— Ето я — посочи Антон, застанал пред самостоятелна, солидна къща, облицована с червени тухли, със заострен готически покрив. Приличаше на миниатюрен замък и не изглеждаше нито прекалено голяма, нито прекалено малка. Съвсем подходяща.

Задник.

— Викторианска е — обясни Антон, като отвори портичката и протегна ръка. Ема и аз го последвахме по къса, тясна пътечка до покрита с плочи веранда, засенчена с насмолен покрив. Един младеж с костюм и ботуши веднага отвори тежката синя входна врата. Грег, агентът по недвижими имоти.

Прекрачих прага и се озовах в антрето, вратата се затвори зад мен и ме обзе спокойствие. Тук вътре светлината беше съвсем различна. Подобният на ветрило прозорец с цветни стъкла над входната врата хвърляше шарени петна върху дървения под и всичко тънеше в злато и покой.

— Повечето мебели ги няма — каза Грег. — Роднините на стареца ги взеха. Да започнем оттук, какво ще кажете?

Стъпките ни отекваха по дървените ходове, когато го последвахме в стая, простираща се по цялата дължина на къщата. В предната част имаше красив, напомнящ бойница прозорец, а в задната — стъклени врати, водещи към градината, която бе обрасла с ружи и всякакви цветя. Вдясно се извисяваше камина в стил Уилям Морис (Уилям Морис — английски дизайнер, занаятчия и писател. — Б. пр.), облицована с керамични плочи.

— Оригинална е — каза Грег, почуквайки по нея с кокалчетата на ръцете си.

Долавяше се лек аромат на тютюн за лула и аз си представих деца, обути в обуща с катарами, които ядяха захаросани ябълки и и играеха с дървено конче-люлка.

От другата страна на коридора имаше малка, уютна, квадратна стая, също с подобно на бойница прозорче и камина.

— Това може да бъде кабинетът ти — каза Антон. — Лили е писателка — поясни той на Грег.

— О — възкликна любезно последният. — Чувал ли съм името ви?

— Казвам се Лили Райт — отговорих стеснително.

— О — повтори той. Името ми нищо не му говореше. — Ами много хубаво.

Дъските под прозореца изскърцаха и внезапно си спомних за една американка, която искала да пресъздаде копие на викторианска къща и платила за автентично скърцащи дъски. Те си стояха тук, където им беше мястото.

— Мога да поставя бюрото си там — казах аз, докосвайки стената. Парче гипс се посипа по пода.

— Ясно е, че къщата има нужда от някои поправки — каза Грег. — Сигурно ще бъде интересно да се реставрира.

— Да — съгласието ми беше откровено.

Кухнята се оказа мрачна и тайнствена.

— Можем да съборим стената към съседното помещение — промърморих, без да зная как ще стане, но идеята ми се струваше приятна.

Вече можех да я видя. Разширената ми кухня щеше да бъде четири пъти по-голяма от сегашната и щяхме да я застелем с плочи от теракота в топли тонове. Тежка керамична купа щеше да стои върху печката и ако дойдат неочаквано гости, ще изляза боса, ще ги поканя сърдечно, ще ги нагостя с вечеря и ще им предложа от домашното ми черничево вино. Ще бъда като Найджела Лоусън.

Когато хората са в беда, щяха да прекрачват чудесния ми праг с плочите, защото щяха да знаят, че ще ги приютя. Щях да ги завивам с топли одеала, да ги настанявам на диванчето под малкия прозорец, за да слушат как вятърът си играе в клоните, да ги черпя с чай от лайка в чашки, които по очарователен начин не съответстват на чинийките, докато бедата отмине.

Грег ни поведе към стълбите и докато се навеждах да взема Ема на ръце, забелязах малки дупчици в дъските на пода. Дървояди. Колко омайно. Колко… колко… автентично. Би било невъзможно да си нещастен в тази къща.

Всяка от трите спални бе по-възхитителна от предишната. Представях си железни кревати, бродирани юргани, люлеещи се столове и прозрачни завеси, диплещи се на лекия вятър, и бях като омагьосана.

Хвърлих бърз поглед в старовремската баня и пак споменах събаряне на стени.

После Грег ни поведе надолу към най-хубавото място в къщата: прелестната, преливаща от растителност градина. Дървета, растящи покрай стената и оплетените едни в друге храсти протягаха клони и донякъде скриваха къщите и високите сгради в света отвън.

— Има касис, къпини — сочеше Грег. — Ябълково дърво. През лятото ще имате плодове.

Трябваше здраво да се вкопча в Антон.

Близо до задната ограда имаше ниска, старомодна оранжерия за отглеждане на домати. До нея се намираше обърната на запад градинска скамейка, направена от бели дървени летви, с крака от ковано желязо.

— Не можете допуснете, че сте в Лондон.

— Хм — съгласих се аз, щастлива, че мога да не обръщам внимание на шума на колите по далечната улица.

Виждах се как седя в тази градина и пиша в красива тетрадка, с кошничка прясно набрани къпини до себе си. На слънцето косата ми изглеждаше златиста и на вълни, сякаш току-що съм била на фризьор, облечена бях в нещо леко и светло от „Гоуст“ или може би „Марли“.

Най-ясно виждах как Ема играе с други деца — навярно нейни братчета и сестричета? Незнайно защо всички имаха къдрици и щастливи, хвърляха камъни по оранжерията.

Щях да правя хербарии. Френските ми прозорци щяха да имат леки, светли завеси, които щяха да потрепват от вятъра, а аз ще вървя боса от градината към къщата с градинарски ножици и кошница в ръце.

Долавях аромат на полузабравен сън. Беше ми така познато, сякаш бях идвала и преди, въпреки че знаех, че не съм. Откакто се помня, съм била на мнение, че лошото на парите е едно: обещават ти света, понякога дори закратко ти го дават — преди да ти го отнемат отново.

Изведнъж разбрах каква глупачка съм била. Трябваше да помисля за собствен дом при първа възможност. Трябваше да се пазаря за по-добро заплащане.

Така отчаяно желаех къщата, бях ненаситна от алчност. Готова бях да продам баба си, стига да беше жива и някой да ние да искаше да я купи.

Никога не съм желала нещо по-силно. Бих умряла за тази къща. Но нямаше нужда от подобни драми, защото тя вече беше моя. Само трябваше отнякъде да намеря половин милион лири.

Почти не си спомням как стигнахме до вкъщи, но щом веднъж се озовах в тесния си сбутан апартамент, се нахвърлих върху Антон. Чувствах се сякаш на косъм съм избегнала смъртта и съм видяла отблизо недостъпната за сетивата красота на божественото, след което отново съм се върнала в тялото си, защото е станала грешка и още не ми е дошло времето. Чувствах се съсипана.

— Защо ми я показа? Никога няма да можем да си я позволим.

— Послушай ме за минута — Антон драскаше някакви сметки върху една хартиена торба. — Продала си почти двеста хиляди екземпляра, така че ще получиш около сто хиляди лири от процента.

— Казвам ти, че няма да ми платят първия транш от процента преди септември, а това е почти след шест месеца. Къщата ще се продаде дотогава.

Той поклати глава.

— Можем да вземем заем срещу бъдещи доходи.

— Можем ли? Но Антон, къщата струва половин милион, а и ще ни трябват пари за ремонт.

— Мисли за бъдещето — настоя той с блеснали очи. — В един момент „Ай-Кон“ ще се обърне в печеливша фирма.

Замълчах си, за да не изглежда, че не го подкрепям. Но досега единственото нещо, което е обърнал „Ай-Кон“, беше стомахът ми, когато видях в баланса им какви суми са похарчили за обеди в Сохо да се подмазват на кого ли не и колко малко работа са получили.

— Но много по-важно е — продължи Антон, — че имаш договор за две книги.

— Но аз съм написала само две глави от втората.

Пък и доскоро никой от „Долкин Емери“ не го беше грижа. Чак когато „Церовете на Мими“ ги изненада с продажбите си, подписахме договор за две книги.

— Ами „Кристално чиста“? — явно Антон дълго беше обмислял. — Завършена е и е чудесна. Предложи им я.

Странно, но точно на следния ден се обади Таня. Искаше да види новата ми книга.

— Ще я направим с твърда корица, за да хванем коледния пазар.

Предстоеше ми трудно признание.

— Таня, няма нова книга.

— Моля?

— Имам дете и постоянно съм уморена. Не успях да се справя. Написала съм само две глави.

— Разбирам… — мълчание. — Мислехме си… че като имаш договор за две книги… е естествено да започнеш втората веднага щом си завършила първата. Но, права си, бебето, умората, пък и наистина беше прекалено заета.

Но явно не беше много доволна. Притеснена, се обадих на Антон.

— Дай й „Кристално чиста“ — повтори отново той.

— Но тя не е достатъчно добра. Не можах да си намеря агент за нея.

— Достатъчно е добра. Тия агенти не ги бива за нищо. Книгата е чудесна.

— Мислиш ли?

— Мисля.

След това се обадих на Таня и колебливо заговорих:

— Не зная дали ще ти хареса, изпращала съм я на много агенти…

Таня ме прекъсна:

— Да не би да ми казваш, че имаш друга книга?

— Да.

— Алилуя! Тя има друга книга — извика редакторката. Зад нея някой също надаваше радостни възгласи. — Ще изпратя куриер.

Късно същата нощ Таня отново позвъни:

— Много, много, много ми харесва.

— Прочете ли я? Много си бърза.

— Не можах да я оставя. Съвсем различна е от „Церовете на Мими“, много необикновена, но пак притежава магията на Лили Райт. Ще бъде коледният ни бестселър.

Скоро след това Джоджо говори с мен да подпиша нов договор за третата и четвъртата ми книга:

— Очевидно за много по-висок аванс от предишния.

— Видя ли — сияещ каза Антон.

Според Джоджо трябваше да подпишем договора сега, когато продажбите са в апогея си, или да изчакаме късната есен, когато новото ми издание с твърда корица щурмува класациите за най-продавани книги, защото ще имам още по-силна позиция да се пазаря.

— Ами ако изданието с твърди корици не влезе в класациите?

— Възможно е, но ти решаваш.

— А ти как мислиш?

— Според мен сега си в изключително силна позиция, но тя ще бъде още по-силна през ноември. Лили, трябва да ти е ясно едно: винаги има риск, в тази игра нищо не е сигурно. Съжалявам, скъпа. Знам, че не ти се иска, но само ти можеш да вземеш решение.

Антон ми обясни отказа на Джоджо да поеме отговорност.

— Не иска да те плаши, но предпочита да се подсигури. До края на деня трябва да решиш нещо, защото именно ти пишеш книгите. Знаеш, че ще те подкрепя, каквото и да решиш, но ти трябва да направиш окончателния избор.

Трябваше да гадая кое е най-доброто. Взимането на решение ме ужасяваше, защото можеше да се окаже погрешно, а и се осланях на мненията на другите повече, отколкото на моето собствено.

— Антон, ти какво ще кажеш?

— Не знам защо, но мисля, че трябва да изчакаме.

— Наистина ли? Защо не искаш веднага да вземем парите?

Той се засмя.

— Познаваш ме прекалено добре. Опитвам се да променя живота ни завинаги. Опитвам се да мисля в далечен план, нали разбираш. И в този смисъл навярно ще получиш повече пари, ако почакаш.

Чух се да казвам:

— Добре, тогава ще чакаме.

Беше ми по-лесно да реша да изчакам до ноември, отколкото да подпиша договора сега. Определено предизвикваше по-малко непосредствени последствия. Но не преставах да се измъчвам.

— Горката Лили — Антон придърпа брадичката ми към гърдите си и ме погали по косата.

— Внимавай — промълвих аз. — Не я търкай много, и без това е прекалено тънка.

— Извинявай. Откъде да знам, но чакай да ти кажа нещо, което ще те накара да се усмихнеш. Нали ти казах, че къщата ни струва четиристотин седемдесет и пет хиляди. Смъкнали са продажната цена! С петдесет хиляди!

— Защо?

— Обявена е за продан от почти четири месеца, започнали са да се отчайват.

— Защо не се е продала досега?

— Цената й е била твърде висока. Сега вече не е така, затова трябва да действаме, защото и други ще го сторят.

Но не можехме да се обвържем с такъв голям заем.

— Има толкова много неизвестни — повтарях. — Ами ако „Кристално чиста“ се издъни? Ами ако не мога да напиша друга книга и трябва да върна аванса?

— „Кристално чиста“ ще има успех и ще си вземем бавачка и ще можеш да се посветиш на писането. Тя дори ще има собствена спалня в новата къща.

Още се колебаех.

— Какво друго мислиш да направим, когато получиш процента си? — попита той. — Да си купим апартамент с една спалня на гъза на географията и да живеем един връз друг година и нещо, както сега, и всички да спим в една стая? После, когато парите дойдат, да го продадем и да купим нещо друго — данъкът ще излезе прекалено висок. Три процента от продажната цена, само за къщата е около петнадесет хиляди, които никога няма да си върнем.

— Май си обмислил всичко.

— В момента не мога да мисля за нищо друго — той се наведе към мен с убедителен поглед. — Според мен тази къща е тъкмо за нас. Там има чудесна стая, в която да пишеш, имаме място за бавачка и никога няма да се наложи да се местим отново. Добре, съгласен съм с теб, че още нямаме парите, но те идват. Ако ги чакаме да дойдат в банковата ни сметка, къщата отдавна ще бъде продадена — той поспря, за да си вземе дъх. — Лили, ти и аз нямаме друг избор.

Съгласих се. Нямаше как.

— Нека веднъж да постъпим правилно. Нека погледнем общата картина, Лили, прояви въображение. Освен това, нека те попитам нещо: обичаш ли тази къща?

Кимнах. Още щом влязох в нея, се влюбих до полуда и почувствах, че е точно за мен.

— И аз я обичам. Това е идеалната къща — на чудесна цена. Цените на къщите може да паднат тази година, но скоро ще се вдигнат отново. Може никога да не ни се отвори подобна възможност. Ще помогне ли, ако й хвърлим още един поглед?

Подскочих от радост. Копнеех да я видя отново.

Както при първото ми идване, отново ме обзе спокойното чувство, че съм си у дома. Беше по-силно отпреди. Антон беше прав, като каза, че сякаш не принадлежи на Лондон; беше къща, която можеш да намериш на поляна сред гората в стара вълшебна приказка. Озовала се между нейните стени, се чувствах в безопасност, обладана от очарование й.

Странно как все така се случва, но в деня, когато отидохме да видим къщата, бяхме уведомени от г-н Манатий, нашия хазяин, че заради „неочаквани разходи“ увеличава наема ни. Когато видях новата сума, едва не умрях — беше повече от два пъти по-голяма.

— Това е възмутително! Ще говоря с Ирина за това, и, о Боже… — прокарах ръка през очите си — с Лудия Пади. Ако му дадем дружен отпор, имаме по-голям шанс да успеем.

Но нито на Ирина, нито на Лудия Пади бяха увеличили наема.

— Вероятно Манатий е прочел за теб — каза Антон. — Опортюнистки негодник. Това е изнудване.

— Антон, не можем да си позволим новия наем, не може и дума да става.

Очите ни се срещнаха, блеснали от решителност.

— Ще трябва да се преместим.

Търсех навсякъде „знаци“ и с неохота си казах, че по-многозначителен от този няма да получа. Антон използва възможността.

— Искат четиристотин двадесет и пет хиляди. Казвам да им предложим четиристотин и да видим какво ще стане.

— Нямаме четиристотин хиляди, навярно нямаме и четиристотин.

— Нека направим оферта за къщата и да изчакаме. Не знаеш какво може да се случи, това не е обикновена верижна сделка, продавачите…

Продавачите! Той говореше на друг език, който не разбирах.

— …продавачите не са обвързани с верига, не им трябват парите, за да купят друга къща, просто чакат готовото наследство. Много по-вероятно е да приемат и по-ниска оферта, омръзнало им е да чакат да се продаде къщата на баща им, от която не могат да се отърват.

— Антон! Не можем да правим предложение за къщата, когато нямаме готови пари.

— Разбира се, че можем.

— Няма да повярваш — извика Антон. — Приеха офертата от четиристотин хиляди.

Почувствах, че лицето ми се обезцветява.

— Направил си оферта да купим къщата, а нямаме никакви пари! Идиот ли си, или що?

Той не спираше да се смее. Прегърна ме през врата, замаян от радост.

— Ще намерим пари.

— Откъде?

— От банката.

— Да нямаш намерение да обираш?

— Съгласен съм с теб, че не сме подходящи кандидати за ипотека. Трябва ни банка с въображение.

— Няма да участвам в това. Искам да се обадиш на бедния Грег и да му кажеш, че си му губил времето.

Той се развесели още повече.

— „Бедния Грег“! Лили, той е агент по недвижими имоти.

— Ако ти не му кажеш, аз ще го направя!

— Недей, Лили, не му се обаждай, дай ми малко време. Имай ми доверие.

— Не.

— Моля те, Лили, моля те, миличка, довери ми се — той ме притегли към себе си и любовта му към мен се изписа на лицето му. — Никога няма да направя нещо, което би ти навредило. През целия си живот ще правя красиви неща, за твое добро и за Ема. Моля те, имай ми доверие.

Вдигнах рамене. Не беше „да“, но не беше и „не“. Че кога ли е било.

Антон започна да води телефонни разговори, от онези, които изискваха да ми обръща гръб винаги, когато влизах в стаята. Когато питах: „Кой беше?“, той ми намигаше. В пощенската кутия започнаха да пристигат дебели пликове, които той отнасяше някъде, за да ги отвори насаме, и когато го питах за тях, следваха нови намигания и таинствени физиономии. Естествено, можех да настоя да ми каже, но явно не исках да узная.

Сънувах сън, в който се намирах в огромен склад и пакетирах планини от мои неща сред море от триметрови кашони. Цял кашон с единични обувки, друг пълен със счупени телевизори, после се опитвах да напъхам камината в кашон с размер на кутия от бисквити, когато един безплътен глас каза:

— Всички камини трябва да се прибират на сигурно място.

После сънят се промени и Ема и аз седяхме на затревената ивица по средата на едно шосе, заедно с всичките кашони, и с тъпа болка чувствах, че няма място, което да наречем наш дом.

Но когато се събудих, не спрях да мисля за къщата и с любов да мечтая за нея. Във въображението си бях боядисвала, наредила и обзавела всички стаи и постоянно пренареждах мебелите, сякаш беше кукленска къща. Имах кремаво, струговано, старинно френско легло с гардероб с орнаменти, за да му подхожда, таблата на леглото беше от месинг, матракът скърцаше очарователно, краката му бяха извити, имаше тумбести нощни шкафчета, меки възглавници, сатенени пухеници, килимчета, постлани тук и там по лъскавия дървен под…

Когато си мислех, че ще живеем там, си представях живота в друга светлина. Исках да имам още деца, поне две, но това беше желание, което дълбоко бях потиснала, защото в условията, при които живеехме сега, просто не беше възможно. Но в новата къща можеше да се случи.

По-късно Антон дойде при мен и каза:

— Лили, светлина на живота ми, любов моя, свободна ли си утре следобед?

— Защо? — попитах подозрително. Думи като „любов на моя живот“ предхождаха молба да прибера сакото му от химическото чистене, за да го облече за работа.

— Ще ни приемат за разговор в една банка.

Сърцето ми спря.

— Ти не си…

— Естествено, че съм, ma petite (ma petite — малка моя (фр.) — Б. пр.), моя тиквичке.

Следобед оставихме Ема при Ирина и я помолихме да не си слага отново зелената маска за лице. После, издокарани с най-хубавите си дрехи, пристигнахме в банката, където ни посрещнаха трима почти еднакви мъже в траурни костюми. Притеснявах се, сякаш сме дошли в кабинета им под чужда самоличност, но Антон бе ослепителен. Дори и мен можеше да убеди. Заговори каква звезда съм станала, как това било началото на бляскава кариера, каква ще бъде ползата им, ако и те участват в нея, как ще останем верни в бъдеще, когато милионите потекат и вече имаме други къщи в Ню Йорк, Монте Карло и Летъркени. (Откъдето идва родът Калоран.) После, за да подкрепи големите си приказки, показа писма от Джоджо и счетоводителите на „Долкин Емери“, копия от документите за продажбите ми до момента, прогноза за продажбите на „Кристално чиста“, изготвена от директора по продажбите на „Долкин Емери“ и приблизителните очаквания колко мога да спечеля от тях. (Много, както излизаше. Изненада ме амбицията им.)

За да успокои тревогите им, че нямаме нито влог, нито постоянни приходи, той представи план за изплащането на заема, според който първата голяма вноска беше дължима, когато получа първия си чек за процента през септември, а втората, когато подпиша договора през ноември.

— Господа, не се безпокойте, че няма да си получите парите.

С последен замах, той извади три екземпляра от „Церовете на Мими“, които подписах за съпругите на мъжете с траурните костюми.

— В кърпа са ни вързани — обяви той, щом се прибрахме в къщи.

Писмото с решението на банката пристигна два дни по-късно. Стомахът ми се сви, гадеше ми се, докато двамата се опитвахме да скъсаме плика. Очите ми се плъзгаха по редовете, докато се опитвах да схвана смисъла им, но Антон се оказа по-бърз.

— Да го вземат мътните!

— Какво?

— Пожелават ни успех, но не сме подходящи за кредит.

— Е, това е — отвърнах, бях съсипана и странно, но едновременно донякъде облекчена. — Мръсници.

Но, разбира се, това не беше всичко. Антон, както винаги оптимист, уговори среща в друга банка.

— Като почукаш на повече врати, най-накрая някой ще ти отвори.

Въпреки усилията му, и втората банка ни отхвърли, той дори не спря да си оближе раните, преди да се втурне да търси трета. Този път, като знаех колко голяма е възможността пак да ни откажат, се чувствах почти като измамница. И след като получихме писмото, в което изразяваха съжаленията си, го помолих да престане.

— Само още веднъж — настоя той — много лесно се предаваш.

Хранех Ема на закуска, протяжно действие, в резултат от което оставаха пръски от бебешка каша по пода, стените и косата ми, когато Антон метна на масата някакво писмо.

— Я прочети това.

Хилеше се като смахнат.

— Кажи ми — страх ме беше да повярвам, но какво друго би могло да бъде…

— Банката отговаря с „да“, ще ни заемат парите. Къщата е наша.

Това ме накара да скоча в прегръдките му и той се завъртя като вихър из кухнята, смеехме се до изнемога. После се смълчах и го загледах изплашена.

Беше някакъв алхимик, сигурно така беше. Как успяваше да намира мечтаното решение, да го сътворява от нищото? Беше ми намерил агент, който ми намери издател, беше „намерил“ втората ми книга, а сега ми даваше бленуваната къща, въпреки че нямаше никакви пари.

— Как го правиш? — попитах го плахо. — Да не си сключил сделка с дявола?

Той потри въображаемия медал на гърдите си, после се засмя на себе си.

— Лили, приеми поклона ми. Кланя ти се, защото ще ми донесеш един тон пари през септември и още, когато подпишеш новия си договор. Без теб и душата да си дам, няма да постигна нищо.

— Олеле! — успях да спася писмото от Ема, която внимателно го мажеше с каша, използвайки опакото на лъжицата си. Тя разтревожено изписка, но беше като в капан на високото си столче и не можа да направи нищо. Докато четях напечатаната страница, сърцето ми бавно започна да се разтапя от радост. Ако банката беше отговорила утвърдително, тогава всичко щеше да бъде наред. Ясно, мислеха, че ще спечеля достатъчно, за да им върна парите; това не беше просто заем, беше инвестиция в кариерата ми.

След което стигнах до едно изречение, от което потокът на радостта ми рязко пресъхна. Поех си дъх.

Ема също. Очите й бяха разширени и разтревожени, също като моите.

— Антон, пише, че заемът е „обект на проучване“. Какво значи това? Антон, какво значи?

— Искат да са сигурни, че къщата струва толкова, колкото ни дават като заем, в случай, че не можем да го изплатим, трябва им гаранция.

Трепнах. Думата „гаранция“ ме накара да замръзна; припомни ми деня, когато трябваше да напуснем къщата в Гилдфорд.

— Значи правят проучване, за да се уверят, че къщата си струва. Ами ако не е така?

— Струва ли си според теб?

— Да, но…

— Ами това е.

Антон отвори писмото. Прочете го мълчаливо, но мрачна сянка премина през стаята.

— Какво има?

Той си прочисти гърлото.

— Това е резултатът от проучването на банката.

— И?

— Подът бил прогнил в предната стая. Много сериозно, според тях.

Стомахът ми се сви от разочарование, в очите ми напираха сълзи. Нашата красива, прекрасна къща. Ами къпиновите храсти, аз с ефирната рокля и кошница в ръка? Разточителните вечери, на които щях да каня Ники и Саймън, Мики и Киара, Вив, Баз и Дзкез и всички хора, които са ни канили с Антон в домовете си и които никога не съм приемала тук, защото е прекалено тясно?

Чух се да казвам:

— Е, какво да се прави.

— Лили, нищо не е свършило, гнилият под може да се поправи! Дребна работа! Все пак ни отпускат ипотеката, но за по-малко. За триста и осемдесет хиляди.

— Откъде ще намерим двадесет хиляди?

— Горе главата, Лили, няма да се наложи. Отново ще говорим със собствениците и ще свалим офертата с двадесет бона.

— Но все пак ще трябва да поправим гнилия под! Повтарям, откъде ще намерим двадесет хиляди?

— Няма начин ремонтът на няколко квадратни метра прогнило дюшеме да струва двадесет хиляди.

— Но банката казва…

— Банката просто се подсигурява. Ти как мислиш?!

— Добре — съгласих се аз — направи каквото трябва.

За мое крайно учудване собствениците приеха по-ниската цена. Колко поличби още ми трябваха, че къщата беше моя? Независимо от това, накрая пак ме обзе колебание, когато Антон попита:

— Купуваме ли я?

Чух се да отговарям:

— Не, прекалено ме е страх.

— Добре.

— Добре ли? — погледнах го с изненада.

— Добре, твърде много се страхуваш. Да забравим за нея.

— Не го мислиш. Опитваш се да ми приложиш някакъв психологически номер.

Той поклати глава.

— Не. Само искам да си щастлива.

Изггледах го подозрително. Струва ми се, че му вярвах.

— Добре тогава. Говори ми за къщата.

Той се колебаеше.

— Сигурна ли си?

— Побързай, Антон, преди отново да съм си променила решението, кажи ми как ще стане.

— Е, хубаво! — Той изброи всички причини, поради които искахме да купим къщата: щяхме да получим пари от процента; кариерата ми напредваше и през ноември щях да получа огромен аванс; банката — иначе забележително предпазлива — ни е дала одобрението си; да купим тази къща беше по-добре, отколкото да купим някое малко жилище сега и да преживеем ново пренасяне след година; не искаме коя да е къща, влюбени сме именно в тази, тя е точно за нас. И накрая:

— Ако не потръгне, можем да продадем къщата и да получим повече, отколкото сме платили.

— Ами ако цената й спадне, вместо да се покачи, и накрая се окаже, че дължим купища пари?

— Подобна къща, в такъв квартал? Естествено, че ще поскъпне, не ще и дума. Няма да загубим. Нищо лошо няма да стане.

Към следващата част или към съдържанието

Мариан Кийс Мъжът на най-добрата ми приятелка (45)

Метаданни

Данни

Мъжът на най-добрата ми приятелка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 45

Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (45)