстно.

Харесвах новия си живот. Беше спокоен, лишен от драматисзъм, не се случваше кой знае какво. Никога не срещах никакви съседи по тихите стълбища; сякаш никой не живеше в сградата.

Дори непредвидимото време сякаш реши да ме успокои. Безцветни небеса и мек, спокоен въздух не изискваха никакъв ответ от мен. Когато отивахме на разходка в намиращия се наблизо Риджънт Парк, не чувствах нищо.

Нямах никаква надежда за творчество. След поредицата от провали не ми се пишеше нищо и бях напълно доволна да преписвам статии и брошури. Нито имах големи планове, нито някаква представа за бъдещето, единственото, което исках, бе дните да минават. Харесвах малките неща в живота. Доскоро всичко се извършваше в голям мащаб — издавах романи, купувах и губих дом. Сега се радвах, че се е смалило до размера на хапка.

Антон беше прав за едно нещо: ядосана му бях, че е така безтговорен към парите. Но откакто го оставих, сякаш някой друг започна да използва моя гняв; знаех, че е там, че ми влияе, чувствах го. Но преди всичко чувствах радостта, че съм се оставила на съдбата си.

Не всеки ден беше лесен. Имаше няколко ужасни моменти, например когато Катя, приятелката рускиня на Ирина, ни дойде на гости, водейки със себе си едно красиво момченце с кафяви очи, само на шест месеца. Казваше се Войчех и дори приличаше на Ема. Това ме накара да се замисля за всички деца, които Антон и аз никога нямаше да имаме. Братята и сестрите, които Ема имаше в някаква паралелна вселена, които никога нямаше да видим. Това породи ужасно чувство у мен, но преди тъгата изцяло да ме обладае, Катя каза на Ема:

— Това дите има ного хубава кожа — и опасенията ми се разсеяха.

Минаваха ден след ден, нищо не се променяше, не можех да ги различа един от друг. Не се и замислях за бъдещето, като изключим Ема. Постоянно я наблюдавах, безпокоях се дали се развива нормално. Не подмокряше леглото си, но от друга страна, все ощей слагах пелена. Понякога, когато чуеше Ирина да отключва вратата, отваряше широко очи и продумваше:

— Антон?

Но като изключим това, всичко вървеше нормално.

Беше здраво малко същество и навярно физическата й сила говореше за емоционална издръжливост. Трябваше да призная, че определено не даваше признаци, че е притеснена да живее без баща. Но се опасявах, че трупа всичко в себе си и то ще избликне, когато стане на тринадесет. Може би щеше да започне да краде от магазините или да диша лепило.

Утешавах се, че съм направила, каквото смятах, че трябва и е най-добре за нея и установих, че майчинството носи със себе си постоянно чувство за вина.

Въпреки че живееше отделно от него, Ема често виждаше Антон. През повечето дни той я водеше в парка, понякога през уикендите тя оставаше да спи при него. След първите му посещения, когато очите му бяха тъжни и нещастни, вече не понасях да го виждам и попитах Ирина не може ли тя да му предава Ема и да бъде вкъщи, когато я връща. За моя голяма радост, тя се съгласи. Това споразумение продължи, докато една вечер, може би три седмици след като го бях напуснала, Ирина беше в банята и се наложи аз да отворя вратата, за да взема Ема.

— Лили — Антон беше изненадан да ме види. Не по-малко от мен. Винаги е бил слаб, но през седмиците, през които не го бях виждала, беше станал направо мършав. Не че имаше непосредствена опасност да се застрелям при вида му. (Ако не беше благородството на Ирина и вниманието й, щях да се чувствам ужасно.)

Ема се втурна в апартамента и след секунди чух началните ноти на „Книга за джунглата“.

— Не очаквах да те видя… — каза Антон. — Виж… — той бръкна в джоба на износеното си яке и ми подаде писмо. Обикновено ми носеше пощата, но чувствах, че това писмо е по-различно. — Това е от мен. Исках лично да ти го дам, за да съм сигурен, че си го получила. Може сега да не искаш да го прочетеш, но навярно по-късно ще го направиш.

— Добре — отговорих сковано, без да зная какво да правя. Исках да го прочета, но инстинктът ми подсказваше да не го правя. Ужасно разтърсена, че се срещнахме, се сбогувах, затворих вратата, влязох в спалнята си, оставих писмото на нощното си шкафче и реших да забравя за него.

Стоях до прозореца си на втория етаж, като все още чувствах как сърцето ми бие във всяка клетка от тялото ми, когато видях, че Антон излиза от сградата. Когато Ирина беше на пост, не си позволявах дори да го погледна крадешком, но днес правилото бе нарушено и аз останах, вгледана в него. Вървеше по тротоара, на няколко метра от входната врата, после спря и рамената му започнаха да се движат нагоре-надолу, сякаш се смееше.

Загледах се след него, за момент почувствах обида и се замислих за какво, по дяволите, се смееше? Да се срещнем лице в лице ужасно ме беше разстроило, но какво смешно намираше той? После с ужас осъзнах, че не се смееше, а ридаеше. Целият се тресеше от плач. Отстъпих ужасена назад и за момент ми се стори, че мъката ще ме убие.

Имах нужда от цялата вечер и четвърт шише водка, за да си възвърна равновесието. Но после се оправих. Разбирах, че неминуемо ще има болка. Антон и аз бяхме влюбени, бяхме създали дете и бяхме най-близки приятели от момента, в който се срещнахме. Краят на нещо тъй съкровено не можеше да не бъде ужасен. Но някога в бъдещето болката щеше да стихне и Антон и аз отново щяхме да бъдем приятели. Само ми беше нужно търпение.

 

Знаех, че един ден животът ми коренно щеше да се промени; щеше да се изпълни с приятели, смях и цветове, с нови хора, носещи ми радост. Бях напълно уверена, че някога ще се превърна в напълно различен човек, ще имам други деца и друга работа и различен, по-подходящ дом. Нямах представа как ще премина от нищожния, безсмислен живот, който водех, към пълноценния и радостния, за който мечтаех. Но бях сигурна, че някога той ще дойде. Все още бях далеч от него и не исках да бързам.

Дотолкова бях станала пасивна, че дори не изпитвах вина, че се възползвам от щедростта на Ирина, която ми предоставяше жилището си и се грижеше за Ема. При нормални обстоятелства щях да съм напълно объркана, щях да кроя планове как да се изнеса колкото може по-бързо и да се чувствам като натрапник всеки път, когато вляза в апартамента. Налагаше ми се да взимам на заем пари — и дори не се срамувах. Тя просто ми ги подаваше, освен един път, когато се върнахме от парка. Помолих я:

— Ирина, не са ми платили още, можеш ли да ми дадеш малко назаем?

Тя отговори:

— Защо ти няма пари? Получила голям чек миналата седмица.

— Имах да връщам заеми, купих на Ема велосипедче, всички други деца имат, трябваше да я заведа да я подстрижат…

— И сега няма пари да я храниш — каза тя. После добави: — Ти мрази Антон, че неразумен с пари, но и ти не много умна.

— Не съм казала, че съм умна, просто и мен така са ме отгледали. Може би затова така се оплетохме с Антон.

Тя въздъхна и посочи една кутия от бисквити.

— Взимай колко трябва — след което ми подаде една картичка. — Поща за теб.

Погледнах и се изненадах: три мечки гризли, на фона на борови дървета. Изглеждаше, сякаш е пристигнала от Канада. Най-голямата мечка държеше сьомга в устата си, средната ловеше риба в реката, а най-малката се мъчеше да задържи някаква рибка с лапите си. Обърнах я и прочетох надписа: „Гризли край реката“. Но някой — с почерка на Антон — беше задраскал надписа и бе написал: „Антон, Лили и Ема вечерят“. За моя огромна изненада се чух да се смея.

Още пишеше: „Мисля и за двете ви, с обич: А.“

Бях изумена от духа на Антон; забавен, умен и смахнат, това бе от началния период на хубавите ни спомени. Най-сетне бях стигнала до момента, в който можех да се върна към спомените си, без да изпитвам отчаяние.

През целия ден се чувствах щастлива.

Няколко дни по-късно в пощенската кутия пристигна картичка със снимка на Бърт Рейнолдс, с много елегантен и привлекателен вид. Антон пишеше: „Видях го и си спомних за теб.“

Отново се засмях и се обнадеждих за бъдещето.

Започнах с нетърпение да очаквам картичките и скоро пристигна нова, този път с китайска ваза с изящни рисунки на хора, държащи чашки. Надписът гласеше: „Ваза от династията Минг, изобразяваща чаена церемония.“ Антон я беше задраскал и написал: „Антон, Лили и Ема през 1544 година, пият по чаша чай след цял ден изнурително пазаруване.“ Като погледнах наново, ми се видя, че между фигурите имаше пазарски чанти.

Обърнах се към Ирина и казах:

— Днес, когато Антон дойде за Ема, мисля, че ще се справя.

— Много добре.

Същата вечер, когато му отворих вратата, Антон дори не се изненада. Само възкликна:

— Лили! — сякаш се радваше да ме види. Изглеждаше много по-добре в сравнение с предишната ни среща, ни най-малко не бе мрачен или съсипан. Ореолът на жизненост и веселост се бе възвърнал; явно бе превъзмогнал раздялата, както и аз.

— Къде е Ирина? Какво става с нея? — попита той.

— Нищо. Виж… знаеш ли… мисля, че съм готова… време е… Антон, благодаря ти за картичките, много бяха забавни, накараха ме да се смея.

— Чудесно. И аз се радвам да те видя, защото искам да ти дам това.

Подаде ми плик, който ми напомни вината, че не прочетох онова писмо, което все още стоеше на нощното ми шкафче.

— Какво е това?

— Пари — отговори той. — И то много. Върнах се към рекламите. Парите с лопата да ги ринеш.

— Наистина ли? — това беше нов знак, че по-добре се справяме, когато сме разделени.

— Купи на себе си и на Ема нещо хубаво. Четох във вестниците, че „Ориджинс“ са създали нов парфюм — и не забравяй и на себе си да купиш нещо!

Блясъкът се бе върнал в очите му и почувствах, че му се радвам истински и смехът ми прераства в желание да го прегърна. Тогава се въздържах, но това нямаше да продължава дълго. Скоро щяхме да се прегръщаме като приятели.