Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Other Side of the Story, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Лили Христова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 30 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Angelina)
Глава 3
Голямото събитие: срещата ми с Оуен.
Позвъних му и му казах:
— Обажда се Джема с кофата за въглища. Какво ще кажеш за петък вечер?
Предварително бях решила, че ако тогава не може, да върви по дяволите, но той отговори:
— В колко часа? В девет?
Поколебах се и той каза:
— В десет?
— Не, мислех по-скоро в осем. Сега не мога да се впускам в подробности, но не мога да излизам много често за момента, затова искам да се забавлявам колкото се може повече през тази нощ.
— Щом е така, можем да се разберем за седем.
— Не няма да съм свършила работа дотогава. Кажи къде ще се срещнем и само не споменавай „Кехоус“. Ти си млад човек, знаеш горещите местенца в града, да вървим там.
— Във всичките ли?
— Както казах, не излизам често.
Мълчание и размисъл.
— Все пак сме в Дъблин, не в Манхатън, няма много нови готини местенца.
— Зная, извинявай — започнах да обяснявам. — Искам да отида в някой от онези барове, където напълно мога да се загубя, особено, като тръгна за тоалетната. Искам да почувствам, че живея, разбираш ли?
— Тогава какво ще кажеш за „Краш“? Има много огледални стъпала. Там все се спъват и се тъпчат един друг.
— Идеално. И без това трябваше да го изпробвам за работата ми.
— Осем часа, петък вечер в „Краш“. Не закъснявай — предупредих.
Докато се препъвах по стълбите в обкиченото с огледала фоайе на „Краш“, видях Оуен. Не беше толкова красив, колкото ми изглеждаше, докато лежеше на пода на спалнята ми през онази ужасна сутрин. Навярно очите ми още са били слепени от бирата. Не изглеждаше и зле, просто не беше сладурът с хулигански вид, който си спомнях.
Но…
— Хубава риза — казах аз. — Беше с нарисуван кадилак, който върви по пустинен път. Страхотно. — Харесва ми и прическата ти.
Беше лъскава и прилепнала, явно много работа беше хвърлил по нея.
— Благодаря — отговори той, замълча и добави: — Сложих й нещо специално, за да прави добро впечатление. Или тая информация беше излишна?
— Не.
— Може ли да почерпя едно питие?
— Ще изпия чаша бяло вино. — Настаних се на канапето. — Но всяко следващо питие ще бъде минерална вода и преди да си тръгна оттук, ще изпия чаша мляко, за да успокои стомаха ми, така че да не се излагам тази вечер, както стана предния път. Излишна ли е информацията?
— Е, не.
Той се отправи към бара и на гърба на ризата му се проточи същият пустинен път, но сега кадилакът се отдалечаваше.
След секунда голямата кола отново се движеше към мен.
— Питието ти.
Той вдигна чаша.
— За голямата нощ на Джема.
Чукнахме се, отпихме, оставихме чашите на масата, после настъпи неловко мълчание.
— Какво става с кофата за въглища? — попита Оуен.
Но беше твърде късно, вече бях нарушила тишината:
— Оуен, това беше неловко мълчание и по причини, които не мога да ти разкривам точно сега, нямам време за подобни неща. Това трябва да го прескочим. Няма достатъчно време да се опознаем; трябва да подтикнем процеса. Зная, че ти звучи откачено, но не можем ли някак да ускорим първите три месеца и да преминем към по-уютния етап на прекарване на вечерите заедно пред видеото?
Той ме изгледа внимателно, но за моя радост отговори:
— Вече съм те виждал без грим?
— Да, това е идея. И вече не правим секс всяка вечер. — После започнах да се изчервявам: изчервяване, подобно на горски пожар, който не може да се овладее. Сетих се, че въобще не сме правили секс.
— О, Боже — поставих ръце върху пламналите си страни. — Извинявай.
Исках да си отида в къщи. Не бях готова да излизам и се притеснявах от грубостта си. Обикновено не съм такава, какво ставаше? — Извинявай — повторих аз. — Не съм луда, малко съм напрегната.
В този момент вечерта се промени. Вече не се чувствахме неловко, Оуен повярва на извинението ми и се засмя:
— След последната ни среща знам, че си буйна.
Леко се усмихнах, не ми допадаше да ме имат за ексцентричка, но от друга страна, ако вече беше решил, че малко съм смахната, нямаше да се наложи да се старая толкова, че да отглеждам нормална.
— Нека играта започне — подхвана той. — Разкажи ми за себе си, Джема.
Въпреки че идеята беше моя, се почувствах неудобно.
— На тридесет и две съм, единствено дете, работата ми е да организирам тържества и други събития и е много напрегната, но не винаги я мразя, живея в Клонский… какво забравих?
— Кола?
— „Тойота“ MP2. Да, знаеш, че ще ти хареса. Сега е твой ред.
— „Хонда Сивик“, купе, с всички екстри, на две години, но в чудесна форма.
— Браво на теб. Друга информация?
— Кожени седалки, арматурно табло с орехов фурнир…
— Като момченце си — бях очарована. — Исках да кажа подробности за живота ти.
— На двадесет и осем съм и от понеделник до петък си продавам душата на „Едачи Електроникс Корпорейшън“.
— С какво се занимаваш?
— С маркетинг. — После добави малко колебливо: — Убеждавам хората да купуват разни неща.
— Съквартирантите ти много ли са неприятни?
— Не, живея… — последва преглъщане — самостоятелно.
— Хубаво, отивам до тоалетната.
— На добър час.
Когато се върнах, бях впечатлена.
— Много хитро, как тоалетните са скрити зад умивалниците и огледалата. Мина сума време, докато ги намеря. Добър избор си направил. Сега да поговорим за връзките, които сме имали. Преди две години и половина моята най-добра приятелка открадна любовта на живота ми, те все още живеят заедно и имат дете, никога няма да простя на никой от тях. Не съм срещнала друг и навярно смяташ, че говоря с горчивина, но то е, защото я чувствам. — А ти?
Кимнах му окуражително.
— И ние скъсахме.
— Кога, колко време бяхте заедно?
— Ами…
Аз отново кимнах.
— Ходихме две години. Разделихме се преди… — ново мъчително преглъщане — Коледа.
— Само преди четири месеца? След две години?
— Вече свикнах.
— Не ставай глупав, разбира се, че не си.
И докато той настояваше, че е така, си мислех: „Но това е чудесно! Няма да очаква нищо от мен.“
През следващите три часа и няколко дезориентиращи бара опознах Оуен и научих:
1) Че се занимава с тай чи.
2) Не му понасят скаридите — не че е алергичен, но не ги обича.
3) Едното от стъпалата му е половин номер по-голямо от другото.
4) Идеалното мясно за курорт според него е Ямайка.
5) Смята, че старата реклама „Достатъчно ли обичаш някого, за да му дадеш последното си «Роло»“ (Роло — вид шоколадов десерт — Б.пр.) е много по-очарователна и хуманна от новата, където момчето се опитва да вземе „Роло“-то от устата на приятелката си, за да го даде на по-красиво момиче, което се появява.
На всеки мой въпрос отвръщаше с въпрос.
— От какво се страхуваш най-много? — попита той.
— Да остарея и да умра сама — отвърнах и пролях една сълза. — Не, не — прогоних тревогата му. — Това е от виното. А теб от какво най-много те е страх?
Той се замисли.
— Да ме заключат в десетгодишен „Нисан Микра“ с Хари Худини.
— Прекрасен отговор. Хайде да потанцуваме.
Той се събуди, докато си обувах гащите.
— Къде отиваш?
— Трябва да се прибирам.
Надигна се и погледна будилника си.
— Три и половина е, защо си тръгваш? Боже, да не си омъжена?
— Не.
— Имаш ли деца?
— Не.
— Да не е заради кофата за въглища?
— Не — това ме накара да се засмея.
— Изчакай до сутринта. Не си тръгвай.
— Трябва. Ще ми викнеш ли такси?
— Ти си такси.
— Хубаво, ще си хвана на улицата.
— Прави каквото знаеш.
— Ще ти се обадя.
— Не си прави труда.
Отново ми стана смешно.
— Оуен, това е първата ни караница. Явно сме набрали скорост.